— Означава, че играта съвсем не е свършила.
— Играта ли?
— Говоря за картите. Този човек е хитър, похотлив, потаен, находчив… обременен от проклятието да мрази жените. — Замълча за малко. — Човек, който е възпитаван в нозете на господар. Но все още не е победил. Твоята Наталия не му позволява да се доближи до нея. — Старицата бе вдигнала високо длани с извити пръсти като птичи нокти. Почти крещеше от вълнение. — Борейки се за живота си, твоята Наталия успява някак си да задържи този мъж на разстояние!
В цялото ми тяло се плискаше адреналин на приливи и отливи, карайки ме да чувствам ту пламтяща надежда, те крайно изтощение в разстояние само на няколко секунди.
— Виждаш ли лицето му, по дяволите? Можеш ли да видиш
— Само тъмен силует. Очертания на мъжко лице. — Тя заклати трескаво глава.
— Опитай се, за бога. — Наведох се през масата и я сграбчих за рамената. — Опитай! Висок ли е, нисък ли е, на каква възраст е?
— Ти си мислиш, че е непознат. Но той не е непознат. Виждал си лицето му. Кога? Преди колко време? Не мога да ти кажа.
— Опитай се да го опишеш някак си. Както и да е.
— Виждам го само като силует. Нищо повече. — На устните й се показаха мехурчета слюнка. — Не ме измъчвай.
— Лицето му — креснах й и я раздрусах така, че главата й се залюля на рамената. — Руснак ли е, чеченец, сибиряк? Опиши лицето му.
— Не виждам нищо повече от силует. Разбери ме, моля те! Намираме се в призрачен свят. В царството на сенките. — Тя поклати неистово глава. — Около него кръжат фигури, носят се във въздуха.
— Жени. Жени ли виждаш? Още жени, които е убил?
Главата й започна да се клати отривисто нагоре-надолу.
— Една, две, три… четири. Не, десетки, десетки… Летят… като призраци…
— Мъртви ли са? — изкрещях срещу нея като умопомрачен. — Жените мъртви ли са?
— Като парализирани са — отвърна тя.
Куклите! Разтърсих я така, че я съборих върху масата.
— Не виждам нищо повече, началство. Не виждам нищо, нищо, нищо. — Надигна глава и пое дълбоко въздух. После още веднъж. Видях, че очите й са влажни. — Ей там — каза тя почти без дъх. — Бързо.
Пуснах я и се обърнах. На една кука висеше стара кожена чанта. Тя се облегна отпусната назад. Подадох й чантата, а тя продължаваше да се бори за въздух. Мръсната й мургава ръка бръкна бързо в чантата и измъкна инхалатор.
Наблюдавах я как пръска венталин в гърлото си.
— Шефе… — чух глас зад себе си, но продължих да наблюдавам старицата. Щом се уверих, че се е оправила, аз се обърнах и си тръгнах. Когато посегнах към висящата брезентова завеса на входа на палатката, тя се повдигна. Видях ясно очертан силует на фона на жълтата неонова светлина зад него.
На входа бе застанал Дронски и държеше с една ръка завесата. Протегна другата напред и ме измъкна от палатката.
19.
Спрях се до моята камка, поклатих глава и казах:
— Господи, Иля, нямаш право да постъпваш така. — За първи път бях разгневен от Дронски. — Твоя ли беше идеята? Или на Аби Кънингам?
Той разтърси рамената си под подплатената с хастар от заешки кожи синя униформена шуба с емблемата на московската милиция толкова силно, че качулката му падна назад.
— И на двамата, шефе. — Прокара длан по четинестата си прическа. — Направихме го с добри намерения. Случилото се с Наталия е жесток удар за теб. Според Аби не би трябвало да те оставяме сам.
— Според
— Притеснява се за теб, шефе. И двамата се притесняваме.
Поех дълбоко въздух и студът попари гърлото ми. Не ми харесваше хрумването, че се нуждая от нечии грижи. И въпреки това мисълта, че хладнокръвната агентка на ФБР се притеснява за мен, погъделичка суетността ми. Ето такава объркана личност съм. Дяволите да те вземат, Константин, или се сърди за това, или бъди доволен. Но избери едното.
Погледнах Дронски и забелязах, че страда заради неодобрението ми спрямо една приятелска постъпка.
— Слушай — казах му, — благодаря ти за оказаното внимание.
Лицето му просветна.
— Само че не казвай нищо за това — посочих към светлините. — Особено на нея. Ние сме руснаци. Знаем, че животът ни не върви като трамвай по прави релси.
Погледна ме начумерен:
— Да разбирам ли, че вярваш на такива щуротии, шефе?
А вярвах ли? Ей богу, не знам.
— Разбирай ме буквално. Разбирай, че сме
Върху лицето на Дронски се появи познатата ми гримаса на съмнение. Обикновено ми беше симпатична. Но не и днес.
— Какво ти каза бабичката? — попита той.
— Каза ми, че според нея Наталия още е жива. — Поколебах се. — Това е някаква надежда. Ако не е нищо друго, то поне е надежда. Нали няма да поискаш от мен да се откажа от това?
— Не… — отвърна той неуверено. — Не.
Сграбчих го за рамото, докато се обръщаше да отвори вратата на своята камка.
— Кажи ми само едно нещо, Дронски. Нали вярваш, че тя е още жива?
Извръщайки се леко назад, той вдигна ръка и сложи своята облечена в ръкавица длан върху моята.
— Искам да е така, шефе. Не по-малко от теб. Но нямам вяра на подобни… — посочи надолу към панаира — карти, схеми… Не съм убеден, че могат да ни разкрият нещо, независимо в каква посока ще е то.
— Не разполагаме с нищо друго.
Обърна се с лице към мен. Не се случваше често Дронски да се заинати заради различното си мнение, но веднага разбираш, че е категоричен, когато го направи.
— Тук грешиш, шефе. Разполагаме с
Погълнах тази идея, без да я сдъвча. Нуждаех се от подхранващата енергия, която ми предлагаше.
— Така е, разбира се — отвърнах. — Нямаме доказателства, че той е нещо повече от един гнусен побъркан тип.
— Засега знаем, че става въпрос за две отвличания. Просто се придържай към това, шефе.
Бях готов да го прегърна. Понякога имам нужда от неговия непоклатим здрав разум също толкова, колкото и от ясновидството на старицата.
А може би проблемът ми беше, че имах нужда и от двете.
Прекарах една отвратителна и неспокойна нощ, измъчван от сънища. Поне пет-шест пъти Наталия и старата гадателка се сливаха в един образ и кикотейки се, „тя“ даже ме дари с любовните си ласки, преди да се събудя погнусен и дълбоко отчаян. По никое време през нощта бях на крака и въртях телефони до Сан Диего. Там денят още беше в разгара си, слънчев и зареден с оптимизъм. Долових в слушалката как медицински сестри от болницата „Скрипс“ се смеят, докато говорех с човека отсреща.
