61.
Подобен удар може да ти държи влага цял живот, ако му позволиш. В най-добрия случай аз съм бил допуснат само да пристъпвам по периферията на същинското разследване. Прибрах се в апартамента. Днес Аби нямаше да дойде там. Минах през душа, облякох един халат и направих кафе. Седнах на дивана и включих телевизора на „Преглед на събитията в Кола“. Не знам дали не споменах вече, че сутрешната новинарска емисия започваше с прекалено дълга и отегчителна поредица от кадри преди заглавието. Сигурно не съм. Но това е съществено. Зрителят по принцип не гледа съсредоточено, докато показват снимки на богати западни туристи, които ловят сьомга, или пък отплаването на кораби от Северния военноморски флот (тези ленти датираха от времето, когато още беше възможно да го направят). Никой не гледа внимателно и докато от календара изпадат страниците с датите от предишната седмица. До момента, в който музиката акцентира върху датата на новия ден и листчето с нея започне да пада към центъра на екрана, въртейки се над рибарите. Първи юни. Вдигнах чашата с кафето. Първи юни. Защо датата предизвикваше бурни потоци от електрически заряди в мозъка ми?
Този път искрата щракна по-бързо и изведнъж се оказа, че знам нещо, което липсваше на Аби. В подземието на бившия предизборен щаб на Баданова в Адмиралтейството имаше надраскани на ръка надписи по стените и последният от тях гласеше:
Благодарение на паниката си в ужасното ранно утро изобщо не бях обърнал внимание на датата.
В такъв случай къде? Да са прехвърлени на Запад? Как би могло да стане това, при положение че всички изходни пътища от Кола бяха блокирани, а всички влакове и самолети — пътнически и товарни — се проверяваха от момента, в който бе установено изчезването на Баданова?
Значи с кораб? С някой от стотиците кораби — от речните шлепове до огромните рудовози и танкери за химикали, — които влизат в Колския залив? Но мореплавателните графици не се променят толкова лесно. Не е като с кола или автобус. Ако децата са били преместени панически вчера сутринта, това не означаваше, че някой кораб може просто ей така да вдигне котва и да отплава. Той е бил в пристанището, за да товари или разтоварва. Да зареди с гориво. Трябвало е да се събере екипажът, нещо съвсем невероятно, от моряшките кръчми край доковете. С голям кораб е невъзможно просто да надуеш пара и да отплаваш. Най- малкото, не преди да бъде зареден с провизии от онези малки черупки, които сноват между закотвените кораби именно с тази задача — снабдителите.
Хрумна ми ненадейно. Облякох се набързо. Имаше някакъв шанс, искрица надежда, на която да се опра.
Издирих името му от регистрацията на „Лермонтов“. Игор Герасимов живееше в Мурманск. В комплекса „Северен залив“. Нещо повече, работеше като нощен санитар в мъжкото отделение на хирургията. Стъпваше на евтината си протеза от дърво и изкуствена кожа достатъчно добре, че да се справя с миенето на пода и да носи кофи.
Беше дребничък, състарен мъж, с мазна руса коса и усмивка, зад която надничаха счупени зъби. Седнахме в една зала за свиждане, обзаведена с мръсни червени дивани и масички за кафе с характерните за петдесетте години извити като бумеранг крака.
— Никога няма да забравя този ден, инспекторе — каза той и вдигна дървеното си ходило, разклащайки го пред мен. — Не… Ще се съгласите, че няма как да забравиш деня, в който ти е отрязан кракът на борда на погълнат от пламъци кораб. Особено при положение че не беше длъжна да го прави.
— Искате да кажете, че не се е налагало?
Отметна малката си глава назад:
— Налагаше се и още как. Бях затиснат под желязна греда, която можеше да бъде разрязана само с ацетиленова горелка. Исках да кажа, че не беше длъжна да рискува живота си по този начин. Можеше да притича покрай рулевата рубка и да ме остави да изгоря заедно с кораба.
— Но не го е направила. — Беше ми трудно да говоря. Наталия ли? Разбира се, че не би го направила!
— Цялата кабина вече беше в пламъци. Без пожарникарски костюм, ей така. Дойде при мен и ме попита, спокойна като лятно море, съгласен ли съм да остана без ходилото. Казах да и въпросът се реши. Би ми някаква голяма инжекция и после го направи. От бърза помощ ми казаха, че сме били последните, които са измъкнали от кораба. В последния момент погледнали и видели как онази руса жена ме влачи по палубата.
В очите му напираха сълзи. Излишно е да споменавам, че и аз бях в почти същото състояние. Той се приведе към мен:
— Знаете ли коя е била?
Кимнах утвърдително.
— Оказа се, че е изчезнала същия ден. А аз дори не знам името й.
— Наталия Вадим. Аз съм съпругът й.
Разказа ми всичко, което знаеше, а то бе достатъчно. Малко снабдително корабче като онова, на което работел, обикновено изпълнявало поръчки на големи кораби по пет до десет пъти дневно. Карали замразено говеждо, пресни зеленчуци, лекарства, плодове, всякакви провизии по заявка. Но деца? Не си спомнял такова нещо.
Седеше и мислеше напрегнато.
— Обаче „Сталинградски меч“ го е правил.
— Разказвайте — подканих го аз.
— „Мечът“ е снабдителски кораб като нашия. Какъвто беше нашият. Разкарва провизии. Имам един приятел в екипажа му. Той ми е казвал, че често им плащат двойно за един бърз курс с деца. Мислеше, че са за осиновяване на Запад. Хубави деца, доста объркани, не бяха съвсем наясно какво се случва с тях. Сигурно част от тези осиновявания не са били съвсем законни, защото двойната надница несъмнено е за запушване на устата. Посланието е нито дума пред граничните власти.
— Казвал ли ви е на кой кораб ги доставят?
— На някой от луксозните туристически кораби, които обикалят из норвежките фиорди. Те са по-скоро моторни яхти, отколкото презокеански лайнери. С не повече от двеста пасажери. Първокласни каюти. В момента има един такъв в пристанището и той използва „Меча“ за снабдител. С либерийски флаг е. Казва се „Полярна лисица“.
Снабдителският кораб „Сталинградски меч“, чийто корпус беше дървен и имаше само един комин, стоеше на стария пристан, почти до диспечерската кула. Беше задържан преди час от Пински и още пет- шест души.
Когато двамата с Аби отидохме там, бяхме преведени по ръждива подвижна стълба към миришещ на плесен, слабо осветен трюм. Спряхме се смълчани пред входа, а Пински дръпна настрана завесата от зебло. Когато очите ни привикнаха с полумрака, видяхме, че покрай двата борда на тесния кораб има двуетажни койки. На всяка от тях спеше по едно дете на пет до десет-единадесет годишна възраст. Китките на всичките бяха завързани с вериги за гредите на койките. Чух, че Аби диша дълбоко, докато стояхме и гледахме как тук-там децата се въртят и промърморват нещо в съня си. От време на време някое от тях се надигаше на лакът, взираше се сънено и объркано в Аби и после пак се отпускаше на дюшека.
Усетих я, че хваща ръката ми.
— Боже мой, Константин… Как са могли?
Нямах отговор.
Пусна ръката ми.
— Боже мой — повтори Аби, но този път говореше повече на себе си. — Никога не съм предполагала, че в началото на двадесет и първи век ще водя следствие за
