магарета, все едно собствени или принадлежащи другиму. Обхване ли ви непреодолимо желание да нахраните кон, трябва да си уговорите среща с животното и храненето да стане на съответното разрешено място. Не можете да чупите стъкло или порцелан на улицата или на публично място, а ако го направите, трябва да съберете всички парчета. Какво ще правите после с тях, не мога да ви кажа. Не е разрешено обаче да ги изхвърляте и да ги оставяте — изглежда, не е разрешено да се разделяте с тях по никакъв начин. Вероятно се предполага, че ще ги носите със себе си, докато умрете, и тогава ще ви погребат с тях. Може би все пак е позволено да ги глътнете.
На германските улици не може да се стреля с лък. Немският законодател не се задоволява да предвиди какви злодеяния би извършил средният човек, той си дава труда да си представи всичко, на което е способен някой скитащ маниак. В Германия няма закон, който да забранява да стоиш на главата си посред улицата. Просто никому не е дошло на ум да го предложи. Но един ден някой немски държавник ще види акробати в цирка и ще се сети за тоя пропуск. Ще се залови незабавно за работа и ще формулира параграф, с който да се забранява на хората да застават на главата си сред пътя. Ще определи и съответна глоба. В това е чарът на немските закони: в Германия всяко провинение си има цена. Не се терзаеш по цяла нощ като в Англия с предупреждение ли ще се отървеш, две лири ли ще те глобят, или ще те приберат за седем дни в затвора, защото си попаднал пред очите на съдията в неблагоприятен момент. Тук предварително си знаеш колко струва съответното удоволствие. Можеш да изсипеш портмонето си на масата, да прелистиш полицейския правилник и да заплануваш прегрешение за петдесет пфенига. Най- евтино е вечер да тръгнеш по погрешната страна на тротоара, след като си бил предупреден да не го правиш. По моя сметка, ако избереш точно района и се придържаш към тихите странични улици, можеш да ходиш по погрешната страна на тротоара цяла вечер за малко повече от три марки.
В немските градове не бива след мръкване да се скиташ из улиците „на групи“. Не съм съвсем сигурен колко души правят „група“, и никое служебно лице, с което съм говорил на тая тема, не можа да посочи точния брой. Веднъж попитах един приятел германец, който тръгваше на театър с жена си, тъщата, петте си деца, сестра си с нейния годеник и две племеннички, дали не смята, че се излага на риск по тая точка от правилника. Той не прие като шега въпроса ми. Само огледа цялата група.
— О, не — каза той. — Ние сме семейство.
— В параграфа не се споменава дали може групата да е семейна, или не може — възразих. — Казано е само „група“. На какво мнение ще бъде полицията, ще се разбере впоследствие. Аз само ви предупреждавам.
Моят приятел бе склонен да отхвърли с пренебрежение предупреждението ми, но жена му реши, че е по-добре да не се излагат на риска полицията да развали компанията в самото начало на вечерта, и всички се разделиха с уговорката отново да се съберат във фоайето на театъра.
Друго, от което трябва да се въздържате в Германия, е хвърлянето на неща през прозореца. Котките не могат да служат за извинение. През първата седмица на пребиваването ми в Германия непрекъснато ме будеха котки. Една нощ ме хванаха дяволите. Събрах малък арсенал — бучки въглища, няколко твърди круши, угарки от свещ, някакво яйце, което намерих на кухненската маса, празно шише от сода и разни други, — отворих прозореца и взех под обстрел мястото, откъдето, както ми се струваше, идваше шумът. Май не улучих, а и всъщност не съм чувал някой да е улучил котка дори когато я вижда, освен случайно, целейки се другаде. Познавам майстори стрелци, носители на кралски награди, стреляли с ловни пушки по котки от петдесет крачки, без и да ги закачат. Мисля си, че за стрелец от класа би трябвало да бъде признат оня, който е улучвал котка.
Както и да е, махнаха се. Може и да са се обидили заради яйцето. Спомням си, че когато го взех, нямаше вид на прясно. Легнах си, решил, че случаят е приключен. След десет минути ме събуди електрическият звънец. Помъчих се да не му обръщам внимание, но звънът беше толкова настойчив, че си наметнах халата и слязох долу. На входа стоеше полицай. Пред краката му на малка купчинка бе събрано всичко изхвърлено от мен през прозореца. Само яйцето го нямаше. Той каза:
— Ваши ли са тия неща?
Отвърнах:
— О, нямам претенции. Ако искате, вземете ги.
Той пренебрегна предложението ми и каза:
— Хвърлили сте тия неща през прозореца.
— Имате право — признах, — хвърлих ги.
— Защо сте ги хвърлили през прозореца? — попита той.
Немският полицай задава въпроси по определен ред. Той нито променя въпросите, нито пропуска някой.
— Хвърлих ги през прозореца по котки — отговорих.
— Какви котки? — попита той.
Това беше точно в духа на въпросите, каквито задават германските полицаи. Отговорих му с всичкия сарказъм, който можах да вложа в думите си, че за мой срам не мога да му кажа какви котки. Обясних му, че не ги познавам лично, но изказах готовност, ако той събере котките от квартала, да изляза и да се опитам да разпозная някоя по мяукането й.
Немският полицай не разбира от шега, което всъщност е по-добре, защото шегата с немска униформа се наказва с голяма глоба. Официалното название на такава шега е „обида на служебно лице“. Този полицай ме осведоми, че полицията не е длъжна да ми помага да разпозная котките, тя е длъжна само да ме глоби за хвърлянето на предмети през прозореца.
Попитах го какво трябва да направи човек в Германия, ако нощ след нощ го будят котки, и той обясни, че бих могъл да подам оплакване против собственика на котката и тогава полицията щяла от своя страна да го предупреди и ако е необходимо, да му нареди да отстрани котката. Кой точно ще я отстрани и какво ще прави котката по време на тоя процес, той не обясни.
Запитах го как би ми препоръчал да открия собственика на котката. Той се позамисли и каза, че бих могъл да я проследя до дома й. След тоя съвет загубих желание да споря с него: рискувах да кажа неща, които можеха да утежнят положението. Наложи се да платя за нощното си развлечение двайсет марки и нито един от четиримата германски чиновници, които ме разпитваха по въпроса, не видя нищо смешно в историята.
Ала повечето човешки грешки и глупости се смаляват и изглеждат съвсем незначителни пред чудовищното престъпление да газиш тревата. В Германия никъде и при никакви обстоятелства по никое време не може да се гази тревата. Тревата в Германия е фетиш. Да стъпиш с крак на германска трева, е не по-малко светотатство, отколкото да изкараш един танц върху мохамеданско молитвено килимче. Дори кучетата се отнасят с уважение към немската трева: на никое немско куче и през ум няма да му мине да сложи лапа върху нея. Ако видите в Германия куче да лудува на морава, бъдете сигурен, че е на чужденец. В Англия, когато искаме кучета да не влизат някъде, опъваме на колове телена мрежа, по-висока от човешки бой, подсилена с шипове в горния край. В Германия забиват табела Hunden verboten (Забранено за кучета (нем.).) и всяко куче с немска кръв в жилите си поглежда табелата и заобикаля. В немски парк видях как един градинар внимателно стъпи по чехли на тревната площ, вдигна един бръмбар и грижовно, но и решително го постави върху чакъла на пътеката. След това остана да наблюдава със суров поглед бръмбара. Ужасно засрамено от поведението си, насекомото побърза да влезе в канавката и сви по пътеката с надпис Ausgang (Изход (нем.)).
В немските паркове за разните подвидове лица са отделени самостоятелни алеи и който не иска да рискува свободата и имуществото си, никога не тръгва по чужда алея. Има си алеи за колоездачи и за пешеходци, за конници, за хора с леки превозни средства и за хора с тежки превозни средства; алеи за деца и за „самотни дами“. Известен пропуск съзирам в липсата на пътеки за плешиви мъже или за еманципирани жени.
В Grosse Garten in Dresden (Голямата градина в Дрезден (нем.)) веднъж се натъкнах на възрастна жена, спряла се безпомощна и объркана на място, където се срещаха няколко алеи. Всяка бе запазена със застрашителна табела, която предупреждаваше да не стъпва никой освен ония, за които е предназначена.
— Извинете за безпокойството — каза старицата, когато разбра, че мога да говоря на английски и да чета на немски, — бихте ли ми казали аз каква съм и по коя алея трябва да тръгна?
