Гадателката

пребили до смърт. Манделщам, това е въпросният човек. Ето го: улица „Манделщам“ двадесет и четири.

Почувствах реакцията в цялото си тяло.

— Какво има? — попита тя.

Надух бузи и изпухтях:

— Ето я връзката, за която твърдях, че не съществува. В деня, когато изчезна, Наталия е трябвало да се срещне с Джоун Фаулър.

18.

Бях се обадил на Дронски да се срещнем на улица „Манделщам“. Стояхме до прозореца на всекидневната в апартамента на Джоун Фаулър в триетажната тухлена сграда и се взирахме надолу в следобедния полумрак. Цял час бяхме търсили, но не намерихме нищо. А още по-малко нещо, което да хвърли поне малко светлина върху причината, заради която Наталия си е уговорила среща с Джоун. Навсякъде личаха следите от посещението на Паско — стъпки от ботуши по светлите килими, отворени чекмеджета, отметнати завивки на леглото.

На малка масичка имаше папка с жълт стикер, на който пишеше „Американско сиропиталище“. Взех я и започнах да я прелиствам. Дронски ме погледна въпросително.

— Наталия беше един от директорите на сиропиталището — обясних му аз.

Той кимна, а аз продължих да обръщам страниците. На последната някакъв отчет за парични средства имаше два подписа: „Почетен директор: Н. И. Вадим. Почетен финансов директор: Джоун П. Фаулър.“

Аби взе папката и я прегледа набързо.

— Значи вече знаем откъде се познават — каза тя.

— Запознали са се като доброволни служители на обществени начала в американското сиропиталище. — Изпитвах гняв заради всичкото време, изгубено в правене на списъци. — Не е било необходимо да търсим мъжа като свързваща брънка между тях. Наталия се е запознала с Джоун по силата на служебните си задължения. След време Джоун е запознала Наталия с този мъж.

— Грешката беше моя — отсече кратко Аби.

Не каза, че съжалява. Обърна се и продължи да разглежда апартамента. Почти от самото начало имах съмнения, че ще си изясним много неща в него. Беше прекалено вандалски претарашен от Паско и екипа му. И сега, когато Аби спомена да извикаме оперативна група да търси евентуално оставени от престъпника косми и влакна в спалнята, аз й заявих, че няма да чакам. Тя ме погледна със свити устни.

— Добре — каза след малко. — Какво мислиш да предприемеш?

— Ще те оставя да се срещнеш с оперативната група. Ще си поприказвам с някои от добрите й приятели. Кой знае, може някой от тях да е бил с нея, когато са се сблъскали с Джоун и нейния похитител.

— Искаш ли да дойда с теб, шефе — предложи Дронски.

— Не… — отвърнах. — Не. Ще отскоча само до болницата и ще поговоря с няколко човека там. Ще взема една от камките.

— Нямам нищо против — каза Аби. — Ще се видим пак в Манастира.

Не ми харесваше, че ги лъжа по този начин, но какъв избор имах? Методичното разследване прескачаше рамките на търпението ми. Мисълта за Наталия и мъките й буквално предизвикваше сърбежи по кожата ми като псориазис. Вероятността още да е жива не ми даваше покой. Трофей, каза Аби. Значи е възможно. Възможно е да я спася, ако успея да се намеся навреме. Но знаех, че дори и да я намеря още сега, колкото и бързо да действам, каквито и тъмни сили да призова на помощ, каквато и случайност или късмет да ми помогнат, вече е прекалено късно да я спася от това, което преживява в момента.

Слязох на улицата и се качих в камката. Запалих мотора и потеглих по „Манделщам“ към площад „Обединение“, като целта ми беше новият мост „Милениум“ и шосето, на което имаше предупредителни табели, че норвежката граница е само на осемдесет километра.

Не посмях да кажа на Аби Кънингам защо отивам до Града на порока, а още по-малко на Дронски. Но до този момент аз само се държах като нормален, говорех разумно и непринудено. В действителност бях готов на всичко. Всичко. За да си върна Наталия, бях готов да забравя достойнство, разум и ако е необходимо, всичко човешко. Противник съм на използването на тъмни сили — но бих ги използвал. Извадих малкото шишенце от вътрешния си джоб и отвих капачката със зъби. Отпих юнашка глътка. Подейства ми успокояващо. Дотолкова, доколкото можех да си кажа, че чивията ми е избила заради алкохола.

Вече не валеше сняг. Моята милиционерска камка с четворно предаване се изкачи бавно на билото на хълма. Спирайки, чух музиката. Долу, под мен, в следобедния полумрак се простираше затрупаното със сняг поле и в един обилно осветен кръг върху голямото равно езеро стърчеше временният град с палатките си от раиран брезент — кръгли, приличащи на камбани с плющящи знамена отгоре. В кръг от отъпкан сняг гореше голяма открита клада върху повдигната метална платформа, а между палатките трепкаха други, по-малки огньове. Ленив сноп от сив дим се виеше нагоре и на север.

За момент останах там с чувството, че в долината пред мен има празненство на средновековен руски феодал. Този образ ми напомняше нещо. Може би за Борис Годунов или за княз Дмитрий. След малко разпознах и музиката. Беше на „Бийтълс“ — „Когато стана на шестдесет и четири“. И в този момент прожектори осветиха в яркочервено, зелено и жълто дървената градска порта, обявявайки началото на поредната нощ в големия, разпускащ и порочен панаир на удоволствията върху езерото.

Слязох от камката и се запътих с подхлъзвания и запитания надолу към временния стан. Още щом преминах дървената порта, се озовах сред десетки палатки с най-различна големина. По импровизираната главна улица вече се разхождаха стотици хора. Тийнейджъри на малки групи подвикваха предизвикателно, имаше американци с техните лични водачи, проститутки с ботушки на високи токове и маски на лицата, изобразяващи Мерилин Монро, Бергман, Елизабет Тейлър…

Страничните улички около главната гъмжаха от работници в Града на порока. Съвсем като в творбите на Брьогел: мъже с непривични облекла носеха дъски и навити на рула парчета брезент, табели, които те подканяха да видиш пеещата мечка или говорещото куче, да поиграеш на „свий рублата“, да се пробваш на стрелба с ловна пушка и арбалет, да получиш душевен мир чрез хипноза или да се качиш на боксовия ринг за три рунда с Макс — застаряващия бивш шампион в някогашната 14-а армия на генерал Лебед.

В палатката й се виждаха две сенки — нейната и на клиент. Изчаках в сянката на камион цистерна с нафта, опитвайки се да не си представям Наталия в какви ли не ситуации. „Що за човек…?“ — питах се десетки пъти… И после в мен изригваше гняв, ярост. Избиваше ме пот от копнеж да опра върха на кама в ъгълчето на окото му… Да го принудя да ми каже къде я е скрил.

Снегът под краката ми скърцаше. Останах скрит в сянката, докато мъжът излезе от палатката, след което бързо прекрачих напред, повдигнах входната завеса и я спуснах зад себе си.

Старицата ме позна. Забелязах как рамената й се изпъват назад, а хлътналите й устни се притискат още по-плътно. Пръстите на дясната й ръка описваха безспирни кръгове върху плюшената покривка на масата. Черните й очи блестяха под светлината на свещите. Сложих две банкноти от по десет рубли на масата с думите:

— Каза ми, че виждаш мъж.

Тя сви рамене почти суетно и изфъфли:

— Инспекторът, чиято жена е докторка. Знаех си, че пак ще дойдете.

— Права си била.

— Често се случва да изчезват съпруги, знаете го. Намират си някой по-богат, по-млад, по-силен…

Поклатих отрицателно глава:

— Знаеш, че не е това.

Тя отметна глава назад, а устата й се отвори в беззвучен смях.

— Не мога да не се разсмея. Какви същества сте това мъжете! Преди няколко дни бях само някаква си циганка, дошла да изкарва пари на панаира, а сега съм единствената ти надежда да си я върнеш. Ако ти