Глупаво е от негова страна при всичките тези страдания да позволява на чувството си за естетика да го измъчва, но както си лежи по гръб, без да иска, свежда очи надолу и остава ужасен от гледката, която представлява. Издутият дюшек, проснат върху корема му, го прави да изглежда на човек, страдащ от някакъв чудовищен оток, или пък на някаква огромна жаба, която се е обърнала по гръб и не знае как да се изправи отново на крака.
И като че ли не стига всичко това, ами и една допълнителна неприятност не му дава мира и трябва да се справя и с нея. Всеки път, щом помръдне някой от крайниците си или поеме по-дълбоко дъх, дюшекът (който е целият само от пух) тупва на пода. А да се пресегнеш от немското легло (нали ги правят като сандъци), за да вземеш нещо, което е паднало на пода, е направо невъзможно. Налага се да станеш и да се измъкнеш от него, а при всяко измъкване и вмъкване си охлузваш пищялите до кръв в страничната дъска.
Нещастникът, след като се подлага приблизително десет пъти на това изпитание, стига до извода, че е истинска лудост от негова страна — един крайно несръчен аматьор в тази работа — да си въобразява, че би могъл да се справи с такова сложно и вероломно нещо като немското легло, в което и най-големият познавач на тези легла може да легне да спи само след като приложи всичките си познания и опитност; затова, измъчен, изскача от него и си ляга на пода.
Във всеки случай аз поне точно така направих. Б., който е свикнал с немските легла, се преви на две и заспа без всякакви затруднения.
Спахме два часа, после станахме и отидохме отново на гарата, за да вечеряме. Бюфетите по гарите в германските градове се посещават повече от местните жители, отколкото от преминаващите през града пътници. Това всъщност не са бюфети, а ресторанти. И бюфетът на кьолнската гара беше препълнен с кьолнисти.
Имаше представители на всички съсловия, но най-много бяха военните. Военни от всякакъв вид — с чин, без чин, редовни, запасни; пълни военни, слаби военни, стари военни и млади военни. Четирима млади войници седяха срещу нас и пиеха бира. Не бях виждал дотогава толкова млади войници. Изглеждаха дванадесетгодишни, а може да са били и на тринадесет, но по лицата им беше изписана такава войнственост, сякаш всеки момент бяха готови да щурмуват някоя батарея, ако им се заповядаше. Те си стояха спокойно, надигаха и сваляха огромните халби и обсъждаха някакви военни въпроси; от време на време се изправяха на крака, за да отдадат тържествено чест на някой минаващ край тях офицер и да приемат от своя страна пак така тържествено тържествения му поздрав. Въз всеки случай голямо отдаване на чест падна. Един почти непрекъснат поток от офицери влизаше и минаваше през залата и всеки път, щом някой офицер се появеше на прага, всички военни лапачи и пиячи скачаха, отдаваха чест и оставаха като вкаменени, докато той не отминеше.
Особено ми стана жал за един млад войник до нас, който напразно се мъчеше да си изяде супата. Всеки път, щом поднесеше лъжицата към устата си, на хоризонта неизменно се появяваше някой офицер и войникът забравяше и лъжицата, и супата, и всичко и скачаше като пружина. Нещастникът изобщо не се сети да се смъкне под масата и там да довърши вечерята си.
Между вечерята и тръгването на влака имахме половин час свободен и Б. предложи да посетим катедралата. Това е слабостта на моя приятел — черквите. С голяма трудност успявам да го накарам да отмине някоя черковна врата. Вървим си по улицата под ръка и водим най-сериозен и целенасочен разговор, когато изведнъж забелязвам, че Б. е станал мълчалив и разсеян. Веднага разбирам какво му е — видял е някоя черква. Правя се, че не съм забелязал промяната в него и полагам усилия да го накарам да побърза, но той се тътри все по-бавно, докато най-после съвсем спира.
— Хайде, хайде — казвам му аз насърчително, — ела на себе си, бъди мъж. Не мисли повече за нея. Забрави я, не я оставай да вземе връх над тебе. След миг ще завием зад ъгъла и ти вече няма да я виждаш. Дай ми ръка и да тичаме!
Б. прави няколко колебливи крачки напред заедно с мен и после отново спира.
— Няма смисъл, приятелю — казва той с такава посърнала и пълна с печал усмивка, че човек може само да го съжали. — То е по-силно от мен. Толкова дълго съм давал воля на това чувство, че сега вече е късно да се поправя. Ти върви и пийни някъде нещо, а аз ще дойда след няколко минути. Не се тревожи за мен, няма смисъл.
И той тръгва обратно с несигурни стъпки, а аз се отправям замислено към най-близкото кафене, където над чашка абсент или коняк благодаря на провидението, че още в най-ранна възраст съм се научил да възпирам влечението си към черквите и не съм станал такъв жалък нещастник като Б.
След малко той влиза в кафенето и сяда до мен с някакъв необуздан и трескав възторг в очите и под маската на неестествена веселост иска да скрие чувството си за вина.
— Покривката на олтара беше великолепна — шепне ми той с въодушевление, което ме кара да изпитвам още повече жал към него, тъй като разбирам, че няма надежда да се излекува. — В северната крипта има един ковчег — приказка. Не съм виждал друг такъв саркофаг през живота си.
В момента не казвам нищо, безсмислено е. Но вечерта, когато се готвим да си лягаме и всичко наоколо е притихнало — доколкото може да притихне един хотел, в който неспирно пристигат пътници с тежки куфари и все имат някакви неприятности с тях, — аз започвам да го разубеждавам и да го мъмря кротко. Но за да не остане с впечатлението, че му чета проповеди, прибягвам до хитрост.
— Къде ще ни стигне времето — казвам аз — да обиколим всички интересни места, когато искаме да видим всички кафенета, театри, музикхолове, бирарии и танцувални салони, ако ти пропиляваш така безразборно половината ден да се шляеш по черкви и катедрали?
Той е дълбоко разстроен от думите ми и обещава да се откаже. Заклева се със сълзи на очи, че никога вече няма да прекрачи черковен праг. Но на следващата сутрин, когато изкушението го завладее отново, всичките му добри намерения отиват по дяволите и той пак е в плен на слабостта си. Във всеки случай човек не бива да му се сърди, защото той наистина се мъчи да се освободи от това робство, но просто самата миризма на църквите тъй го привлича, че не може да устои.
Тогава още не знаех, че тази негова страст е така силна, затова не възразих на предложението му да посетим Кьолнската катедрала и съответно се отправихме нататък. Б. беше ходил и преди и знаеше всичко за нея. Каза ми, че била започната да се строи в средата на тринадесетото столетие, но я довършили едва преди десет години. Струва ми се, че строителят доста се е позабавил.
Б. каза също, че двете кули били най-високите черковни кули в света. Аз отрекох изцяло това негово твърдение и допълних, че кулите нищо не струват. Той се зае горещо да ги защищава, като каза, че те са по-високи от която и да било сграда в Европа с изключение на Айфеловата кула.
— Хайде, хайде — рекох аз, — има толкова по-високи сгради от тях в Европа, да не говорим за Азия и Америка.
Нямах право да изказвам подобно мнение, защото всъщност не знам нищо по този въпрос. Исках просто да ядосам Б., но той — сякаш беше лично заинтересован от сградата — с такъв жар се впусна в подробности за красотата и достойнствата й, все едно, че беше акционер, който се опитва да я продаде.
— Кулите й са 512 стъпки високи — каза той.
А аз отвърнах:
— Глупости! Някой те е хързулнал, като е видял, че си чужденец.
Той много се ядоса на това и каза, че може да ми покаже данните в пътеводителя.
— Пътеводителя! — извиках аз презрително. — Ти още малко ще започнеш да вярваш и на вестници!
Тогава Б. ме попита възмутено според мен в такъв случай колко са високи кулите. Аз ги оглеждах критично няколко минути и след това казах, че според мен те не надминават 510 стъпки, и то от външната страна. На това нещо Б. вече много ми се ядоса и ние влязохме в катедралата мълчаливи.
Какво толкова може да се каже за една катедрала! Освен за окото на професионалния турист катедралите си приличат досущ една на друга. Според мен красотата им не се крие нито в стенописите и скулптурите, на които те дават подслон, нито в костите и разните там антикварни предмети, намерени в избите им, но в самите тях — в пространността им и в дълбоката им тишина.
Над малките домове, над шумните гъмжащи от хора улици те се издигат като някаква нежна мелодия, поглъщаща в кристалните си звуци дисонантното дрънчене. И колко хубаво е да можеш да поспреш в тези сгради, където едва доловимо се чува отгласът на мирския шум, където градската врява не може да
