Само един господ знае колко страдания са причинени досега.
— И колко са умрели в крайна сметка — вметнах аз. — В ръцете на
Постояхме още малко, загледани в спящите деца.
— Разпоредих да докарат автобус и пет-шест жени от дежурещите в управленията — прошепна Пински зад нас.
Загледах се в едно тъмнокосо момче на десетина години, което се мяташе неспокойно в съня си, и казах:
— За бога, закарайте ги направо в американското сиропиталище.
Аби ми хвърли бърз поглед и кимна:
— Не се притеснявайте от правните подробности — ще ги уредим по-късно.
Качихме се обратно по желязната стълба и тръгнахме към каютата на капитана по тясна пътека между натрупани чували с брашно и зеленчуци, кашони с плодове, цигари, вино, бира и консерви. Прекрачихме през високия праг на тясно помещение с койка, мивка, малко шкафче и плакат на гола хубавица в естествени размери на стената.
Когато влязохме, капитанът, Глеб Морозов, скочи от койката. Пински вече му беше обяснил накратко колко може да загази и той се втурна да ни помага с усърдие, което би разтопило сърцето на всеки милиционер.
— Другарю инспектор — започна капитанът, — старши офицер от полицията Кънингам, кълна се, съвсем чистосърдечно вярвах, че онези деца долу се качват на борда по собствено желание.
— Те са завързани с вериги бе, нищожество! — скастрих го аз.
— Това е заради собствената им безопасност — отвърна мазно той. — Малки деца като тях могат да си навлекат куп неприятности.
Аби сви устни.
— Не съм служител на граничната полиция — продължи да бълва капитанът. — Ясно е, че не съм им искал документи. Моята работа е да карам провизии за корабите на рейда…
Докато говореше, той постоянно се тътреше из каютата, опитвайки се да застане между Аби и плаката на стената.
— Имате договор да снабдявате моторната яхта, „Полярна лисица“. С кого го подписахте? — попита Аби.
— С един от офицерите на кораба. Мисля, че е турчин. Става въпрос за един списък със заявки, нищо повече. В снабдяването не се подписват специални договори.
— А за бизнеса с хора? — попита Аби.
Той сведе поглед и започна да пухти.
— Повярвайте ми, не е имало никакво насилие.
Помислих си, че Аби ще се нахвърли върху него, но тя само преглътна тежко.
— Как пристигнаха тук?
— Децата ми ги доведоха с един камион някъде преди обед. Обикновено ги откарваме на „Полярна лисица“ до един час. Ама така било писано. Измъкнал се един маншон на трансмисията. Нужно беше време, докато го заварим на мястото му, което бе причината да сме още тук, когато лейтенант Пински дойде.
Трябваше да го смушкам с показалеца си в ребрата, за да спре.
— В момента не ни интересува вашата роля, капитане — казах аз. — Ще се занимаем с нея по-късно. Засега искаме от вас да отплавате и да изпълните доставката си за „Полярна лисица“.
Стояхме прави в тясната рулева рубка на „Сталинградски меч“, докато го чакахме да вдигне налягане на парата, тресейки се от мощни вибрации. Капитанът прехапа устни и се отдалечи от руля.
— Готови сме за отплаване, инспекторе — каза той със заглъхнал глас.
— Уведомете ги — наредих аз.
Той извади мобилен телефон от шкафа пред себе си и набра номера.
— Глеб Морозов се обажда — изрече в микрофона. — Готови сме за отплаване.
Човекът от другата страна каза нещо и в отговор Морозов го увери, че е натоварил всички стоки според заявката. След секунди се отлепихме от кея и запорихме вълните с пухтене, сред облак от дим и пара.
Обърнах се към Аби и казах:
— Това е краят.
Тя се взираше в пръснатите из залива тъмни силуети на търговски кораби със запалени сигнални светлини на носа и кърмата. Без да се обръща към мен, тя кимна бавно в съгласие.
— Да, Константин, това е краят.
Проследих посоката на погледа й. Вече бяхме излезли на открито, минавайки покрай редица от складове отдясно на борда. Заради ярко осветените си палуби моторната яхта „Полярна лисица“ създаваше впечатление, че виси над водата. Зад нея се издигаха хълмовете, все още с бели върхове от миналогодишния сняг.
Светлините изведнъж угаснаха, сякаш между нас и другия кораб падна плътна завеса от мъгла. Забелязах раздвижване на палубата.
— Какво става? — попита Аби.
— Нищо ново. Така правят всеки път — каза капитанът.
Взрях се над водата.
— Боже милостиви — промълвих под носа си. — Погледни ги само!
Аби вдигна прибора за нощно виждане, който висеше на врата й. Чух я да мърмори отвратено. Измъкна главата си от каишката и ми подаде прибора. С всеки изминат метър към, „Полярна лисица“ образите ставаха по-ясни — мъже на всякаква възраст, дебели и слаби, високи и ниски, се бяха скупчили до бордовия парапет на яхтата с отвратително нетърпение.
Бяхме на по-малко от петдесет метра и вече различавах отделни лица, когато ярка бяла светлина лумна от тъмната вътрешност на залива и озари ниските хълмове оттатък реката. Почти едновременно с нея два мощни лъча прорязаха мрака и се чу форсиране на корабни двигатели. Два катера на бреговата охрана изникнаха от мъглата и се насочиха към „Полярна лисица“.
Стори ми се, че дори чух изплашените възклицания. Мъжете на палубата над нас се втурнаха назад, вдигнали ръце да защитят очите си от прожекторите на бреговата охрана. Когато първата изстреляна от катерите граната със сълзотворен газ избухна на палубата, нетърпеливото щъкане на мъжете около парапета бе заменено от хаотично бягство в търсене на прикритие.
Щом се допряхме до борда, чух викове както с американски, така и с английски акцент, думи на немски, френски, италиански, испански… Езиците, на които се говори в Западна Европа.
Въоръжени служители от бреговата охрана стояха в краищата на всички стълбища. Аби и аз останахме на палубата, докато мъжете минаваха покрай нас, тътрейки се в нестройна редица, тук-там по някой с оковани в белезници ръце. Най-силно ме впечатли съвсем обикновеният им вид. Не се виждаха полуотворени устни и гримирани, порочни физиономии. Това бяха мъже, които можеш да срещнеш всеки ден в луксозните квартали на Лондон, Ню Йорк, може би в Хамбург или Мюнхен, сравнително по-млади, отколкото очаквах. Повечето от тях вървяха с наведени глави и се опитваха да извръщат лицата си, за да не ги уловят светкавиците на фотографите, които вече бяха успели да стигнат до мястото на събитието. Направи ми впечатление, че някои, повечето говорещи на английски, дори протестираха и заплашваха, че ще се обадят в посолствата на страните си или че ще заведат дела за неправомерно задържане. Неправомерно задържане! В Русия, представете си!
Докато слизаха по алуминиевата стълба към катера, един от пътниците с белезници на ръцете падна, или по-точно беше бутнат в леденостудената вода. Оставиха го да рита, да крещи и да се дави няколко секунди. Един от ескортиращите дори протегна крак и натисна с ботуша си главата му под студената черна вода. Когато успя да изплува, той вече кашляше почти удавен. Изтеглиха го безцеремонно за веригата на белезниците. Крещеше от болка. Другите педофили на катера и по стълбата гледаха, зяпнали от ужас.
Пински ни заведе в трюма да ни покаже изложбен салон със скулптури и огромни снимки на деца. Погледа ми привлече една поредица: деца, оковани с гривни към стената. Видях измъчени лица и белези от камшик по гърбовете им. В магазинче се продаваха списания, плакати и видеокасети, както и белезници и
