Когато се върнах в купето, събудих Б. и го убедих и той да отиде да се измие; и когато дочух откъм края на вагона ругатните му и разбрах, че и той вече е открил липсата иа пешкир, споменът за моята неволя постепенно се разсея. Колко са прави старите хора, дето казват, че като мислиш за нещастието на другите, забравяш своето!
По протежение на петдесет мили земята до Мюнхен е равна, затова не си струва и да я гледаш. Седиш и само напрягаш очи към хоризонта с нетърпеливото желание да зърнеш някакъв признок за наближаването на града.
А градът се крие ниско долу и прави всичко възможно, само и само да остане незабелязан. Откриваш го едва когато почти навлезеш в улиците му.
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА СЪБОТА, 26-И
В Мюнхен оставихме багажа си на гарата и тръпнахме да търсим закуска. Часът беше едва осем сутринта и естествено нито едно от големите кафенета не беше още отворено, но най-накрая след дълго обикаляне открихме един старомоден ресторант-градина, от който се носеше приятното ухание на кафе и пържен лук. Влязохме, настанихме се на една от малките масички под дърветата, взехме листата с менюто и повикахме келнера.
Аз се заех с поръчката. Явяваше ми се един чудесен случай да проверя познанията си по немски. Като начало поръчах кафе с кифли. С тази част от задачата си се справих лесно. През последните два дни толкова се бях упражнявал в това, че можех да поръчвам кафе с кифли не само за двама, ами за четиридесет души. След това потърсих в листата нещо по-вкусно и поръчах зелена салата. С доста голямо усилие успях да убедя келнера, че не искам варено зеле и най-накрая някак си му избих това идиотско хрумване от главата. И понеже все още имах малко немски думи в ума си, поръчах един омлет.
— Кажи му да го направи по-пикантен — рече Б., — иначе ще ни донесе нещо, пълно с мармелад и шоколаден крем. Нали им знаеш кухнята.
— Да, разбира се — отвърнах аз. — Да. Чакай да помисля. Как беше на немски пикантен?
— Пикантен ли? — замисли се Б. — Хм! Да! Да ме обесят, ако се сещам! Все я бъркам тази дума. Не, не, не мога да се сетя.
Аз също не можех да се сетя. Впрочем никога не съм я знаел. Опитахме се да му обясним на френски:
— Une omellete aux fines herbs. (Омлет с подправки (фр.). — Б. пр.)
Тъй като той очевидно не ни разбра, повторихме му го на развален английски. Кълчехме и преобръщахме нещастната дума „пикантен“, пресъздавахме я в такива чудати, в такива жални и нечовешки звуци, че дори сърцето на един дивак би се трогнало от това. Но този суров тевтонец оставаше безчувствен. Тогава опитахме паитомимата.
Пантомимата е за езика това, което е мармеладът, според етикета на буркана, за маслото — „един отличен (но не във всички случаи) заместител“. Възможностите й като интерпретатор обаче са ограничени, поне в обикновения живот. Що се отнася до балета, там чрез пантомимата може да се обясни всичко без изключение. Виждал съм например как отрицателният герой с едно-единствено ловко движение на левия крак и с известна лека помощ на барабана съобщи на героинята съкрушителната новина, че жената, която е смятала за своя майка, е само някаква нейна леля по бащина линия. Но, разбира се, трябва да се има пред вид, че прима балерината е една дама, надарена с изключително високи умствени способности и съобразителност. Тя например съвсем точно разбира какво иска да й каже партньорът й, когато се завърти четиридесет и седем пъти на един крак и след това се изправи на главата си. Докато обикновеният чужденец по всяка вероятност ще го разбере съвсем превратно.
Един мой приятел, като пътувал веднъж през Пиренеите, се опитал да изрази своята признателност с помощта на пантомимата. Пристигнал късно една вечер в някакво планинско ханче; стопаните го посрещнали много сърдечно и го нагостили с най-хубавото, което имали. А той бил много гладен и с голямо удоволствие изял вкусната вечеря.
Така хубаво се нахранил и стопаните така любезно и сърдечно се отнесли с него, че той решил на всяка цена да им изкаже признателността си и да ги накара да разберат колко доволен останал. Но не можел да им обясни всичко това с думи, защото знаел само толкова испански, колкото да си поиска нещо, и то винаги трябвало да внимава да не поиска повече, отколкото трябва. Думи, с които се изразяват чувства и душевни вълнения, не бил научил още. Затова прибягнал до жестове. Изправил се и посочил празната маса, на която преди това била наредена вечерята, след това отворил уста и посочил гърлото си. После потупал тази част от анатомията си, в която, както твърдят учените, отива яденето, и се усмихнал.
Но трябва веднага да ви обясня, че усмивката на този мой приятел е доста странна. Той самият е с впечатлението, че е много очарователна, макар и, както сам признава, с известна отсенка на тъга. Аз ще добавя само, че в къщи жена му плаши децата с нея, когато не слушат.
Стопаните на хана останали много изненадани от поведението му. Погледнали го смутено, после се отдръпнали встрани и взели да се съвещават шепнешком.
„Изглежда, че не успях достатъчно ясно да изразя чувствата си към тези простосърдечни селяни — си казал моят приятел. — Трябва да вложа повече жар в пантомимата.“
И той още по-енергично погладил онази част от себе си, за която вече споменах — и която, какъвто съм скромен и благовъзпитан млад човек, за нищо на света не бих нарекъл с истинското й име, — и добавил още пет сантиметра усмивка; освен това направил и няколко движения, които според него изразявали задоволството му и приятелското му чувство към домакините.
Най-после лицата на ханджиите просветнали и те изтичали до някакъв долап и извадили едно малко черно шише.
„Слава богу — зарадвал се приятелят ми. — Ето че разбраха какво искам да им кажа. Добрите хорица са доволни, че аз съм доволен и сега ще предложат да изпием заедно по една последна чаша вино!“
Те донесли шишето, напълнили му една винска чаша, поднесли му я и със знаци му дали да разбере, че трябва да я изпие наведнъж.
„Аха — казал си моят приятел, като взел чашата и я вдигнал срещу светлината, намигайки към нея дяволито. — Това трябва да е някаква специална отлежала напитка, типична за областта, която семейството пази само за избрани гости.“
И с чашата в ръка той произнесъл кратка реч, в която пожелал дълъг живот и много внуци на старата двойка, добър съпруг на дъщерята и благоденствие на цялото село. Той знаел, че те не могат да го разберат, но смятал, че по тона и жестовете му ще се досетят за смисъла на това, което им казва, и ще доловят какви добросърдечни чувства храни към всички тях. Като свършил с благопожеланията, той сложил ръка на сърцето си, усмихнал се още веднъж и на един дъх изпразнил чашата.
Три секунди след това открил, че е погълнал някакво гъсто и лепкаво очистително средство. Домакините погрешно изтълкували пантомимата, която той разиграл, за да им благодари; помислили, че иска да им покаже, че се е отровил или страда от смущения в храносмилането и се постарали да му помогнат, доколкото могат.
Но лекарството, което му дали, не било от тези евтини медицински средства, които загубват действието си половин час след като се поемат от организма, затова било излишно да вечеря отново и той си легнал да спи по-гладен, по-отпаднал, отколкото когато пристигнал в хана.
Направих това дълго отклонение, за да докажа как с такова тънко и деликатно нещо като благодарността любителят-пантомимист не бива в никакъв случай да се заема.
Думата „пикантен“ е нещо подобно. Двамата с Б. едва не си увредихме вътрешностите от усилията да я пантомимираме. Потихме се като впрегатни добичета цели пет минути, но мъките ни отидоха напразно, защото от всичко келнерът накрая разбра само, че искаме да играем на домино.
