— Оставяш месото на някоя поляна и чакаш на гюме, докато дойдат вълците?
— От ловната дружинка получавам по сто рубли за вълча глава. Така си допълвам изкараното от повредените кукли.
Той се приближи към мен, бършейки ръцете си с парцал. Под светлината на луминесцентната лампа видях, че това, което бях помислил за сив кичур, беше по-скоро русо, отколкото сиво, а лицето му, макар и все още сравнително младежко, ми се стори изопнато и напрегнато, когато ми се усмихна сдържано и с притеснение.
— Едно време виждах в теб божество — каза той и протегна коравата си кокалеста ръка. — А в твоя приятел, оня дребен и подъл побойник, Рой Ролкин, господар на подземния свят.
— В общи линии и сега си е такъв. С тази разлика, че за щастие властва над подземния свят в Будапеща.
— Мразех го. Но ме беше страх от него. От теб никога не съм се страхувал. Ти беше едър, но никога не си бил побойник. Виждал ли си се с Ролкин?
— Не по мое желание. — Какво друго можех да кажа за Рой? Нямах никакво желание да си призная, че съм разговарял с него през последните няколко дни. — Лука, налага се да поговорим. Знаеш ли каква е причината?
Отново последва дълго мълчание от негова страна. В крайна сметка отговори:
— Да. Разбира се, че знам.
— Имах предвид, че сигурно знаеш защо искам да поговорим за куклите.
— Да. Саша ми каза, че се е обадил в милицията. Видях ви от балкона. И теб, и тъмнокожата жена.
— Саша идентифицира двата намерени манекена като произведени в тази фабрика.
— Никой друг не ги произвежда.
— По всяка вероятност са придобити чрез покупка от тази работилница.
Той закима съвсем бавно:
— И сега искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето съм ги продал на някой, който е извършил това ужасно нещо? — Очите му се стрелкаха като на вълк в капан.
— Не става въпрос за това, Лука. — Неволно отново станах онова срамежливо, нервно дете отпреди тридесет години. Момчето, което стоеше настрана, защото не желаеше да се включи в групата пишлигари, които Рой учеше как да мастурбират. — Искам само да знам имаш ли някакъв регистър на продажбите.
Заклати глава още преди да се изкажа.
— Саша категорично не иска да се води никакво счетоводство. Казал ми е да продавам само срещу заплащане в брой.
— А кои са купувачите?
— Притежатели на малки магазинчета, понякога художници или скулптори…
— Предимно местни хора?
— Хора, които идват откъм града. Купуват части или понякога цели дефектни кукли. Аз рисувам и ремонтирам най-слабо повредените.
— Колко цели кукли си продал през последната година?
— От работилницата ли? Може би тридесет-четиридесет. Дали има и толкова. Саша ми позволява да задържа парите. По този начин ми плаща.
— Тридесет или четиридесет? — Вдигнах лице към тавана. — Значи познаваш повечето от клиентите си.
— Повечето ли? Да, предполагам, че ги познавам.
— Господи. Започвай да пишеш.
— Сега ли?
— Сега, Лука. Искам да ми направиш колкото можеш по-пълен списък. На всички, които са купували през последните няколко месеца.
— И за частите ли се отнася?
— И за частите, ако от тях може да се сглоби цяла кукла.
— Ще трябва доста време.
— Не разполагам с време, Лука. Знаеш защо.
Погледна ме напрегнато, чувстваше се неловко да продължи разговора.
— Заради жена ти… Втората ти жена — каза най-после той.
— Да. — Бях забравил, естествено. Той би трябвало да познава първата ми жена, Юлия, от детските години в тридесет и шесто основно училище. — Започвай да пишеш, Лука. Още сега.
Той пристъпи заднишком към бюрото си и едва не събори настолната лампа. Хвана я в последния момент и седна вдървено на стола.
— Спомняш ли си какво си правил миналата събота вечерта? — попитах.
— Сигурно съм бил тук. Да, тук съм бил.
— В събота вечерта. А през нощта?
— Дали не бях на лов? Да, възможно е да съм бил на лов в гората.
— Успя ли да убиеш вълк тогава?
— От две седмици не съм убивал вълк.
— И, естествено, онази събота си бил сам.
— Винаги ходя сам на лов, Константин. Всичко правя сам.
Кимнах разбиращо и казах:
— Ще се върна за списъка след десет минути. Прерови спомените си така, както майка пощи главата на детето си за въшки.
— Ще го направя… — Сложи бележник на бюрото и започна да пише.
Тръгнах към вратата. Не бях направил повече от крачка-две, когато почувствах неприятна като електричество тръпка да пълзи нагоре по гърба ми. Стигнах до вратата и изключих луминесцентното осветление. Лука продължаваше да седи зад бюрото и настолната лампа светеше директно в лицето му. Той обаче не сваляше поглед от мен.
— Сетих се за нещо, което ми спомена Саша — казах аз. — Какво е принудило семейството ви да се изсели от Ростов?
— Знаеш как стават нещата с решението на някое семейство да смени местожителството си. По причини, които са изглеждали важни в дадения момент. Вече не си ги спомням. Тук, на север, винаги има повече работни места. Хората не си падат по студа.
Това не беше цялата история. Не обясняваше причината, заради която на семейството не му е провървяло в Ростов.
— А останалото, Лука? — попитах аз.
Извърна глава встрани към силната лампа на не повече от педя от очите му. Тръгнах бавно към него с ръце в джобовете на балтона и се спрях на десетина крачки от него. Упорито не обръщаше глава към мен.
— Защо стана така, Лука? Защо дойдохте в Мурманск?
Погледна ме и започна да примигва с толкова невинни очи, че веднага ми напомни за бухал. Но бухалът не е невинно същество, нали? Той е жесток хищник.
— Заради една семейна трагедия — отвърна той. — Напуснахме Ростов малко след като умря сестра ми. Майка ми ме доведе в Мурманск, където поне имаше двама-трима роднини.
— И тук се роди Саша.
— Така и не разбра кой е баща му. — Изкриви устни в кисела гримаса. — Не вярвам и майка ми да е знаела. Поне не е знаела със сигурност. Почина скоро след като Саша се роди.
Кимнах към листа пред него.
— Напиши го колкото можеш по-бързо. И колкото можеш по-подробно. Разчитам на теб, Лука.
Кабинетът на Саша се различаваше коренно от разхвърляното гнездо, което си бе създал Лука. Заемаше по-голямата част от едната от добре отоплените постройки, които ни показа, и беше обзаведен в новоруски стил. Абсолютно всичко вътре беше от Норвегия или Финландия. Предпочитаните материали бяха палисандрово дърво, хромирана стомана и черна кожа.
