Момиче, чието име се оказа Неса, остави табла с кафе върху бюрото на Саша, който я проследи мълчаливо с поглед как потропва с високите си токчета по брезовия паркет. Когато вратата се затвори след нея, той започна да ни подава чашите с кафе.
— Казвате, значи, алибита? — Поднесе чаша на Аби. — За всички, които работят тук!
Тя взе кафето от ръката му и отказа с поклащане на глава предложените мляко и захар.
— Именно, господин Руп. Следобед ще изпратим работна група. Разпитването на дванадесет работници няма да отнеме много време.
Саша Руп изпъна бузата си с език, ужким замислен.
— Трябва да ви кажа, че моето малко и стройно предприятие ползва услугите на около двадесет младежи от казармите на военновъздушните сили, покрай които сте минали, идвайки насам.
— За каква работа ги използвате, Саша?
— Нали знаете как е, инспекторе. Министерството на отбраната не е в състояние да плаща на генералите си, а генералите не могат да плащат на обикновения „Иван“. Така че се получава нещо като служба на обществото. Преди време те са обслужвали тази площадка за ремонт на хеликоптери. Сега секат дърва за отоплението на хангара, разтоварват гранулата, който внасяме от Финландия. Вършат хамалската работа.
— Възможно ли е част от тези войници да са имали достъп до куклите?
— Не виждам как би могло да стане. Между другото водя строга отчетност на стоката. Единствената възможна пробойна е през дейността на брат ми Лука.
Секретарката влезе, за да ми предаде списъка на Лука Руп, и аз прегледах набързо имената. Никое от тях не ми говореше нищо до момента, в който обърнах на втората страница. На нея имаше само едно име. „
Докато Саша седеше върху страничната облегалка на фотьойла на Аби, аз продиктувах на Пински в Манастира първата страница от списъка и му наредих:
— Привикай ги всичките.
— Не е ли по-добре първо да ги посетя в домовете им?
— Нямаме време. Привикай ги. Ще разговаряме с тях в Манастира.
— Ама къде ще ги събера бе, шефе? Двадесет и пет души.
— Накарай някого да хвърли едно око в мазето. — Спомних си за времето, когато в Манастира се помещаваше командваното от майор Рой Ролкин подразделение на тайната милиция. — Ако не ме лъже паметта, там има място за два пъти повече хора.
Когато затворих телефона, Аби и Дронски вече бяха станали на крака. Допих си кафето набързо и ги последвах през хангара към изхода. Саша бе изостанал назад и аз, вървейки към колата, отново се оказах до него.
— Е, инспекторе, имате ли заподозрени? — Дръпна ме за ръката. — Брат ми Лука заподозрян ли е? Наистина е странен тип, но е безобиден.
— Всеки, който е имал достъп до тези кукли, е заподозрян. Едва ли е необходимо аз да ви казвам това.
— Дори и аз, при положение че ви извиках тук?
— Дори и вие. Къде бяхте, Саша, например в събота през нощта?
— Американката вече ми зададе този въпрос. Отговорих й, че съм се забавлявал в кревата.
— С кого?
— Непозната хубавица… — Нарочно удължи паузата. В черните му очи играеха искри. — В Санкт Петербург. Хотел „Николай Втори“. Посъветвах агент Кънингам да им се обади. Няма начин да не си спомнят за мен. Дадох юнашки бакшиш и наех царския апартамент.
— Тя със сигурност ще провери. — Погледнах го в лицето, но очите му вече бяха обърнати към Аби.
— Бива си я американската ви колежка — изрече той с възхищение. — С удоволствие бих мушнал крак между нейните.
— Имам чувството — отвърнах бавно, — че може да останете без крак.
Той се ухили неуверено.
Извадих списъка на Лука и го отворих на втората страница.
— Какво ще кажете за това?
Той я погледна спокойно.
— От „Лермонтов“ взимат част от дефектната ни продукция, бях забравил. От най-евтините екземпляри. Основно онзи, дето отговаря за лудницата, доктор Потанин. Казвал ми е, че използвали куклите за сеанси по групова терапия. Направо ми се смръзва кръвта, като си помисля как онези луди се изповядват пред кукли, които не могат да им отговорят.
— А от други отделения в „Лермонтов“?
Физиономията му стана сериозна.
— Използват ги в центъра за квалификация по спешни случаи и произшествия… В школата за медицински сестри на последния етаж. Дори лично аз съм ги доставял там. — Отново пусна на воля широката си усмивка. — Работим и за общественото благо.
Обърнах се към камката. Дронски бе седнал до шофьора. Казах довиждане на Саша и понечих да седна на задната седалка до Аби. Погледът ми попадна на Лука, застанал на вратата на бояджийската ри работилница с познатото ми вече изражение на недорасло и притеснено момче.
20.
Отивахме да оставим Аби в хотел „Континентал“, където беше наела апартамент.
Секунди преди да спрем пред хотела, забелязах, че Дронски се намръщи. От мястото си на задната седалка не можех да видя нищо, но Аби бе извърнала глава към страничното стъкло до себе си.
— Исусе Христе! — каза тя.
Сниших главата си, за да мога да надзърна в посоката, в която гледаше. Входът на построения преди две години хотел, част от големия търговски комплекс на Мурманск, блестеше в топла и приветлива светлина. Чак тогава забелязах окачените на групички знамена нагоре по стените. Червени с бял кръг в средата и щампован в него черен кръст. Високо над входа имаше хоризонтален транспарант, на който пишеше: „Предизборен щаб на Кандидат Х“.
— Ще се преместя. Няма да стоя в хотел, който поддържа неофашистите.
— Няма да успееш — казах й аз. — По време на избори всичките добри хотели са пълни. И трите. А едва ли ще имаш голямо желание да отседнеш в някой от второкласните.
След кратък размисъл отсече:
— Тогава ще се настаня при теб. Имаш ли свободна стая?
Започнах да отварям и затварям уста като риба.
— Да, разбира се — успях да отговоря в крайна сметка.
— Имаш ли резервни ключове?
Бръкнах в джоба си и извадих ключодържателя.
— Ти няма ли да бъдеш там? Изглеждаш като пребит от умора.
В момента имам нужда само от едно, казах си наум, да пийна нещо. На нея обаче отговорих:
— Първо ще се отбия в „Лермонтов“. Искам да задам на Потанин няколко въпроса.
Когато ме пусна в кабинета си, Потанин гледаше телевизия — „Том и Джери“, което го накара да се почувства неловко.
— Бива си ги — казах аз. — Точно както в живота. Злодеят винаги си получава заслуженото наказание. — Той ме погледна начумерено. — Поне действат отпускащо.
Изключи телевизора и продължи да ме гледа нахално в очите, вече забравил за моментното си объркване. Отново ме впечатли наглостта на този човек.
— Искам да знам как сте получили научните си степени — казах аз.
Усмивката му леко увисна.
— Хайде, докторе, разкажете ми всичките подробности.
