Това е едно малко и стройно предприятие.
— А каква работа върши брат ви тук?
— Попитайте го лично. — Той се обърна и се провикна към тавана на хангара. — Лука. Лука! Домъкни се тук за малко. Един стар познат е дошъл да те види.
Дронски се бе отделил от групата, за да разгледа манекените с балетни трика, които стояха подпрени реалистично на парапет за упражнения.
Аби отвори чантата си и подаде на Саша Руп подвързана със спирала папка.
— Разгледайте тези, господин Руп. Смятате ли, че са от вашето производство?
Саша взе папката от ръката й и я разтвори. Вътре имаше снимки в лице и гръб на манекените, изобразяващи Джоун Фаулър и Наталия. Перуките и гримът им бяха свалени и стояха изправени голи и бледи на черен фон. Аби ги погледна над рамото на Саша, след което вдигна намръщена очи към балконите над главите ни. Когато Саша затвори шумно папката, погледът й се върна на лицето му.
— Е?
Той се обърна към нея.
— Всичко в тях говори, че са наши. Височината, физическите пропорции, дори изражението. И двете са вариации по един оригинал, моделиран от брат ми Лука.
— Значи категорично са ваши.
— Няма никакво съмнение.
Ноздрите на Аби се разшириха от задоволство. Аз също предполагах, че това е първата ни голяма крачка напред в разследването. И бях сигурен, че днес ще е моят ден.
— Това, което ни интересува, естествено — каза Аби, — е кой би могъл да се сдобие с такъв манекен.
— Ние ги наричаме кукли. Не искате ли да разгледате асортимента, който предлагаме?
Аби отказа с поклащане на глава.
— Нека да поговорим за вашите клиенти. Какви хора преобладават сред тях?
Саша започна да отброява на пръсти.
— Продаваме неголямо количество на по-реномираните магазини за облекла в Петербург и Новгород. Дори в Москва изпратихме цял самолет със стока за новия магазин „Париж-Париж“. Но основно търгуваме със Запада. Изнасяме ги през норвежката граница. По този начин подбиваме западните цени с петдесет процента и повече.
— Изнасяте контрабандно за западните държави?
Той вдигна пръст.
— Мисля, че постигнахме джентълменско споразумение.
— Остава в сила — каза категорично Аби.
— Добре. Благодарение на това, че норвежката граница е само на осемдесет километра западно оттук, местоположението ни е благоприятно за експорт.
— А какво ще ни кажете за местния пазар, тук, в Мурманск?
— Крайно разнообразен е. Ще се изненадате от широкия спектър на употреба. Продаваме даже и на милицията, инспекторе, за тренировъчни цели.
— Погледнете снимките отново, Саша — казах аз.
Той разтвори папката. Прокарах показалеца си успоредно на две дълбоки линии, едната на гърба на единия манекен, а другата — на бедрото.
— В такъв вид ли ги продавате на богатите си западни клиенти?
— Не. Това го наричаме машинно охлузване. Често се случва при започване на нова партида.
— Изхвърляте ли ги, когато се получат така?
Той приглади и без това лъщящата си черна коса.
— Не може да се каже, че това е някакво перо в дейността ни, но ги продаваме тук на художници, фотографи и бог знае какви типове. Като дефектна стока.
— Как се продават?
— На отделни бройки, обикновено неопаковани. Лука се занимава с магазина. — Той вдигна енергично глава и започна да оглежда балконите. — А къде е той впрочем? Спотайва се някъде като подплашена лисица. Гласът му се извиси до крясък. — Лука, дърта грозна шафрантийо! Слез тук.
Потропване на токчета, тътрещи се изключително мързеливо по балкона над нас, привлече погледите ни към група кукли с бански костюми. Сред тях се появи истинско момиче и провеси руси коси над парапета.
— Лука се е измъкнал някъде навън, Саша. Искаш ли да го намеря?
— Не. — Саша поклати раздразнено глава. — Ще се изясним с него по-късно. — Обърна се към Аби: — Заради вас е — каза той с широка и многозначителна усмивка. — Страшно е срамежлив пред красиви жени. Сигурно се е скрил в магазина.
Лицето на Аби остана хладно като тъмен мрамор.
— Все пак ще трябва да разговаряме с него — каза тя.
— Аз ще свърша тази работа. — Тръгнах веднага. — Тъкмо ще подновим познанството си.
— Винаги ли е бил такъв? — попита Саша. — Имам предвид, когато е бил ученик.
Спрях се. Искаше ми се да отговоря дипломатично.
— Не го помня много добре. Постъпи в училището със закъснение. Година или две след нашия набор.
— Сигурно е било така. На семейството, или по-точно на това, което е било останало от него, не му е провървяло много в Ростов. Върнали са се в Мурманск малко преди да се родя.
Кимнах бавно, без да свалям поглед от него. Този по-малък брат ми изглеждаше уникално неприятен. Сигурно съм го погледнал злобно, защото вдигна ръце с разтворени длани към мен и се ухили широко.
— Само го споменавам… — Изсмя се гърлено. — Нищо повече.
Бутнах вратата на дългата ниска барака, която някога е била спално помещение на десантна хеликоптерна рота, и тя се отвори. Вътре беше тъмно и миришеше силно на боя. От двете страни имаше тъмни силуети, застанали в неподвижни и неестествени пози. Настолна лампа в дъното на дългата стая светеше над главата и ръцете на мъж, който оцветяваше подпряно пред него латексово лице. За миг останах на място заинтригуван: той боядисваше с двете ръце едновременно.
— Ще включа цялото осветление — казах с висок глас. Натиснах ключа и на тавана примигнаха луминесцентни лампи, след което заляха с грозна светлина голите манекени. Отвъд прекия обсег на тази светлина обвити в мрак рафтове, претъпкани с книги, буркани с бои, гърнета с четки, длани, ръце, ходила и тук-там по някой латексов бюст заедно с главата, опасваха всички стени.
— Лука Руп, помниш ли ме? — попитах аз.
Главата се извърна. Над иначе младото лице висеше вълнист посивял перчем.
— Помня те. Трийсет и шесто основно — каза той. — Стана на крака, с ръст малко над средния, слаб, с едри длани, всяка от които държеше по една тънка китайска четка. — Заповядай. — Докато вървях към него, той се обърна и се забави малко, за да остави четките в буркан на бюрото. Разбрах, че е човек, свикнал да разговаря с дълги, мълчаливи паузи. — Нали мога да се обръщам към теб с Константин? — попита през рамо.
— Разбира се. — Огледах обстановката наоколо. — Рисуваш с двете ръце едновременно.
— Според преданията най-добрите художници на китайски порцелан са умеели да работят с двете си ръце.
— На странно място работиш. Какво е това, ремонтна работилница ли?
Обърна се с лице към мен.
— Също и мястото, където живея. — Посочи към кушетка до голяма чугунена печка в един от ъглите, отрупан с книги. Над леглото висеше ловна двуцевка, окачена на кука.
— Това лупара ли е? — попитах аз. Италианска пушка за отстрелване на вълци. — Ловец ли си?
Посочи към вълча глава, окачена високо на стената:
— Ловувам, но не заради спорта. Вълците се хранят с горски дивеч. Примамвам ги, както правят работниците от дивечовъдните стопанства. Влача парче еленово месо.
