качулка обшита с истинско сребро, покриваше главата му. Беше много по-възрастен от младежа пред олтара. Но причината, поради която приемаше по-спокойно и естествено Откровението не се криеше в тази му напреднала възраст В очите му се виждаше Блясъка на отрано предопределената мъдрост и знание, присъщи на посветените в тайнствата. Тази вътрешна сила го правеше способен да наблюдава съвсем хладнокръвно Чудото, което ставаше пред очите му. Той не беше нито зашеметен, нито объркан и затова бързо разбра, кога разговорът между човека и Бога беше приключил. Изчака, колкото време сметна за необходимо и внимателно се обърна към своя къдрокос владетел. Гласът му излъчваше преклонение, но не вече към празния олтар пред тях.
— Господарю, продума тихо жрецът и сам се зачуди, колко странно звучеше човешкия му глас след Откровението, — Амон Ви дари с цялата си сила. Отсега нататък Вашият живот ще бъде Неговият Път, преди Той да си отиде…Анаксимандър замълча за няколко мига, защото младият човек дори и не помръдна, сякаш не го чуваше изобщо. Трябваше да продъжи по-властно. Гласът на жреца изпълни храма — Владетелю, Госпадарю, настоя той, — предопределено преди раждането Ви предсказанието се сбъдна. Сега трябва да вървите… Бъдете верен на съдбата си, защото Подкрепата на Амон е на ваша страна. Трябва да обедините човешкия свят и така да подготвите пътя на Богът на Саможертвата и Любовта Неговото време скоро ще дойде. Остава само един кръг, само 360 години…
Последните думи подействаха. Александър Македонски сякаш в миг се пробуди от унеса, който го беше обзел, въздъхна и бавно се изправи. След това също така леко свали от главата си символа на Амон — двата рога на Овена — Изток, и ги остави с благоговение над пламтящата жарава. Поклони се на своя божествен баща и заднишком напусна храма.
Дори не погледна към жреца; а навън, под ослепителната светлина на пустинята го чакаха неговите хетайри. Бяха изпълнени със страхопочитание и решителност, убедени в силата на предсказанието. Лицата на всички бяха обърнати на Изток, там накъдето сочеше меча на Александър и където те щяха да го следват докрая, него — сина на Бога, на Слънцето — Амон.
Лицето на завоевателя вече не излъчваше странната одухотвореност, която го озаряваше в храма, а беше станало сурово и властно Сега той беше Господарят и светът трябваше да му се подчини по пътя към новата епоха:
— Западът ще срещне Изтока и те ще се съединят в едно чрез вас, защото това е, македонци,… последната воля на моя повелител, на великия Амон — извика той — И вие знаете, че този меч, направляван от силата и мъдростта Му ще извърши предопределеното сега.
Диви възгласи посрещнаха тези думи и скоро само жреците останаха в това самотно и свещенно място в очакване на бъщето възвръщане на Александър. Защото1 само те знаеха, че той ще се върне тук след смъртта си — в това последно убежище след изпълнения дълг. Но сега това нямаше значение, важно беше само посланието на Амон. Това беше и последната мисъл преминала от съня към напълно будното съзнание.
Анита Фалкон Бел усети как картините се замъглиха и образите от миналото се преляха във все още неясните очертания на истинския живот. Събуждането предстоеше и само след секунди очите и щяха да се отворят. Щеше обаче да остане онова непреодолимото чувството за недоизказаност и съдбовност, което щеше да владее съзнанието и през деня. Анита беше вече будна, но току-що преживяното на сън щеше да продължаваше да я изпълва и за напред със странни мисли и чувства. Настанени в малко кътче в главата и, съноведенията щяха да останат и неуморно да следят всеки нейн помисъл и действие.
Анита нямаше и представа защо всяка нощ от две години насам сънува тези еднакви сънища, но беше убедена, че всичко това не е случайно. И не можеше да не е така, защото беше доказала, че всяка дума от тях се бе произнесла вече в миналото, и всяко действие се бе осъществило. Тя отдавна беше проверила всяка подробност от необикновените си сънища и беше установила, че събитията в тях са точни и напълно автентични.
Освен това никой в нейното време не вярваше в случайните сънища. Повечето хора съзнателно ги програмираха и не допускаха никаква случайна информация до съзнанието си. Анита, разбира се, не правеше изключение и дори беше една от най-добрите. Напоследък обаче това никак не и се отдаваше и историческите картини продължаваха да се повтарят с неумолима последователност нощ след нощ, ярки и обсебващи, все по-настойчиви с посланията си.
Анита отдавна забрави често сънуваните преди това морски случки от родната Хирон, престана да се завръща чрез съня и в детството си, спря дори да съпреживява миналото си; вече дори не анализираше и настоящето, когато то я затрудняваше. Беше толкова объркана, че не успяваше дори и за миг да извика в главата си прекрасните залези на сегашната Алтея, далеч в миналото останаха и чудните сънища от пътешествията извън познатата Галактика на Разпръснатите светове. Не можеше дори да се наслади на ярките картини от момента на драматичното и запознанство с Майкъл и на чувствата от тази авантюристична, раздвоена любов. На практика откакто тези сънища започнаха никакво силно чувство или преживяване не беше в състояние да се задържи в добре тренирания и мозък.
Всъщност имаше и едно странно съвпадение. Тези необикновени и неконтролируеми сънища започнаха точно от момента, в който тя влезе в комисията по „Дългосрочно планиране историята на човечеството“ към Общността на Четирите Велики Обединени Светове — ОВОС. Анита често мислеше затова. Именно оттогава, от близо две години, сякаш някой целенасочено блокираше възможностите за самопрограмиране на сънищата и безцеремонно се включваше в мозъчната и програма.
Така беше и през днешния ден. И в него сънищата, както и преди, щяха да я преследват неуморимо. Те щяха да я наблюдават, да я изслушават и дори да се намесват в разговорите като преценяват решенията и. — А разговорът ми с Военните по Глобалния проект, помисли си с тревога тя. Какво ли щеше да стане… Усети притеснението и отвори очи веднага очите си. Тъкмо навреме. Музиката изпълни помещението и един любим глас я прикани да става:
Анита се заслуша. Всички на Алтея играеха тази игра. Тя също. Всяка сутрин говорещият часовник, модулирайки различни гласове, подбираше произволно някакъв текст и я събуждаше съвсем нежно. Всички на шега тълкуваха по стихчетата своя ден. Беше забавно, пък и май днес някой щеше да я чака. Гласът беше на Майкъл, но него го нямаше. Щеше да се върне след ден, за състезанието. Какво ли можеше да означава това. Анита се събуди се окончателно. Бързо се изправи и като задвижи с това системата за проветряване и освежаване на помещението, се отправи към банята, където сензорите отдавна уловили алфа излъчванията на мозъка и, бяха приготвили вече басейна и уредите за подводен масаж. Щеше да се отпусне и да състави плана за днешния напрегнат ден в комисията.
Всъщност най-важното беше да се опита да намери общ език с двамата офицери от Обединеното Комнадване. Нещо, което не беше никак лесно, защото те имаха съвсем друг начин на мислене. И най-вече защото бяха далеч от миналото, в което тя беше специалист, а и нищо не разбираха от социално- математическия анализ, който позволяваше на историците да прогнозират сравнително точно бъдещето на света. За Военните значение имаше само настоящата и бъдеща безопасност на Вселената и поради това те не се опитваха да си представят в дълбочина историята на Човека, а още по-малко да си направят изводи за бъдещето му. За тяхната сравнително маломерна каста, /войната бе отдавна забравено явление/ съзнателното планиране на развитието на човешкия род се състоеше единствено в овладяване на новите енергии от поредния завоюван звезден свят. В противовес на това Военният клан трудно разбираше, че развитието може да върви и по друг успореден път, а именно чрез промени в психиката на самите хора Отвътре. Такова обаче беше мнението на някои от историците и социолозите, прогнозиращи бъдещето. Това създаваше и конфликтите между тях в Съвета на Световете. Противоречията се задълбочиха особенно напоследък, когато междузвездните кораби на флота достигнаха до края на гравитационната материята на
