поискам сто рубли, ще ги треснеш на масата, без да се замислиш.
Посегнах към джоба си, но тя поклати глава:
— Само седни. Нека да видим какво казват картите по въпроса.
Тя извади омазнена колода с омачкани ъгли от джоба на широката си, надиплена рокля, разбърка ги и сложи на масата три купчинки от по три карти. Бутна едната към мен.
— Тази е твоята.
Другата избута в далечния ъгъл на масата.
— Тази е за Скорпиона. За неговата
Вдигна и разтвори третата купчинка.
— Това са картите на жена ти. Как се казваше? Не беше ли Наталия?
— Наталия.
— Така. Наталия. Харесва ми. Опиши ми я.
— Лекарка е, това го знаеш. Млада, седем или осем години по-млада от мен. Висока, руса.
— Все едно не ми казваш нищо. Борбена ли е, умее ли да оцелява?
— Голям боец е — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.
— Добре. Това исках да знам. — Старицата се вгледа в картите, които държеше. В картите на Наталия. Устните й не спираха да се кривят. — Трябва да подредиш картите в ръката си, инспекторе. Както ти предпочетеш. От най-силната към най-слабата… От най-слабата към най-силната… Слаба-силна-слаба. Или както ти падне. Но после трябва да не променяш реда им.
Подредих картите си. Потях се, засрамен от това, което правех, обзет от ужас заради загубата на време, но още по-изплашен от вероятността да пропусна една възможност.
— Неговите карти — тя посочи с глава към купчинката, която бе избутала в края на масата — ще останат подредени така, както са се паднали. Няма да му предоставяме допълнителни предимства. И без това сега е в по-изгодна позиция от нас. — Погледна ме в очите. — Тук става въпрос за битка между характери, инспекторе. Трябва да се съсредоточиш. Да се бориш, за да си я върнеш.
Отчаянието в мен взе надмощие. Хвърлих картите на масата.
— Говориш така, сякаш е хукнала с някого. Тя изчезна, дърта глупачке. Отвлечена е. — Бях се надигнал от стола. — От убиец!
— Знам — отвърна тя спокойно. Погледите ни се срещнаха и аз отново седнах на табуретката. — Някой я държи насила. Чувствам напрежението, борбата. Като прежулящо въже върху кожата ми.
— Наистина ли виждаш това?
Тя поклати раздразнено глава:
— И аз чета вестници, инспекторе.
— Ако всичко, което знаеш, е от вестниците, защо изобщо стоя тук?
— Защото понякога, много рядко, признавам си го с чисто сърце, но понякога усещам повече от онова, което знам. И понякога това усещане се превъплъщава в образ. — Пръстите й започнаха отново да описват кръгове върху плюша. — Може би е пещера. Дълбока, но не е студена. Но защо в такъв случай усещам тази вибрация и чувам тих грохот и тракане на преминаващ влак?
— Виждаш ли Наталия?
Тя затвори очи.
— Или пък другата жена, американката?
— Другата жена… е мъртва, инспекторе — отвърна тя почти безцеремонно. — Не долавям нищо от нея, няма я топлината, телесната топлина. Мъртва е.
Категоричността в тона й ме стресна. Погледнах я втрещено.
— А Наталия?
Старицата отвори очи.
— Тук усещам топлина, напрежение… Тя води битка, инспекторе. Наталия се бори…
— Значи е жива?
— Жива и ожесточена. Ожесточена в решимостта си да оцелее. Твоята русокоса Наталия няма да се предаде лесно. — Изведнъж замълча.
Поклатих глава безмълвно. Не, Наталия никога не би се предала без борба.
Старицата запали смрадливата угарка от самоделната цигара от пламъка на свещта. Около нея се изви дим със сладникавата миризма на махорка.
— Има и още едно — каза тя, зареяла поглед безцелно в пространството.
— Още едно отвличане ли? — Имах предвид Джоун Фаулър.
— И още едно преди това…
Гледах я напрегнато, без да говоря. Положението ми не позволяваше да си мисля, че е шарлатанка.
— А сега да видим картите — каза старицата, смачквайки фаса. Обърна най-горната карта пред себе си. От купчинката на Наталия. — Седмица. Не е добре. Да видим твоята карта, инспекторе. Бързо, бързо.
Обърнах осмица.
— Това не е лошо, не е лошо… — Тя се пресегна за горната карта в третата купчинка и я пусна на масата. Десетка пика със смачкани ъгли. Гневно заплю картата. — Той печели първата схватка. Бързо да видим следващата.
Почувствах настървението й, видях го в нейните гневно присвити тъмни очи.
— Хайде и ти. Този път ти обърни пръв!
Обърнах петица и я чух как изпухтя презрително.
— Трябва да извикаш по-силната карта. Това е акт на волята. По-силната карта е резултат на силно желание. Ето!
Обърна деветка купа от картите на Наталия. Погледнах към третата купчинка. Сега следваше
— Тя се бори успешно, както виждаш. Деветка срещу неговата шестица. — Старицата вдигна поглед някъде покрай главата ми. — Така е, както вече го казах. Вероятно някакъв път, или недалече от път. Там лежи нещо… трепка като крило на птичка.
— Нещо?
— Крило на рибарче. Синьо-зелено.
— Шал ли е? — попитах.
— Може би. То ще те заведе при нея. Надеждите за бъдещето на твоята Наталия сега са на кантар. Сега следва развръзката, инспекторе. Всичко зависи от последните карти, които ще обърнем.
Гледах като препариран как се движи ръката й. Едрите стави на пръстите й се белееха на фона на мургавата кожа. Обърна последната си карта с тържествен жест. Последната карта на Наталия — дама каро. Устните й бавно се разтегнаха в тържествуваща гримаса, под която се показаха дори венците на зъбите й.
— Тя ще се измъкне. Силна жена е тази Наталия… Чувствам енергията й. Ще избяга. Заклевам се.
Изцяло погълнат от сблъсъка, от борбата между картите, аз протегнах пръсти.
— Обърни твоята карта. — Кимна ми отривисто, впила очи в последната ми карта като сибирска белка в заек.
Обърнах вале спатия. Тя изръмжа гърлено.
— Не й помагаш много, инспекторе. Но тя направи достатъчно. Кълна се. — Замълча и бавно се пресегна към последната карта в края на масата. Неговата карта. — Освен ако, разбира се, последната карта не е поп. — Пръстите й се задържаха опрени върху шарения гръб на картата. — Тази ще ни каже всичко. Тази карта крие съдбата й.
— За бога — подканих я нетърпеливо. — Обърни я!
Тя я вдигна, погледна я и я хвърли с изкривено от отвращение лице. Ухилена вълча глава с шапка с пискюл и звънчета.
Жокер.
Обзе ме паника.
— Какво означава това? Какво означава това, за бога?
