независимо за какво е караницата и кой е крив и кой прав — това не го интересува. Съществува едно определено схващане сред униформените среди — че униформата никога не греши. И ако крадците носеха униформа, на полицията щяха да й наредят да им помага с всички сили и да арестува всеки стопанин, който би се опитал да им попречи да осъществят плановете си.
Полицаят взе да помага на началника на гарата да ругае двамата пълни пасажери, като сам ги ругаеше — и то пак на английски. Познанията му в този език в никакъв случай не можеха да се нарекат добри и човекът навярно беше в състояние да изрази чувствата си много по-богато и по-свободно на френски или на фламандски, но нямаше това за цел. Неговият стремеж, както стремежът на всеки чужденец, беше да стане един усъвършенствуван английски говорещ кавгаджия и случаят беше чудесно упражнение за него.
После от митницата излезе някакъв чиновник и се присъедини към вавилонското стълпотворение. Той застана на страната на пътниците и взе да ругае началника на гарата и полицая, и ги ругаеше на английски.
Б. отбеляза колко е приятно тук, в чуждата страна, далеч от родните ни брегове, да попаднем на такова чисто английско скандалче като това.
СЪБОТА. 24-ТИ — ПРОДЪЛЖЕНИЕ
В купето ни имаше един много добре осведомен белгиец и той ни разказваше по нещо интересно почти за всеки град, през който минавахме. Сигурен съм, че ако можех да се удържа буден, за да го слушам и да запомням онова, което казваше, без да го бъркам с други неща, щях да науча много за областта между Остенде и Кьолн.
Този човек имаше роднини почти във всеки град. Допускам, че са съществували и съществуват и сега такива големи и многочислени фамилии, но за такава безчетна като неговата никога не бях чувал. Те очевидно бяха разсаждани предумишлено и сега населяваха цялата страна. Всеки път, като се събудех, долавях някаква откъслечна забележка като тази:
— Брюж — от тази страна може да се види часовниковата кула — всеки час изсвирва по една полка от Хайдн. Леля ми живее тук. Ганд — „Отел дьо вил“, някои твърдят, че е най-хубавият образец на готическа архитектура в Европа. Тук живее майка ми. Бихте могли да видите къщата, ако не е тази църква. Току-що отминахме Алост — главният поминък е хмелът. Някога тук живееше дядо ми. Вече не е между живите. Това е кралският замък — точно от тази страна. Сестра ми е омъжена за един човек, който живее тук — искам да кажа, в Лекен, не в двореца. Това е куполът на съдебната палата — наричат Брюксел „малкия Париж“, но аз го предпочитам пред Париж, не е толкова многолюден. Аз самият живея в Брюксел. Лувен — тук се намира статуята на Ван де Вайер, революционера от 1830. Майката на моята жена живее в Лувен. Тя настоява да дойдем да живеем тук. Казва, че в Брюксел сме били много далеч от нея, но аз не мисля така. Лиеж — виждате ли цитаделата? Имам няколко братовчеди в Лиеж — само че втори, повечето от първите ми братовчеди живеят в Местрихт.
И тъй нататък през целия път до Кьолн.
Струва ми се, че не минахме през нито един град или село, в което да нямаше ако не повече, поне по един индивид от роднините на този човек. Пътуването ни приличаше по-скоро на посещение на места, където живееше тази фамилия, отколкото на обиколка на Белгия и част от Северна Германия.
В Остенде се погрижих да заема място с лице към локомотива. Предпочитам да пътувам по посока на движението. Но когато малко по-късно се събудих, открих, че пътувам заднишком. И викнах възмутено:
— Кой ме премести тук? Както знаете, аз бях ей там. Нямате право да вършите такива неща.
Спътниците ми обаче ме увериха, че никой не ме е местил, а влакът, като стигнал Ганд, се обърнал обратно.
Страшно се ядосах. Що за подла измама беше това от страна на влака — да тръгне в една посока и по този начин да те подмами да заемеш мястото си (или нечие чуждо място, в зависимост от случая) с впечатлението, че ще пътуваш в тази посока, а след това да се обърне и да тръгне в друга посока? Дълбоко се съмнявах дали влакът изобщо знае накъде отива.
В Брюксел слязохме и си поръчахме кафе и кифли. Не помня на какъв език съм говорил там, във всеки случай никой не ме разбра. Следващия път, когато се събудих — вече бяхме се отдалечили доста от Брюксел, — открих, че отново пътуваме по посока на движението. Локомотивът очевидно за втори път беше променил намерението си и сега теглеше вагоните на другата страна. Това сериозно ме обезпокои. Влакът явно си правеше каквото му скимне. Как да му има доверие човек! Ами ако по някое време реши да тръгне встрани? Мина ми през ум, че трябва да стана и да проуча как стоят нещата, но докато съм размишлявал по въпроса, съм заспал.
В Хербестал ни свалиха от вагона, за да проверят багажа ни за Германия, но аз бях толкова сънен, че със замъгленото си съзнание реших, че пътуваме из Турция и ни нападат разбойници. Когато ми казаха да си отворя чантата, аз извиках: „За нищо на света!“ И им обърнах внимание, че съм англичанин, затова да внимават. Казах им още начаса да си избият от главата всякаква мисъл за откуп, освен ако са съгласни на чек, тъй като семейството ми по принцип не плаща в брой за нищо — особено пък за откуп на роднини.
Те обаче не обърнаха внимание на предупреждението ми, ами ми задърпаха пътната чанта. Опитах се да им окажа съпротива, но те ми надвиха и аз отново заспах.
Когато се събудих, открих, че съм в бюфета. Как бях отишъл там, не помня. Инстинктът трябва да ме е ръководил, докато съм спял.
Заръчах обичайното кафе с кифли. (Вече бях претъпкан от кафе и кифли.) В главата ми се беше втълпила мисълта, че съм в Норвегия, затова направих поръчката на завален скандинавски — бях научил няколко думи по време на едно пътуване през фиордите миналото лято.
Келнерът естествено не ме разбра; но аз толкова съм свикнал да виждам как чужденците се объркват, когато им заговориш на техния език, че го оправдах. Още повече желаните от мен продукти в случая бяха под ръка и необходимостта да се разберем с думи ставаше въпрос от второстепенно значение.
Взех както обикновено две чаши кафе — една за Б. и една за мене — и докато ги носех към масата, се огледах за приятеля си. Не го виждах никъде. Какво ли беше станало с него? Доколкото си спомнях, не го бях виждал от часове. Не знаех нито къде съм, нито какво правя. Смътно си спомнях, че двамата с Б. бяхме тръгнали — но дали вчера или преди шест месеца, това не можех да кажа дори да ме обесеха — с намерението, ако не се лъжех, да отидем някъде и да видим нещо. Сега вече бяхме в чужбина — някъде в Норвегия според мен; но защо бях решил, че сме именно в Норвегия, и до ден-днешен не ми е понятно. И ето че го бях изгубил!
И как, за бога, щяхме да се намерим един друг отново? В съзнанието ми изплува ужасна картина — двамата с Б. бродим обезумели наго-ре-надолу из Европа, може би с години, и напусто бе търсим. Трогателната история на Евангелина оживя пред очите ми с ужасяваща яркост.
Нещо трябваше да се направи, и то незабавно. На всяка цена трябваше да намеря Б. Окопитих се и повиках на помощ всички скандинавски думи, които знаех.
Не беше хубаво от страна на тези хора да се преструват, че не разбират собствения си език и така да се отървават от мен. Този път трябваше да ме разберат, тъй като не ставаше въпрос за кафе и кифли, а за нещо много сериозно. Щях да накарам келнера да разбере моя скандинавски дори ако трябваше да му го набия в главата със собствения му кафеник.
Хванах го за рамото и на моя скандинавски, който трябва да е звучал сърцераздирателно с прочувствения си жар, го попитах дали не е виждал приятеля ми — приятеля ми Б.
Човекът само се опули срещу мен.
Аз го разтърсих отчаяно и казах:
— Мой приятел — голям, едър, висок, — той е къде? Вие вижда него къде? Тука?
(Можех да се изразя единствено по този начин, защото не бях много силен в скандинавската граматика, а познанията ми за спрежението на глаголите се свеждаха все още до сегашното време на инфинитивното
