Мушнах се под арката над заключената врата и натиснах звънеца. Отвори ми човек от охраната. Кабинетите в консулството отдавна бяха затворени, но прозорците на горните етажи в нашето крило светеха бодро, чуваха се стъпки, звън на телефони, тракане на пръсти по клавиатури. Подадох главата си в отворения кабинет на Анна Данилова и видях, че вече ръководи свой екип — едно момиче и млад милиционер седяха зад бюра със слушалки и звукозаписна техника пред себе си. Две други момичета набираха на компютри стенограми.
Вече се отдръпвах назад, когато тя извика към мен:
— Инспектор Вадим, бих искала да се запознаете с това.
Приближих се.
Данилова отиде до едно бюро и пъхна диск във възпроизвеждащото устройство. Двамата застанахме прави и обърнахме погледи към черния апарат. Усетих, че всяка друга дейност в стаята замря. Данилова се обърна и по подаден от нея знак другите станаха и тихо напуснаха.
— Този разговор се проведе в четири часа и четиридесет минути този следобед — каза Данилова и се облегна тежко с разтворена длан върху бюрото. Натисна един бутон и чух сигнала на позвъняването. Изведнъж почувствах особена хипнотична сила в този звук. Слушалката се вдигна и гласът на Данилова отговори с официално съобщение, което предполагам, че е било съчинено с участието на Дронски:
— Съвместен следствен център на Руската главна прокуратура и Федералното бюро за разследване на САЩ. С какво мога да ви помогна?
— Струва ми се, че по-скоро аз мога да ви помогна. Издирвате две изчезнали жени и все още не сте постигнали никакъв резултат. Прав ли съм? — гласът звучеше по-скоро гневно, отколкото предизвикателно.
— Както сам се изразихте, може би вие ще ни помогнете за решаването на проблема.
— Лутате се без никаква идея къде да търсите. — Неколкосекундната пауза бе последвана от хриплив смях. Гневен? Нервен? Или просто пиянски?
— И къде трябва да търсим?
— Прекалено рано е да ви разкривам това.
— В такъв случай защо ни се обаждате, щом нямате намерение да помогнете? — попита Данилова с кротък и разумен глас, както би трябвало да прозвучи в ухото на маниака.
— Обаждам се, за да ви уведомя, че сте на погрешен път.
— Наистина ли е така? Тогава трябва да ни кажете как да тръгнем по правилния — отвърна Данилова. Биваше си я. Спокойна, безпристрастна.
— А защо пък да го правя?
— Нали затова се обаждате, не е ли така? Представете се все пак. Кажете ми как да се обръщам към вас.
— Сигурно много ще се зарадвате, ако научите това.
— Бих се зарадвала много повече на нещо друго. — Удивих се от провокативния тон в гласа, който си позволи тази баптистка на средна възраст.
— И какво ли пък ще е то? Трябва да видя дали не мога да помогна.
— Предполагам, че можете. Бих искала да ми кажете нещо, което ще ме убеди, че наистина сте запознат с фактите. Твърде много хора ни се обаждат само за да ни губят времето, нали ме разбирате — каза тя дружелюбно. — Всякакви откачени ни звънят, за да се повеселят безплатно. Имам предвид, дали не бихте могли да ни кажете нещо, дори и съвсем дребно, по въпроса, което не е известно на широката публика…?
— Един момент. — Гласът ми се струваше неестествен отчасти, защото долавях възбуда в него, напрежение. Отчасти, защото думите бяха приглушени, сякаш говореше през тънка кърпа или може би метална цедка. Невъзможно беше да се отгатне възрастта му.
Паузата се проточи.
— Двете жени — каза най-после гласът — са се познавали.
— Преди малко огласихме този факт за пресата — каза хладнокръвно Данилова.
— Само че не сте огласили
— Не. Каква е била причината за познанството им?
Гласът се сниши:
— Познаваха се, понеже бяха любовници. — Изведнъж гръмна резкият хриплив смях. — Защото се срещаха, за да си доставят „сексуално удоволствие“.
Разговорът прекъсна, а аз стоях облещен срещу Данилова.
— Съжалявам, капитане — каза тя, — но сметнах за нужно да го чуете веднага.
21.
Вървях след Пински по коридора към дъбовата врата, през която се отиваше в мазето. Размишлявах за Наталия. За Наталия и Джоун Фаулър. Имах ли основание да се тревожа толкова силно заради някакво си обаждане на неизвестен глас по телефона? С какви ли не бях разговарял по телефона в качеството си на служебно лице? Толкова побъркани бях изслушал до този момент — хлипащи, шепнещи, заядливи. А този имаше някакъв проблем с наличието на две красиви жени едновременно. И му беше приятно да говори за това. Същото бе предвидил и Потанин. Означаваше ли това, че Потанин — измамникът, човекът, който по всяка вероятност нямаше никакво медицинско образование — е прав? Ами Аби с нейното съставено по правилата на ФБР мнение, че нашият човек търси начин да се извини, като ни подхвърля имитации на жертвите си — означаваше ли това, че тя е на погрешен път?
Прогоних тази мисъл от съзнанието си и продължих да наблюдавам съсредоточено кръглата глава на Пински, която се полюшваше върху почти липсващия врат и широките рамене, докато вървяхме един зад друг по тесните каменни коридори. Всеки път, когато минехме под лампа, обръснатата му глава лъсваше.
— Прибрали сме дванадесет от клиентите в списъка на Руп, който ни продиктува по телефона, шефе — каза той през рамо. — В момента водят още трима. От четирите жени сред купувачите поискахме да направят писмени показания и засега оставихме нещата в това положение.
— А какви причини посочват мъжете за закупуването на манекените?
— Какви ли не, шефе. Не се съмнявам, че повечето са самата истина. Във всеки случай няма нищо незаконно, ако си купиш дефектен манекен за витрина.
— Между тях има ли регистрирани за предишни престъпления?
— Докато прослушвахте записа, дойде капитан Дронски. В момента е долу. Дадох му досиетата на двама от тях. Останалите нямат, поне що се отнася до района на Мурманск. До седмица очакваме евентуално да получим досиетата от другите райони на страната.
— Една седмица?
— Понеже случаят е класифициран като спешен. Иначе повечето области не биха поели ангажимент дори за месец. Сибирските управления буквално ни отрязаха.
Започнахме да се спускаме надолу по витите стълби към мазето. Познатата от преди време и ужасяваща миризма на карбол още се усещаше. На това място са пребивани от бой мъже и жени. Няма как да не призная. Фактът, че Рой Ролкин беше началник тук по онова време, е една от причините, заради които Наталия никога не говореше с него.
Килиите бяха разположени от двете страни, малки стаички с масивни дървени врати — килии със съвсем друго предназначение във времената, когато тук е имало монахини. През решетъчните прозорчета забелязах, че мъжете вътре с малки изключения държаха главите си с ръце или рееха празни погледи в пространството, абсолютно смаяни от бързото развитие на събитията, което ги е довело в този влажен и вонящ зандан. Двама милиционери от хората на Пински патрулираха по коридора и не позволяваха на никого да говори. Дронски седеше до малката масичка в стаята на охраната и четеше досиетата на двамата криминално проявени мъже. Когато влязохме с Пински, той вдигна глава.
— С какво разполагаме? — посочих към папките пред него.
— Арлевски, Владимир, шестдесет и пет годишен. Пиянство и нарушаване на обществения ред.
