случката с велосипеда се пообъркахме и съвсем го загубихме от поглед. Както стана ясно впоследствие, Джордж ни чакал пред полицейския участък, без ние да разберем. Решихме, че е заминал за Баден самичък, и в желанието си да се махнем колкото може по-скоро от Карлсруе и на хладна глава да обмислим всичко, скочихме в първия влак.
Когато му омръзнало да чака, Джордж се върнал на гарата и открил, че сме заминали и че той е останал без багаж. Билетът му беше у Харис, аз бях касиерът на групата и той се оказал със съвсем малко дребни пари в джоба. Решил, че това обстоятелство е достатъчно извинение, и съзнателно поел по пътя на престъпленията. Когато после прочетохме списъка им, безстрастно изложен в официалната призовка, ни настръхнаха косите.
Трябва да поясня, че пътуването в Германия съвсем не е проста работа. Първо си купувате билет за разстоянието от гарата, на която сте, до гарата, където искате да отидете. Само не си мислете, че това ви дава възможност да стигнете до нея. Когато влакът пристигне, правите опит да се качите, но кондукторът величествено ви маха с ръка да се махате. Какви са основанията ви да се явите тук? Показвате му билета си и той ви обяснява, че със закупуването му сте предприели само първата крачка, която малко ви е доближила до пътуването. Сега трябва да се върнете на гишето и да си вземете добавка, наречена Schnellzug-Zuschlag (Добавка за бърз влак (нем.).), а освен това Platzkarte. Безполезно е да уговаряте когото и да било, че можете да легнете на полицата за шапки или да се окачите отвън на прозореца.
Но да се върнем на Джордж. Парите му стигнали да си купи третокласен билет за пътнически влак до Баден и нищо повече. За да избегне излишното любопитство на кондуктора, той изчакал влакът да потегли и тогава скочил на платформата.
Това било първото му прегрешение:
а) качването на влака в движение;
б) след предупреждение от служебното лице да не го прави.
Второ прегрешение:
а) пътуване във влак по-висша категория от тази, за която важи билетът му;
б) отказ да плати разликата, поискана от служебното лице. (Джордж твърди, че не бил отказал, просто обяснил на кондуктора, че няма с какво да плати.)
Трето прегрешение:
а) пътуване във вагон по-горна класа от тази, за която важи билетът му;
б) отказ да плати разликата, поискана от служебното лице. (Джордж пак оспорва точността на акта. Той обърнал джобовете си и предложил на кондуктора всичко, което имал: немската равностойност на осем пенса. Предложил да отиде в трета класа, но трета класа нямало. Предложил да отиде във фургона, но те не пожелали да чуят за такова нещо.)
Четвърто прегрешение:
а) заемане на място, без да го е платил;
б) разтакаване в коридора. (Понеже не му позволили да седне, без да плати, а не можел да плати, не е ясно какво друго му е оставало да прави.)
Но обясненията не се приемат за извинение в Германия и пътуването на Джордж от Карлсруе до Баден е вероятно едно от най-скъпите, за които са запазени данни.
Като си помислим за лекотата и честотата, с които човек си навлича неприятности в Германия, можем да стигнем до заключението, че тая страна би била обетована земя за средния млад англичанин. За студента по медицина, за бъдещия адвокат, за младшия офицер в отпуск животът в Лондон е нещо отегчително. Нормалният британец извлича голямо удоволствие от вършенето на беззакония. Да направи някаква беля, е представата му за блаженство. Но пък Англия му предлага твърде малко възможности: за да успее да я „загази“, младият англичанин трябва да прояви голямо упорство.
Говорих веднъж на тая тема с председателя на нашето черковно настоятелство. Беше сутринта на 10 ноември (Студентски празник по това време), двамата с известна тревога четяхме полицейската хроника в пресата. Обикновената тайфа младежи била прибрана заради създаване на обикновените безредици предната вечер в „Критерий“. Моят приятел, черковният настоятел, има синове, а аз осъществявам родителски надзор над един племенник, чиято любяща майка вярва, че е в Лондон единствено за да учи инженерство. По щастлива случайност не срещнахме нито едно познато име в списъка на задържаните и с облекчение се впуснахме в изобличителни слова за празноглавието и покварата на младите.
— Интересно как „Критерий“ си остава същият — каза приятелят ми, черковният настоятел. — И аз като бях млад, вечерта винаги завършваше със сбиване в „Критерий“.
— Толкова безсмислено! — отбелязах.
— Толкова еднообразно! — потвърди той. — Нямаш представа, как може да ти втръсне пътят от Пикадили съркъс до полицейския участък на Вайн стрийт — въздъхна той и по набръчканото му лице премина замечтано изражение. — А какво друго можехме да правим? Нищичко! Понякога гасяхме някои уличен фенер, но идваше човек и пак го палеше. Опитвахме ли се да нагрубим полицай, той просто не ни обръщаше внимание. Дори не разбираше, че сме го нагрубили, или ако разбереше, не го вземаше навътре. Е, можеше човек да се сбие с някой носач на пазара „Ковънт Гардън“. Обикновено носачът беше победител и на теб ти излизаше пет шилинга, а когато той загубеше, цената беше половин лира. На мен това не ми беше много интересно. Веднъж отмъкнах файтон, от ония купета двуколки. Това винаги се е смятало за връх на тогавашните пиянски лудории. Подкарах го късно една вечер, както стоеше пред кръчмата на Дийн стрийт, и почти веднага ме спря възрастна дама с три деца — двете плачеха, третото май дремеше. Докато се усетя, тя нахвърля хлапетата вътре, взе ми номера, плати ми — както обяви, един шилинг над редовната такса — и ми даде адрес малко след Северен Кенсингтън според нея. Всъщност адресът се оказа чак след Уилсдън. Конят беше уморен и стигнахме след два часа, че и повече. Това беше най-мудната шега, в която съм участвал. Един-два пъти се опитах да уговоря децата да ги върна обратно на възрастната дама, но щом отворех вратичката, най-малкото почваше да пищи. Предлагах и на колеги файтонджии да вземат клиентите ми, но повечето ми отговаряха с думите на популярна песничка в ония времена: „О, Джордж, не те ли е срам да искаш това от мен?“ Един предложи да предаде на жена ми предсмъртните ми думи, стига да измисля такива, а друг обеща да организира спасителна команда, която да ме изрови напролет. Когато се качвах на стъпалото на кочияша зад купето, си представях как ще оставя някой сприхав стар полковник в пущинак, където не минават файтони, на пет-шест мили от посочения от него адрес и какви проклятия ще почне да бълва той. Можеше да излезе хубава шега в зависимост от обстоятелствата и от полковника. Не бях и помислял за превозване на детска градина до далечно предградие. Не — заключи приятелят ми, черковният настоятел, — Лондон предлага съвсем малко възможности на любителя на закононарушенията.
Виж, в Германия само поискай да имаш неприятности. Там нещата, които не бива да се правят, се правят извънредно лесно. Младия англичанин, който копнее да си докара беля на главата, съветвам да си купи билет до Германия само за отиване — билетът за отиване и връщане си е чисто прахосничество, понеже важи само един месец.
В полицейския правилник на фатерланда той ще открие извънредно интересен и примамлив списък от нарушения. В Германия не бива да се простират завивките на прозореца. Човек може да започне с това — като си изтърси завивките през прозореца, като нищо ще си докара една разправия още преди закуска. В Англия и сам да се провесиш на прозореца, никой няма нищо да ти каже, освен ако не затулиш нечие осветление или не улучиш нечия глава, когато паднеш.
В Германия не може да се излиза на улицата с карнавални дрехи. Един мой познат шотландец, който прекарал една зима в Дрезден, в първите дни на пребиваването си непрекъснато спорел по тоя въпрос със саксонското правителство. Служителите му задали въпроса, защо е с такива дрехи. Той не беше сговорчив по нрав. Отговорил им, че си ги носи. Запитали го защо ги носи. За да му е топло, отвърнал той. Откровено му казали, че не му вярват, и го изпратили до квартирата му със закрита кола. Наложило се лично английският пълномощен министър да се намеси, за да увери властите, че шотландската фуста е обичайно облекло за мнозина почтени, зачитащи законите британски поданици. Приели обяснението от дипломатичност, но запазили особено мнение. С английския турист свикнали, но един офицер от Лестършърския полк, поканен на лов от негови приятели немци, щом се появил на улицата, веднага бил пратен в полицията, както бил на кон и с униформа, за да дава обяснение за неприличното си облекло.
Друго, което не бива да се върши по улиците в немските градове, е да се хранят коне, мулета или
