— Аз пък зная — отговори изтежко Харис — и ще ти го кажа. От немската бира е. Познавах един човек, който…
— Не ми разказвай сега за него! — каза Джордж. — Вярвам ти, но не ми се слуша.
— Ти не си й свикнал — каза Харис.
— Край, от тая вечер се отказвам — каза Джордж. — Май си прав, не ми понася.
Заведохме го в хотела и го сложихме да си легне. Беше много мил и благороден.
Една вечер не след дълго подир дълъг преход с велосипедите и чудесна вечеря му предложихме голяма пура и като преместихме по-далеч всичко, което ставаше за хвърляне, му разкрихме хитрината, скроена за негово добро.
— Според вас колко копия на тая статуя видяхме? — запита Джордж, когато свършихме.
— Три — отговори Харис.
— Сигурен ли си? — попита Джордж.
— Напълно! — отвърна Харис. — Защо?
— А, нищо! — отговори Джордж.
Мисля, че не ни повярва съвсем.
От Прага заминахме през Карлсбад за Нюрнберг. Твърди се, че преди да умрат, добрите немци отиват в Карлсбад, както добрите американци — в Париж. Не знам колко са добрите германци, но градчето е малко и няма квартири за много хора. В Карлсбад се става в пет часа следобед — време за разходка на светското общество, когато оркестърът свири под колонадата и пред минералния извор Шпрудел се струпва опашка, над една миля дълга. Тук се чуват повече езици, отколкото са звучали на Вавилонската кула. Едни с други се разминават полски евреи и руски князе, китайски мандарини и турски паши, сякаш излезли от пиеса на Ибсен норвежци, жени от парижките булеварди, испански грандове и английски графини, планинци от Черна Гора и милионери от Чикаго. Карлсбад предлага на посетителите си всичко, което можете да си представите, с едно-единствено изключение — пипер. Не можете да го купите и за злато на пет мили околовръст, а онова, което можете да намерите с блага дума, не си струва. За чернодробната команда, в която влизат четири пети от карлсбадските клиенти, пиперът е отрова, а понеже предпазните мерки са по- важни от лекуването, пътят на пипера до тия места е грижливо преграден. В Карлсбад се образуват „пиперени дружини“, които потеглят на екскурзии извън радиуса на забраната и се отдават на пиперени оргии.
Нюрнберг е едно разочарование, ако човек е очаквал да види средновековен град. Старинни ъгълчета и живописни кътчета има в изобилие, но навред са заобиколени и завладени от модерното, а дори и старото изглежда не толкова старо. Подобно на жената един град е стар само толкова, колкото изглежда, а Нюрнберг е все още миловидна матрона и е доста трудно да отгатнеш възрастта му под прясната боя и гипсовата мазилка в блясъка на газовите и електрическите светлини. Е, ако се взрете, ще различите попуканите му стени и посивелите кули.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Харис нарушава закона · Опасности за услужливия човек · Джордж тръгва по пътя на престъплението · За кого Германия би била обетована земя · Английският закононарушител и разочарованията му · Немският закононарушител и изключителните му предимства · Какво не бива да се прави със завивките · Евтин порок · Провинението на бръмбара · Народ, който върви по предопределения път · Немското дете и любовта му към законността · Срещу закона с детска количка · Немският студент и дисциплинираните му своеволия
Между Нюрнберг и Шварцвалд и тримата успяхме по един или друг начин да забъркаме по някоя каша.
Харис повлече крак в Щутгарт, като оскърби служебно лице. Щутгарт е очарователен град, чист и оживен, един по-малък Дрезден. Привлича и с това, че местата за гледане не са много: средно голяма картинна галерия, малък музей на старини и половин дворец. С това изчерпваш списъка и можеш да правиш каквото си искаш. Харис не знаеше, че тоя, когото оскърбява, е служебно лице. Взе го за пожарникар (той приличаше на пожарникар) и го нарече dummer Esel.
В Германия не е прието да се казва на служебно лице „глупаво магаре“, макар този човек несъмнено да бе точно това. Ето какво се случило: Харис искал да излезе по-скоро от Stadtgarten (Градска градина (нем.)) и като видял пред себе си отворена врата, прекрачил през някаква тел на улицата. Харис твърди, че не е забелязал табелата, която, както изглежда, била закачена на телта: Durchgang verboten (Преминаването забранено (нем.)). Човекът, който стоял до вратата, спрял Харис и му посочил тая табелка. Харис благодарил и си продължил. Човекът го настигнал и му обяснил, че не може да допусне толкова бързо приключване на въпроса. Според него Харис трябвало да се върне и да прекрачи през телта обратно в градината.
Харис изтъкнал, че след като на табелката пишело „Минаването забранено“, връщането в градината по тоя път означавало повторно нарушаване на закона. Човекът се съгласил, че е така, и предложил, за да се преодолее затруднението, Харис да се върне в градината през позволения вход зад ъгъла и след това веднага да излезе пак от там. Тогава Харис го нарекъл „глупаво магаре“. Това ни забави един ден и струва на Харис четирийсет марки.
Аз последвах примера му в Карлсруе, като откраднах велосипед. Нямах намерение да крада велосипед, просто се опитах да направя услуга. Влакът вече потегляше, когато зърнах — така ми се видя — велосипеда на Харис във фургона. Наоколо нямаше никой, който да ми помогне. Скочих във фургона и свалих велосипеда тъкмо навреме. Докато го бутах тържествуващ по перона, се натъкнах на велосипеда на Харис, опрян на стената зад няколко гюма за мляко. Велосипедът, който бях свалил от влака, не беше на Харис.
Положението беше неловко. В Англия щях да отида при началник-гарата и да му обясня грешката си. Но в Германия не можеш да обясниш само на един човек. Водят те от място на място и те карат да обясняваш на пет-шест души и ако един от тия пет-шест души го няма или не може в този момент да те изслуша, обикновено те оставят да пренощуваш, та да довършиш обясненията си на сутринта. Реших да оставя велосипеда на закрито място и да се отдалеча без много шум. Зърнах една подходяща, както ми се стори, барака за дърва и вече вкарвах в нея велосипеда, когато за мое нещастие ме забеляза един железничар с червена фуражка и осанка на запасен фелдмаршал.
— Какво правите с тоя велосипед? — попита той.
Аз казах:
— Искам да го прибера в бараката, за да не пречи.
Опитах се да му внуша с тона си, че извършвам едно разумно добро дело, за което железопътните служители би трябвало да ми благодарят, но той остана глух за внушението ми.
— Ваш ли е велосипедът? — попита той.
— Не съвсем — отговорих.
— Чий е? — доста остро попита той.
— Не мога да ви кажа — отговорих. — Не зная чий е.
— Откъде го взехте? — беше следващият въпрос.
В тона му прозвуча почти оскърбително подозрение.
— Свалих го от влака — отговорих с най-спокойното достойнство, което успях да си наложа. — Всъщност — добавих откровено — взех го по погрешка.
Той не ме остави да довърша. Каза ми, че си е помислил същото, и наду свирката си.
Споменът за последвалото не е от любимите ми. По безкрайно щастливо за мен съвпадение (казват, че привидението се грижело за някои от нас) премеждието се случи в Карлсруе, където имам приятел немец на доста висок пост. Каква щеше да е съдбата ми, ако гарата не беше Карлсруе или приятелят ми отсъстваше от града, предпочитам да не разсъждавам. Както казах, отървах се по чудо. Ще ми се да приключа с думите, че напуснах Карлсруе, без да опетня доброто си име, но те няма да са верни. Безнаказаното ми измъкване до днес се споменава в полицейските среди като груб пропуск на правосъдието.
Но нашите прегрешения изглеждат нищожни в сравнение с извършените от Джордж беззакония. Покрай
