Извикахме камериерката и й обяснихме, че искаме да се измием, а не да надуваме сапунени мехури. Не биха ли могли да ни дадат по-голям леген, повече вода и по-големи пешкири? Камериерката (строга дама към петдесетте) смяташе, че хотелското сдружение в Коьлн едва ли би могло да ни помогне с нещо и според нея реката била това, което всъщност ни трябвало.
Помислих, че старата жена се шегува, но Б. каза: „Не“; като ни посъветвала да отидем да се измием на реката, тя имала пред вид къпалните на брега. Аз се съгласих. Наистина Рейн може би щеше да отговори на изискванията; по това време в него трябваше да има предостатъчно вода след обилните пролетни дъждове.
Като го видях, останах доволен и казах на Б.:
— Това напълно си го бива, приятелю, ето какво всъщност ни трябваше. Както виждам, в тази река има достатъчно вода, за да бъдем отново чисти днес следобед.
Бях слушал много хвалебствия за Рейн и съм доволен, че можах и аз да добавя нещо добро за него. Никога друг път не се бях освежавал така.
По-късно обаче съжалих, че се бяхме изкъпали в Рейн. Чух някои приятели, които след нас пътуваха из Германия, да казват, че с това сме похабили реката за до края на сезона. Не става въпрос за търговския транспорт, но туризмът бил напълно провален. Туристическите групи, които обикновено пътували по Рейн с параход тази година, но щом зърнели реката, решавали да продължат с влак. Параходните агенти напразно се мъчели да ги убедят, че Рейн е винаги така мътен, поради пръстта, която събира по пътя си през планините.
Но туристите отказвали да приемат това обяснение и казвали:
— Да, планините могат да причинят, до известна степен това, признаваме, но не изцяло. Знаем какъв е Рейн обикновено, мътен и понякога доста противен и все пак поносим, но това лято той е такъв, че ние бихме предпочели да не пътуваме по него. Ще изчакаме пролетните дъждове идущата година и тогава.
След като се изкъпахме, решихме да си легнем. За преситения англичанин, свикнал през целия си живот нощ след нощ да си ляга в старото си и най-банално легло, има нещо особено възбуждащо в това, да се опита да спи в немско легло. Отначало той не знае, че това е легло. Чисто и просто си мисли, че някой е обиколил стаята, събрал е всички възглавнички и други подобни на тях предмети, които е успял да намери, и ги е натрупал в едно дървено корито, готови за пренасяне. Той позвънява на камериерката и й обяснява, че му е посочила погрешна стая. Той искал спалня.
— Но това е спалня! — възкликва камериерката.
— А къде е леглото? — пита той.
— Ето го! — казва тя, като посочва коритото, в което стоят натрупани всички възглавнички и покривчици.
— Това ли? — извиква той. — Че как ще спя в него?
Камериерката не знае как би могъл да спи в него, защото никога не е присъствувала, когато някой мъж си е лягал, и затова не е сигурна какво точно се прави, но предполага, че трябва да легне по гръб и да си затвори очите.
— Но то е късо — възразява англичанинът. Камериерката смята, че ще може да се смести, ако си посвие краката.
Той разбира, че е излишно да спори повече и се примирява:
— Добре тогава, хайде по-бързо го оправяйте.
А тя казва:
— То е оправено.
Той се обръща и поглежда ядосано момичето. Дали не използува обстоятелството, че е самотен чужденец, далече от роднини и приятели, за да се подиграва с него? Приближава се до това, което тя нарича легло, грабва най-горната торба и като я вдига високо, пита:
— В такъв случай може би ще ми обясните какво е това?
— Това ли? — изумява се момичето. — Това е дюшекът!
Англичанинът е малко смутен от неочаквания отговор.
— О! — успява да изрече той. — О! Дюшекът, така ли? Аз пък мислех, че е игленик. Добре, да приемем, че това е дюшекът, тогава какво търси тук над всичко отгоре? Вие си мислите, че понеже съм ерген, не разбирам нищо от дюшеци?
— Там му е мястото — отвръща невъзмутимо камериерката.
— Къде? Най-отгоре ли?
— Да, сър.
— В такъв случай къде са завивките?
— Отдолу, сър.
— Слушайте, мило момиче, или вие не ме разбирате, или аз не ви разбирам вас, във всеки случай е едно от двете. Свикнал съм обикновено да лягам на дюшека и да се завивам със завивките и затова сега нямам никакво намерение да лягам върху завивките и да се завивам с дюшека. Това съвсем не е комичен балет, както знаете!
Момичето го уверява, че няма никаква грешка, че това легло е направено така, както се правят всички легла в Германия, и че ще е най-добре да се примири и да се опита да легне в него, а ако продължава да недоволствува, тогава да легне да спи на пода.
Той е много изненадан. Според него такова легло човек би могъл да си направи, когато се върне късно вечер след пиянство. Но решава, че няма смисъл повече да обсъжда въпроса с момичето.
— Е, добре — казва той, — донесете ми възглавница и ще опитам!
Камериерката му обяснява, че на кревата вече има две въглавници и посочва две плоски, четвъртити, около метър големи възглавници, сложени една върху друга в единия край на цялата бъркотия.
— Тези ли? — изкрещява изнемощелият пътник и желанието му да си легне започва да се изпарява. — Това не са никакви възглавници! Искам нещо, на което да мога да си сложа главата, а не да си опирам гърба! Само не се мъчете да ме убеждавате, че трябва да спя върху тези отвратителни дъски!
Но момичето иска да го убеди именно в това и му дава да разбере, че има и друга работа да върши, освен да стои и да приказва празни приказки с него.
— Да, да, само ми покажете как да започна — моли я той, — от коя страна да се кача в него и няма да ви задържам повече. Останалото ще се помъча да разгадая сам.
Тя му обяснява как става този фокус и си отива, а той се съблича и пропълзява вътре.
Възглавниците му сьздават голямо главоболие. Не знае дали са направени, за да седне върху тях или просто да се облегне. И докато се опитва да заеме ту едното положение, ту другото, така силно си удря главата в горната табла на леглото, че неволно изохква и се спуска бързо към долния край. Там пък десетте му пръста едва не се забиват в долната табла.
Човек от нищо не се вбесява така, както когато го ударят през пръстите на краката, особено ако е убеден, че не го е заслужил. При този удар англичанинът извиква; „Дявол да го вземе!“ и конвулсивно свива крака, а в това време коленете му се удрят адски в страничната дъска на леглото. (Немското легло, запомнете, се прави във формата на плитък отворен сандък и по този начин лежащата вътре жертва отвсякъде е обградена от солидни дъски с остри ръбове. Не зная точно какъв вид дърво употребяват, но е невероятно твърдо и издава странен музикален звук, когато го удариш здраво с кост.)
След това за миг той остава да лежи неподвижен, чудейки се откъде ли ще последва нов удар. Като вижда, че известно време нищо не става, той започва да си възвръща увереността и се осмелява леко да опита с крак и да прецени положението.
Отгоре е завит само с едно много тъничко одеяло и чаршаф и едва не замръзва от студ. Дюшекът е доста топъл наистина, но не стига. Като го придърпа към брадата си, краката му се вкочаняват. Избута ли го надолу към краката, по горната част на тялото му запълзяват тръпки. Опитва се да се свие на кълбо, така че целият да може да се пъхне под завивката, но и това не помага, все нещичко остава непокрито.
Минава му през ум колко удобно биха се чувствували в това легло „човекът-змия“ и „чудото без кости“ и го обзема безкрайно съжаление, че не е учил за акробат. Да може само да си усуче краката около шията и да пъхне главата си под мишницата, всичко ще бъде съвсем другояче. Но тъй като никога не се е учил на такива полезни номера като тези, не му остава нищо друго, освен да лежи примирено по гръб и да се топли на части.
