— Мисля си, че ако тръгнем към шест и половина, ще имаме достатъчно време…
Гласът на добродетелта протестира полугласно:
— Е, нали решихме друго?
Изкусителят възразява:
— Решенията са създадени за човека, а не човекът за решенията (Дяволът чете Евангелието, както му отърва). Освен това защо да вдигаме на крак целия хотел. Помислете и за нещастните прислужници.
Гласът на добродетелта продължава, вече съвсем немощно:
— Но тук всички стават рано.
— Нямаше да стават, ако не им се налагаше! Закуската, да кажем, точно в шест и половина. Така няма да смущаваме никого.
Ето как грехът навлича маската на човеколюбието и ти спиш до шест, обяснявайки на съвестта си (която никак не ти вярва), че го правиш от себеотрицание, заради другите. Известни са ми случаи, когато с такива оправдания някои хора са се излежавали и до седем.
Оказва се освен това, че измереното с пергел разстояние не отговаря на измереното с крака.
— Десет мили на час значи за седем часа седемдесет мили. Нищо работа за един ден.
— Нали имало стръмнини?
— Но от другата им страна са нанадолнища. Добре де, осем мили на час да са, шейсет мили на ден. Gott im Himmel! Ако не можем да правим по осем мили на час, да тръгнем с инвалидни колички!
Както и да го гледаш, трудно е да се изминат по-малко.
Но в четири часа следобед гласът на дълга не звучи съвсем като небесен фанфар:
— Е, да тръгваме, а?
— Защо бързаш толкова! Виж каква гледка.
— Вярно, но до Санкт Блазиен са още двайсет и пет мили.
— Колко?
— Двайсет и пет мили, ако не и повече.
— Да не искаш да кажеш, че сме изминали само трийсет и пет?
— Толкова.
— Глупости! Не вярвам на твоята карта.
— Това е невъзможно, драги! Откак тръгнахме тая сутрин, не сме спирали.
— Първо, не е вярно и, второ, тръгнахме в осем.
— В осем без петнайсет.
— Добре, в осем без петнайсет, и спирахме на всеки пет-шест мили.
— Спирахме колкото да погледаме. Какъв е смисълът да дойдеш да видиш една страна, а пък да не я видиш.
— А и колко стръмнини изкачихме!
— Освен това беше страшна жега.
— Добре де, аз само казвам, че до Санкт Блазиен са двайсет и пет мили.
— Има ли още стръмнини?
— Две, една нагоре и една надолу.
— Нали каза, че до Санкт Блазиен е все нанадолнище?
— Точно така, последните десет мили. Оттук са двайсет и пет.
— Няма ли преди Санкт Блазиен?… Какво е онова градче там на брега на езерото?
— Не е Санкт Блазиен, не е и близо до него. Не бива от самото начало да започваме така.
— Не бива от самото начало да се преуморяваме. Във всяко нещо трябва да има умереност. Какво хубаво местенце изглежда Титизее на картата. Личи си, че въздухът е изключителен.
— Добре, съгласен съм. Вие предложихте да стигнем до Санкт Блазиен.
— Какво толкова има в този Санкт Блазиен! Някакво забутано градче на дъното на клисурата. Титизее според мен е много по-добро място.
— И е съвсем близо, нали?
— Пет мили.
Всички в един глас:
— Спираме в Титизее.
Джордж откри разликата между теорията и практиката още в първия ден от велосипедната ни обиколка.
— Доколкото си спомням — каза той (Джордж караше единичното колело, ние с Харис бяхме малко преди него с тандема), — нали се канехме нагоре да пътуваме с влак, а надолу — с колелата.
— Вярно — отговори Харис, — като общо правило. Но не по всяко нанагорнище в Шварцвалд има влак.
— Имах си едно наум, че ще стане точно така — изръмжа Джордж и за известно време се възцари мълчание.
— Освен това — отбеляза Харис, който очевидно продължаваше да размишлява по темата — ако правим така, значи само да се спускаме. Няма да е честно. Покрай доброто трябва да се приема и лошото.
Пак настъпи мълчание, тоя път нарушено от Джордж.
— Вие да не се пресилвате само заради мен? — попита той.
— Какво искаш да кажеш? — запита Харис.
— Искам да кажа, че там, където случайно има влак нагоре по тия планини, вие не се отказвайте да го вземем само заради мен. Готов съм да изкачвам всички нанагорнища с влак, колкото и да не е честно. Ще уредя тоя въпрос със съвестта си. Вече цяла седмица ставам сутрин в седем часа и смятам, че тя ще е по- милостива. Тъй че за мен не се безпокойте.
Обещахме да го имаме предвид и продължихме в упорито безмълвие, отново нарушено от Джордж.
— Каква каза, че е марката на твоя велосипед? — попита той.
Харис му я каза.
— Сигурен ли си? — настоя Джордж.
— Разбира се, че съм сигурен — отговори Харис. — Защо, какво има?
— Ами не отговаря на плаката — каза Джордж.
— На кой плакат? — попита Харис.
— На плаката, с който се рекламира тая марка — обясни Джордж. — Разгледах го точно преди да тръгнем. Един мъж беше яхнал такъв велосипед и развяваше байрак в ръка. Виждаше се как го кара без никакво усилие, просто си седи и гълта свежия въздух. Велосипедът сам си вървеше, при това бързо. А това колело оставя цялата работа на мен, то е едно мързеливо магаре. Не натиснеш ли педала, няма да помръднеш. На твое място аз щях да се оплача на фирмата.
Като се замисля, малко велосипеди отговарят на рекламата. Спомням си само един плакат, на който се виждаше, че колоездачът полага усилие. Но то беше, понеже го гонеше бик. Обикновено целта на художника е да убеди колебаещия се, че да караш колело, значи просто да седиш на много удобно седло, докато невидими небесни сили те тласкат бързо в желаната от теб посока.
Обикновено на колелото е седнала дама и тогава ти се струва, че никакъв пухен дюшек не може да ти осигури по-пълен покой, съчетан с липса на умствено напрежение, от карането на велосипед по планински път. И пътуващата на лятно облаче фея не се чувства по-удобно от момичето на велосипеда, ако вярваме на плаката. Облеклото є е идеално за колоездене в горещо време. Вярно, че ханджийки с по-старовремски разбирания може да откажат да й поднесат обяд, пък и някой тесногръд полицай току-виж я загърнал с одеяло, преди да я отведе в полицейския участък. Но тя никак не се страхува, тя се носи като прелестно видение по нанагорнища, по нанадолнища, сред улично движение, което ще подложи на изпитание находчивостта и на котка, по пътни настилки, годни да повредят товарен вагон. Русата й коса се вее на вятъра, изящната й фигура е кацнала с единия крак на седлото, другият е стъпил на рамката, в лявата си ръка държи запалена цигара, с дясната размахва китайски книжен фенер.
По-рядко на велосипеда е същество от мъжки пол, което не е такъв изкусен акробат, колкото дамата, но все пак умее да прави прости фокуси: да се вози изправено на седлото и да размахва флагове, да пие в движение бира или бульон. Трябва с нещо да занимава ума си: на човек с жив темперамент не може да не
