не е някакво любопитно явление, което трябва да се наблюдава и изучава, а жива сила, на която трябва да се подчиняват. Те застават лице с лице със суровия, неподправен живот и смело се борят с него в мрака. И както ангелът, който се е борил с Яков, е оставил следите си по него, така и животът оставя своя отпечатък върху тях.
Сред висшите класи можеш да различиш само един вид, а сред народа — стотици видове. Ето затова предпочитам местата, където се събират обикновените хора, пред свърталищата на благоприличните, възпитани господа и непрекъснато обяснявам това на моите приятели, които ме обвиняват в пристрастие към низшите слоеве на обществото.
С халба бира пред мен и лула в устата мога да стоя с часове и най-спокойно да наблюдавам приливите и отливите на живота в тези стари бирхалета.
Загорелите от слънцето селски ергени довеждат избраниците си да ги почерпят с любимия нектар на Мюнхен и с по някоя голяма глава печен лук. Как се забавляват те! Какви весели шеги си устройват! Как се смеят и пеят! На една маса седят четирима възрастни мъже и играят карти. Какво характерно изражение е изписано по всяко от тези загрубели, корави лица! Единият от мъжете е пламенен, енергичен, напрегнат. Как танцуват очите му! По лицето му може да се прочете всяка негова мисъл. Знаеш кога се готви да похлупи с победоносен вик попа върху дамата. Неговият съсед изглежда спокоен, бавен и упорит, уверен в себе си. Играта продължава и ти го чакаш с нетърпение да изиграе печелившата карта, която си сигурен, че държи в ръката си. Той е с намерение да спечели. Победата е изписана по лицето му. Не! Той изгубва. Най- високата му карта е седмица. Всички го поглеждат изненадано. Той се смее … Трудно е да се справиш с такъв човек, и не само в играта на карти, а въобще. Човек, който много надълбоко крие мислите си.
Отсреща някаква навъсена стара жена сърдито си поръчва наденички, донасят й ги, но тя изглежда още по-навъсена и сърдита. Оглежда начумерено всички, които минават край нея, с такова злобно изражение, че те побиват тръпки. Някакво малко кученце идва и се изправя на задните си лапи точно пред нея и изплезва езиче. А тя, без да сваля от лицето си свирепия израз на омраза към всичко живо, започва да го храни с парченца наденица, набодени на върха на вилицата, и през цялото време го гледа с такава неприязън, че се чудиш дали с това няма да му повреди храносмилането. В един ъгъл пълна възрастна жена говори неспирно на някакъв солиден възрастен мъж, който през цялото време не отронва дума, а само отпива от бирата си. Очевидно е, че той спокойно и търпеливо ще понася дърдоренето й до момента, до който пред него стои халбата му с бира. Той я е довел тук, за да я почерпи за празника, и ще я остави да се наговори, докато той си пие. Господи, как говори тя! Лицето й е безизразно, по него не трепва нито един мускул, а гласът й е равен и монотонен и се лее като някаква голяма, буйна река. Потрепвайки с подкованите си обувки, влизат четирима млади занаятчии, сядат около една от грубите дървени маси и си поръчват бира. Прихващат през кръста несмутимата и безучастна келнерка, провикват се, пеят и се смеят. Като че ли всички млади хора тук се смеят — в очакване на живота, а възрастните говорят — спомнят си преживяното.
Каква забележителна, поучителна картина може да се създаде от тези стари съсухрени лица наоколо, ако човек може да ги нарисува — да нарисува всичко, което е изписано по тях, всичко трагично и комично, което великият драматург животът е написал по набръчканата кожа! Радостите и скърбите, користолюбивите надежди и страхове, детинският стремеж към доброта, дребнавото себелюбие и възвишеното себеотрицание са спомогнали да се изваят бръчките по тези старчески лица. В гънките около избледнелите очи се таи и хитрост, и доброта. А в извивката на безкръвните устни, които толкова често са оставали плътно стиснати, в безмълвен героизъм, прозира алчността.
НЕДЕЛЯ, 25-И — ПРОДЪЛЖЕНИЕ
В един часа влязохме в някакъв ресторант да обядваме. Немците винаги обядват точно по средата на деня, и то похапват здравата. Само в хотелите, които се посещават от туристи, обядът, по време на сезона, е определен за шест или седем часа, за да не нарушават навика на чуждестранните си клиенти. Споменавам за този обед не защото мисля, че това ще събуди особен интерес у читателя, а защото искам да предупредя съотечествениците си, които пътуват из Германия, да не проявяват излишно любопитство към „липтауерското сирене“…
Аз съм голям любител на сирене и обичам да откривам все нови и нови видове, затова, като видях в листа сред останалите видове сирене и „липтауерско“ с гарнитура — за пръв път го чувах в живота си, — реших на всяка цена да го опитам.
Оказа се, че на вид то никак не е привлекателно. Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги. Приличаше досущ на маджун за прозорци, а и вкусът му дори беше като на маджун за прозорци — или поне аз си мисля, че маджунът за прозорци има такъв вкус. До този момент не съм напълно сигурен дали това действително не беше маджун за прозорци. Гарнитурата пък беше още по-необикновена и от самото сирене. Отстрани на чинията бяха наредени разни неща, които за пръв път виждах да се поднасят със сирене и не желая да ги видя никога вече в живота си. Малка купчинка сушен грах, три или четири забележително малки картофчета — предположих, че са картофчета, а може да са били и фъстъчени ядки, сварени до омекване, — много млада на вид рибка, очевидно от породата на бодливките, и малко червена боя. По-оскъден обед от този не може и да има.
За какво точно беше червената боя, не разбрах. Б. реши, че е поставена с цел самоубийство. Той смяташе, че клиентът, след като изяде всичко останало в чинията, ще бъде обзет от непреодолимото желание да умре и съдържателите на ресторанта, знаейки това, от своя страна грижливо го бяха снабдили с червена боя, тъй че да може да се отрови начаса и да сложи край на мъките си.
Като преглътнах първата хапка, реших да не ям повече от сиренето. После си помислих, че ще бъде жалко да го хабя така, след като веднъж съм го поръчал, освен това може би щях да започна постепенно да го харесвам, докато го изям до края. Вкусът към много от хубавите неща на света трябва да се придобие. Много добре си спомням времето, когато не можех да търпя бира.
Така че смесих всичко в чинията, направих нещо като салата от него и го изядох с лъжица. По-противно нещо не съм вкусвал от времето, когато се опитах да изиграя ролята на Уили Евънс, като пропълзях по корем през един отводнителен канал, а след това, когато се прибрах в къщи, веднага ме сложиха да си легна и ме натъпкаха със солидна порция очистателно за деца.
След обяда се почувствувах много тъжен. Спомних си изведнъж с мъчителна яснота всички неща, които бях направил в живота си и които всъщност не е бивало да правя. (А те като че ли бяха доста много на брой.) Спомних си всички разочарования и неуспехи, които бях преживял, всички несправедливости, на които бях станал жертва, всички огорчения, които ми бяха казани и сторени. Спомних си за всички онези хора, които някога бях познавал и които сега бяха покойници, така че никога вече нямаше да ги видя, за всички момичета, които бях обичал и които сега бяха омъжени за други хора, а аз не знаех дори адресите им. Размишлявах колко празно, фалшиво и преходно е земното ни съществование и колко е изпълнено със скръб. Колко грешен и порочен е светът и колко ненавистни са и хората, и нещата в него.
Мислех си също каква глупост беше от страна на Б. и на мен да си губим времето да скитаме из Европа по този идиотски начин. Какво удоволствие имаше в това пътуване — да се люшкаш нагоре-надолу в задушни влакове и да те скубят скъпо и прескъпо в неудобни хотели?
В началото на разходката ни (след като се наобядвахме, тръгнахме да се поразтъпчем по Максимилнащрасе) Б. беше в повишено настроение и дърдореше весело, но като взех да му говоря, с радост забелязах как постепенно стана сериозен и духът му спадна. Всъщност той не е лош човек, само дето е лекомислен.
Б. купи няколко пури и ми предложи една. Но аз не исках да пуша. Пушенето в момента ми се струваше глупаво губене на време и пари. Затова казах на Б.:
— След няколко години, а може би и преди още да е изтекъл този месец, ще лежим в тихия гроб и ще храним червеите. Каква полза има тогава да изпушваме тези пури днес?
