място за нито една улица. Къщите бяха долепени една до друга и аз не можех да си представя как човек, който живее някъде на средата, може да си стигне до дома, без да се покатери по покривите на половината селце. Да, такива бяха тези селца, че ако някоя тъща реши да навести зет си, може да се лута цял ден, да чува гласа му и дори от време на време да го зърва и пак да не може да стигне до него заради това, че не знае откъде и как да мине. А напие ли се човек в такова селце, хич и не бива да се надява, че ще може да се добере до в къщи. Най-добре е да седне някъде и да чака, докато му се избистри главата.
Към единадесет часа изпихме по една бира (в германските влакове, които пътуват на дълги разстояния, винаги можете да получите разхладителни напитки, бира и кафе с кифли), събухме обувките си, пожелахме си лека нощ и се настанихме да спим. Но толкова често идваха да ни искат билетите за проверка, че изобщо не можахме да мигнем.
На всеки няколко минути, поне така ми се струваше на мен, макар че в действителност промеждутъците може и да са били по-дълги, едно призрачно лице се появяваше на прозорчето на купето и ни подканваше да си покажем билетите.
Когато немският железопътен кондуктор се почувствува самотен и не знае какво да прави, той тръгва да се разхожда из влака и да кара пътниците да си показват билетите, след това се връща ободрен и успокоен в своята кабина. Има хора, които се прехласват пред слънчеви залези и планински възвишения или пред произведенията на старите майстори, но немският железопътен кондуктор не може да открие в света нищо по-прекрасно, нищо по-възвишено от железопътния билет.
Почти всички представители на железопътните власти в Германия страдат от тази ненаситна страст към билети. Само да успеят да зърнат на някого билета, и вече са щастливи. Тъй като тази тяхна мания ни се стори безобидна, Б. и аз решихме, когато можем, винаги да им доставяме удоволствие по време на пътуването.
Така че, щом видехме някой немец железничар да стои с тъжно и измъчено лице, ние отивахме при него и му показвахме билетите си. А той засияваше тъй, сякаше слънчев лъч го огряваше; веднага забравяше всичките си грижи. Ако нямахме билети в нас, отивахме и купувахме. Един най-обикновен билет трета класа до следващата гара стигаше, за да му светне на човека пред очите. Но имаше случаи, когато нещастникът все още оставаше мрачен и очевидно имаше нужда от по-силно ободряващо средство, тогава купувахме билет втора класа отиване и връщане.
За пътуването ни до Обер-Амергау и обратно всеки от нас носеше по едно фолио с десет-дванадесет билета първа класа, тъй като трябваше да сменяме влака в различни градове и да изминем едно разстояние от около хиляда мили. И един следобед в Мюнхен, когато видях унилия вид на служителя на гардероба и разбрах, че съвсем наскоро е загубил леля си, предложих на Б. да заведем този нещастен човек в някой тих ъгъл и да му покажем всичките билети, които имахме — двадесет или двадесет и четири на брой, — дори да му ги дадем да ги подържи в ръце и да ги гледа колкото дълго иска. Исках просто да го утеша.
Б. обаче не прие предложението ми. Каза, че дори ако човекът не си загубел ума (а това можеше като нищо да стане), то щели сме да му навлечем завистта на всички железопътни служители в Германия и по този начин ще го направим нещастен за цял живот.
Ето защо купихме един билет първа класа отиване и връщане до следващата гара и му го показахме. Трогателно е да видиш как лицето на нещастника просиява, да видиш слабата усмивка да пропълзява отново по устните, от които толкова дълго време е отсъствувала.
Но понякога на човек му се иска железопътните служители в Германия да обуздават тази своя ненаситна страст към билети — или поне да я ограничават малко. Дори на най-търпеливия човек му идва до гуша цял ден и цяла нощ да показва билета си, а кондукторите сякаш нарочно търсят най-неподходящия момент — тъкмо по средата на дълго и уморително пътуване, за да дойдат до прозорчето на купето и да ти изкрещят: „Моля, билети!“
Уморен си, спи ти се. Не знаеш къде ти е билетът. Не си съвсем сигурен дали изобщо си имал билет; или ако си имал, дали някой не ти го е взел. При мисълта, че няма да ти трябва с часове, си го прибрал така старателно, че накрая вече не си спомняш къде. Костюмът ти има единадесет джоба, а палтото, провесено на закачалката — още пет. Може би е в някой от тези джобове. Ако не е там, тогава по всяка вероятност е в някоя от чантите или в бележника ти, ако изобщо знаеш къде е и той, или може би в портмонето.
Започваш да търсиш. Ставаш и се отупваш. После се опипваш целия, като в това време се оглеждаш наоколо; видът на купчината любопитни лица, които те гледат, и човекът в униформа, който те чака със строго вперени в тебе очи, ти внушават за миг мисълта — както си объркал, — че тази сцена се разиграва в полицейския съд и че ако билетът се намери у теб, вероятно ще те осъдят на пет години.
И упорито започваш да твърдиш, че си невинен:
— Казвам ви, че не съм го взел! И никога не съм виждал билета на този джентълмен. Оставете ме на мира! Аз…
Изненадата на спътниците те кара да дойдеш на себе си и ти продължаваш търсенето. Преправяш чантите и изхвърляш всичко едно по едно на пода, като под носа си ругаеш цялата железопътна система на Германия. След това проверяваш в обувките си. Караш всички да станат, за да видиш дали някой не е седнал на него, после коленичиш и пълзиш да го търсиш под седалката.
— Да не би да си го хвърлил през прозореца заедно със сандвича си? — пита те приятелят ти.
— Глупости! Ти за луд ли ме мислиш? — отвръщаш му разярено. — Защо ще направя такова нещо?
Когато за двадесети път започваш да се опипваш последователно, го откриваш в джоба на жилетката си и следващия половин час седиш и се чудиш как си пропуснал да го намериш предишните деветнадесет пъти.
Докато трае тази мъчителна сцена, кондукторът не прави нищо, с което да разсее тревогата и напрежението ти. През цялото време, докато ти си търсиш билета, той изпълнява най-различни глупави фокуси на стъпалото отвън и по какви ли не начини излага на опасност живота си.
Влакът се движи с тридесет мили в час — скоростта на експресите в Германия — и изведнъж насреща изскача мост, възседнал напреко линията. Като вижда моста, кондукторът се хваща за прозореца и се накланя навън доколкото може. Ти го поглеждаш, после поглеждаш бързо приближаващия се мост и преценяваш, че сводът ще отреже само главата му, без да засегне друга някоя част от тялото, и ое чудиш дали главата ще падне вътре в купето или навън.
На десет сантиметра от моста кондукторът се изпъва като струна, долепя се до вагона и циментовият зид — когато влакът профучава край него — убива една муха, кацнала на горния край на лявото му ухо.
Мостът вече е отминал и влакът се движи по самия край на някаква пропаст, така че, ако пуснеш камък от прозореца, той ще падне на триста стъпки дълбочина; кондукторът внезапно се пуска и започва да изпълнява някакъв тевтонски танц на висящото стъпало — олюлява се напред-назад, без да се държи никъде, и размахва ръце, както правят файтонджиите, когато им е студено.
Искаш ли да пътуваш удобно и приятно с железница през Германия, трябва още в самото начало да решиш, че няма да се тревожиш от това дали кондукторът ще се пребие по време на пътуването, или не. Оставиш ли съчувствието да те завладее, пътуването вече не е пътуване, а истинско мъчение.
В пет часа сутринта (колко свежа, красива и благоуханна е земята в ранното утро! Ленивците, които се излежават в леглото до осем-девет часа, не могат дори да си представят каква голяма част от прелестта на деня губят. Само ние, ранобудните, можем истински да се насладим на красотата на природата) се отказах от по-нататъшни опити да заспя и се упътих към тоалетната в края на вагона, за да се измия.
Но как да се измиеш в това малко местенце? Тъкмо си натопиш ръцете и част от главата в легена и си напълно безпомощен да се защищаваш, когато стените на стаичката, кранът за вода, сапуниерката и разни други такива вероломни предмети, възползувайки се от твоята безпомощност, се надигнат изведнъж и те смушкат, колкото сила имат; речеш ли да избягаш от тях, тогава пък вратата се отваря и те шляпва изотзад. Аз обаче ако не друго, то поне успях да се намокря здравата, затова потърсих пешкир. Но пешкир нямаше. Ето в това вече е шегата. Железопътните власти подмамват пасажера със сапун, вода и леген и когато той целият се накваси, най-безцеремонно му откриват, че няма пешкир. Великолепно чувство за хумор, няма що!
Помислях си за носните кърпички в чантата, но за да се добера до тях, трябваше да мина покрай купета с дами, а в този си вид бях крайно иепредставителен. Така че се обърсах в един вестник, който случайно намерих в джоба си, но иска ви кажа, по-противно нещо от това да се бършеш във вестник, струва ми се, няма.
