А Б. ми отвърна:
— Ползата сега за мен ще бъде тази, че ако имаш пура в устата си, словоохотливостта ти ще намалее малко.
За да му угодя, запалих. Немската пура никак не ми е по вкуса. Б. казва, че не бивало да й се придирва много, като се имало пред вид, че струва само едно пени. Но аз не съм на неговото мнение; ако ще да ми ги продават дузината за едно пени, пак не мога да ги харесам. Добре сварени, те могат чудесно да минат за зеленчук, но ако речеш да ги пушиш, не си струват дори клечката кибрит, с която ще ги запалиш, особено пък, ако кибритът е немски. Немският кибрит е истинско произведение на изкуството. Зелена или пурпурночервена клечка с жълта главичка — и с пълно право може да претендира, че е най-красивият кибрит в Европа.
Докато бяхме в Германия, двамата с Б. изпушихме доста голямо количество пури от по едно пени и това, че останахме живи докрая, според мен е доказателство колко здрави и силни организми имаме. Мисля, че застрахователните дружества с пълно основание могат да възприемат немската пура като мерило за медицинско освидетелствуване. Въпрос: „Сте ли в момента и били ли сте досега с крепко здраве?“ Отговор: „Пушил съм немска пура и още съм жив.“ И застраховката ви е приета.
Към три часа отидохме на гарата и почнахме да търсим нашия влак. Претършувахме цялото място, но никъде не го намерихме. Централната гара в Мюнхен е една огромна сграда — истински лабиринт от коридори, пасажи и фоайета. По-лесно е да се загубиш в нея, отколкото да намериш нещо, което търсиш. Б. и аз, заедно и поотделно, се губихме двадесет и четири пъти. Цял половин час търчахме надолу-на-горе из гарата да се търсим. Изведнъж се намирахме, възкликвахме в един глас: „Къде по дяволите се загуби? Търсих те навсякъде. Моля те, не се отдалечавай повече от мене.“ И в следващия миг се загубвахме отново.
Но най-странното от всичко беше това, че всеки път, когато се изгубвахме, неизменно се срещахме отново пред вратата на бюфета за трета класа.
Накрая вратата на бюфета за трета класа ни стана нещо като „дом“ и ние трепвахме от радост, когато по време на уморителното скитане из чакални, отделения за изгубен багаж и коридори зървахме познатата ни вече медна дръжка да блести в далечината, защото знаехме, че там неизбежно ще се намерим.
Случваше се обаче известно време да не попаднем на нея, тогава отивахме при някой чиновник и го молехме да ни упъти: „Извинете, бихте ли ни казали най-краткия път до вратата на бюфета за трета класа?“
Когато часът стана три, а ние все още не бяхме намерили влака от 3:10, взехме сериозно да се тревожим и отидохме да направим справка.
— Влакът от три и десет за Обер-Амергау? — зачудиха се на гишето. — Та ние още не сме и помислили за него.
— Още не сте помислили за него! — възкликнахме ние възмутени. — Та вие спите ли? Часът е вече три и пет!
— Да, но три и пет следобед, а влакът от три и десет е нощен. Не виждате ли, че е отбелязан в разписанието с удебелени букви? Всички влакове, тръгващи между шест вечерта и шест сутринта, са отбелязани с удебелени букви, а дневните — с обикновени. Имате още много време. Наминете след вечеря.
Не вярвам да има друг човек в света, на когото повече да не му върви на разписания от мен. Не мисля, че това се дължи на глупост; ако се дължеше само на глупост, все понякога щях да улучвам точния влак. Трябва да е съдба.
Ако от четиридесет влака, които пътуват до някое място, където аз искам да отида, има един, който пътува „само в събота“, аз избирам да пътувам точно с него, но в петък. В събота сутрин ставам в шест, нагълтвам набързо закуската си и тичешком отивам да хвана обратния влак, който пътува всеки ден от седмицата „с изключение на събота“. В неприсъствен ден забравям, че е неприсъствен ден, отивам и чакам с часове на ветровития перон влакове, които не пътуват в неприсъствени дни.
Не ми стигат всички тези беди, но имам още и нещастието да притежавам едно коварно разписание „Бредшо“ за август 1887 година, от което не мога да се освободя. Всяко първо число от месеца отивам и си купувам ново разписание „Бредшо“. Какво става с него на втория ден от месеца, не знам. От този момент нататък повече не го виждам. Остава ми само да гадая каква може да е съдбата му. Но на негово място остава, само да ме заблуждава, разбира се, тази окаяна отрепка от 1887 г.
Три години се мъчих да се освободя от него, но то не желаеше да ме освободи от себе си. Хвърлял съм го през прозореца. То падаше на главите на хората, а те го вземаха, пооглаждаха го и го донасяха в къщи. Близките ми — хора от моята плът и кръв — им благодаряха и го прибираха обратно.
Веднъж го накъсах на парченца и изхвърлих парченцата в градината, но и там се намериха хора — хора, които при други обстоятелства не биха си мръднали пръста за мене, — които събраха парченцата, съшиха ги внимателно и разписанието, също като ново, се намери отново в кабинета ми.
Оказа се, че това разписание владее тайната на вечната младост. Другите разписания, които купувах, се превръщат за една седмица в жалки дрипи. А това книжле си остава все тъй свежо, ново и чистичко, каквото си беше в деня, когато ме подмами да го купя. Във външня му вид няма нищо, което да подсказва на случайния наблюдател, че това не е тозмесечният „Бредшо“. Очевидно неговата единствена цел в живота е да заблуждава хората, че е именно тозмесечен „Бредшо“.
Тази книжка подкопава моралните ми устои. Тя е виновна най-малко за десет процента от лошите и непристойни думи, които изричам всяка година. Подтиква ме към пиянство и комар. Непрекъснато се случва така, че трябва да чакам най-малко по два-три часа на някоя неприветлива провинциална гара. Изчитам всички обявления по перона, след това изпадам в безразсъдна ярост, втурвам се в хотела на гарата и започвам да играя билярд със съдържателя и да пия чаша след чаша уиски.
Възнамерявам да помоля близките си на погребението ми да сложат в ковчега и този „Бредшо“, за да мога да обясня на ангела, който ще мери греховете ми, как всъщност стоят нещата. Надявам се по този начин да получа опрощение поне на двадесет и пет на сто от злодеянията си.
Влакът от три и десет естествено беше твърде късен за нас. С него нямаше да стигнем в Обер-Амергау по-рано от девет часа сутринта. Имаше един друг влак в седем и тридесет (накарах Б. лично да направи справката за него), с който можехме да се доберем до селото по някое време през нощта, стига да ни осигуряха превоз от Оберау, най-близката железопътна станция.
Телеграфирахме съответно на агенцията „Кук“ в Обер-Амергау (забелязал съм, че когато сме си у дома, всички се надсмиваме над мистър Кук и над разни други джентълмени като него, които най-любезно уреждат пътуването на онези пътници, които сами не могат да си го уредят, но в момента, щом решим самите ние да тръгнем нанякъде из чужбина, тихомълком бързаме да ги помолим за услугите им) да ни изпратят кола да ни посрещне от влака. После отидохме в хотел да поспим малко до тръгването.
От Мюнхен до Оберау пътувахме много приятно. Минахме край красивото езеро Щарнберг тъкмо когато слънцето залязваше и обливаше с позлата селцата и вилите, разположени на брега. В това същото езеро Щарнберг, близо до разкошния си летен дворец, построен специално за него в тази красива долина, се удавил нещастният безумен Людвиг, последният крал на Бавария. Горкият крал! Съдбата му дала всичко, което може да направи човека щастлив, освен едно — способността да бъде щастлив. Съдбата има манията да уравновесява везните. Някога познавах едно ваксаджийче, което лъскаше обувки на ъгъла на Уестминстърския мост. Съдбата му отпускаше средно по шест пенса на ден, за да живее и да си доставя наслади. Но го беше надарила със способността да бъде щастливо и то по цял ден беше весело и засмяно. Можеше да си купи толкова наслада с едно пени, колкото според мен един състоятелен човек не може да купи дори и с десет лири. То не знаеше, че е бедно — както и крал Людвиг ме е знаел, че е богат, — по цял ден се смееше, подскачаше, работеше колото се може по-малко — ядеше, пиеше и играеше комар. За последен път го видях в болницата „Свети Томъс“. Довела го беше там пагубната му страст да върви по каменния парапет на Уестминстърския мост. А това, че бе попаднал в болница, според него беше истинско щастие. Гледали го като „писано яйце“ и му се искало да остане там колкото може по-дълго. Питах го дали не го боли, а то ми отвърна: „Да, сър, но само когато си помисля за това.“
Бедното дете! Живя като „писано яйце“ още само три дни и умря и както ми разказаха по-късно, до последния миг лицето му било озарено от усмивка. Едва ли е било на повече от дванадесет години, когато душата му го напусна. Животът му беше кратък, но затова пък щастлив.
