препоръките за най-подходящо облекло от собствения и гардероб, а също така и за избор на съответния парфюм, издържащ най-добре на подадените атмосферни условия.
Всъщност Анита добре знаеше, че днес трябва да облече нещо семпло и много строго, което да подчертава стройната и фигура и най-вече формата на раменете и. Военните никога не гледаха по надолу от гърдите на хората за разлика от политиците, а нея обаче сега и предстоеше среща с хора, които можеше да впечатли със стегната стойка, прям поглед, отмерени движения и дрехи в черно-бяло-синята гама. Затова, без да се замисля много, избра сред предложените и дрехи рокля в тази тоналност. Допълни я с широк колан с голяма тока, а след това обу строги средно-високи обувки, като накрая се потопи и в облак почти неизлъчваш, но траен и напълно дискретен парфюм. Тъкмо успя да приключи, когато мелодичният глас на видеозора и извести за идването на служебния и транспорт Беше задължителен за всички членове на Общностните комисии с оглед безопасността им. Точно затова Анита проследи внимателно върху екрана на входа появата на удобното возило, създадено специално за нейните пропорции и изчака, докато поздрави Чарлз. В същия миг си помисли, че може и да се поразходи някъде преди да отиде в ОВОС. Беше и нужно да размисли още веднъж и да овладее притеснението си.
Възрастният шофьор внимателно спусна вратата на аеромобила и зачака светването на контролното табло, което съобщаваше, че пасажерът се чувствува комфортно.
— Кой маршрут ще изберете днес, мис Бел, подде той любезно, защото явно знаеше, че Анита не беше от хората, които се движеха по план. — Днес поради голямото струпване на делегации от Галактичните обединения, повечето направления са претоварени, продължааше той. — Никой не иска да се лиши от възможността на идване от космодрумите да се полюбува на най-пищния град във Вселената.
— В такъв случай и ние можем да им се полюбуваме, — отговори му съвсем неочаквано Анита. — Какво ще кажеш, Чарлз, за една малка сутрешна разходка из Вавилон Без друго искам да се разсея преди срещата с военните. Усмивката, породена от тази чудесна мисъл заля, лицето на Анита и подействува отпускащо и на Чарлз. Всъщност той не знаеше, че причината почти всяка сутрин да избягват пътуването по прекия път към ОВОС не се криеше само в младостта и неопитността на Анита. Тя от много време насам беше убедена, че е обект на особен интерес от някого или нещо и, че поради това винаги и навсякъде е следена. Искаше да се убеди и сега и затова веднага използва възможността да усложни максимално пътя си. Разбирасе желаеше и да се разходи. Така щеше по-дълго да наблюдава аеромобилите зад себе си.
— Откъде да мина, мис — попита отново Чарлз, учуден за пореден път от капризите на проф. Бел. — Може би ще предпочетете древната, музейна част, където са пренесени сградите от миналото на Старата Галактика. Аз, например, много обичам частта с пирамидите, които ми напомнят за пренасянето им преди време. Тогава писаха, че било толкова трудно, колкото и построяването им в древността, но това всъщност не е вярно. Беше адски по-трудно. Бях там, на кораба и изживях целия ужас на събитията.
— Бил си на лайнера, на „Ра“ — почти не повярва Анита, като го погледна с нескрит интерес. — Но това беше доста отдавна, Чарлз.
— Така е, защото и аз бях доста по-млад тогава, но и много от белите си коси дължа на този преход от старата галактика.
— Да, предполагам, че е било така — поклати с разбиране глава Анита, като се опитваше да си припомни нещо. — Била съм много малка — каза тя замислено, — но съвсем ясно си спомням вълнението покрай пренасянето пирамидата на Хуфу. Вълнуваше се цялата Вселена, защото имаше нещо много странно в това пътуване…
— Да, мис, пренасянето тук на тази пирамида беше истинско безуми е. Нея не можахме да я разглобим като храма в Луксор и трябваше да я пренасяме нацяло. Още при издигането и на борда на „Ра“ се оказа, че е много по-тежка, отколкото сочеха изчисленията. И досега никой не може да си обясни защо, но най- лошото беше, че и въздушният коридор трябваше да се подсили, за да поеме прехвърлянето на борда. С това обаче неприятностите съвсем не свършиха. С пирамидата на борда лайнерът трудно влизаше в хиперпространството, нещо, което не се беше случвало никога дотогава. „Ра“ на няколко пъти беше на границата на саморазрушението. Да не говорим за психическите отклонения, които настъпиха повсеместно, сред нас, екипажа.
— Ти затова ли не можеш да летиш повече Чарлз, заради пирамидата, Анита беше още по-озадачена. Тя знаеше, че Чарлз е летял на междугалактическите лайнери, но едва сега научи, че е един от екипажа на „Ра“ — лайнерът легенда и, че именно заради това е прекъснал кариерата си.
— Да мис, оттогава никой от нас не може да излита в открития Космос, — потвърди Чарлз и лицето му потъмня при този спомен. — Целият екипаж, който беше на борда на „Ра“ изведнъж получи натрапчиви и странни видения от миналото, които се оказаха неизлечими. Като най-странното беше, че се появяваха само в Космоса. Когато се намирахме на някоя планета тях ги нямаше, но в откритото пространство те ни обсебват и никой не знаеше защо. Положението стана безнадежно и оттогава никой от нас не лети, мис Бел. Както знаете, и „Ра“ не може да бъде използван, защото нито една електронна система оттогава не издържа допира до корпуса му. Не можеше да бъде управляван и остана неподвижен завинаги до пирамидата, погребан като някакъв исторически експонат, а беше най-добрия транспортен кораб във Вселената. Но най-странното, мис, е, че всичко това и досега е загадка. Нито Военните, нито физиците, дори и археолозите не успяха да разберат нещо. — Наистина всичко това и досега е една загадка, повтори замислено Анита. Думите на Чарлз и напомняха нещо. — Разпитваха ни, записваха виденията, сравняваха ги, анализираха ги и — нищо, установиха само, че са автентични, идващи от древността и толкова. Резултат не даде дори буквалното разнищване на пирамидата. Виденията останаха — завърши шьофьорът, а Анита вече не беше на себе, чула думите — автентични, идващи от древността. Приведе се ниско към седалката на Чарлз и почти извика в ухото му:
— Какво точно виждахте Чарлз Можеш ли да ми разкажеш за виденията — настоя тя. — Една жена, всички виждахме една жена, — отвърна и бързо Чарлз, почти стреснат от внезапния и интерес — Жрица някаква, казаха историците. На практика нищо особенно, но се появяваше постоянно и не можехме да мислим за нищо друго. Беше и ужасно красива, неземна, прелестна… — А каза ли ви нещо, правеше ли нещо или просто си стоеше така — изгаряше от нетърпение Анита. — Да, винаги едно и също, натрапчиво и откачено. Стоеше си там в съзнанието ни с малката си кристална топка в ръка и повтаряше ли повтаряше също като латерна" — Ще загубим връзката, ще загубим връзката, ще загубим връзката… Великите няма да знаят повече за нас, няма да могат да ни помагат и Стихията ще стигне до Кълбото. Не правете това, не го правете, не местете Хуфу. Недейте, недейте…"
— И нищо повече.
— Нищо, но беше постоянно, неуморимо и влудяващо. Изчезваше, когато бяхме на някоя планета.
— И никой нищо ли не разбра, Чарлз. — Анита беше изумена, описанието и напомняше нещо сънувано. Искаше да разбере подробности за жената — как е била облечена, къде се е намирала, как е изглеждала.
— Казаха, че е жрица, но никой не разбра истинския смисъл на думите и, тази връзка, Великите и стихията не говореха нищо на никого. Най-накрая предположиха, че вероятно уловяме в Космоса проекцията на някакъв древен защитен ритуал на пирамидата в етера. Според физиците той се е активизирал при пренасянето на пирамидата, поради натрупаната в миналото огромна психична енергия. Правеха аналогии с виденията около Карнак, а по-късно и във Вавилон.
— Да знам, знам за тези призрачни явления и, за това че никой още не ги е обяснил — съгласи се Анита Бел — но в твоя случай май е малко по-различно, Чарлз, защото видението винаги е било едно и също. Затова трябва да ми кажеш още по-подробно как изглеждаше тази жена, тази жрица — настояваше тя.
— Да, винаги беше една и съща. Изглеждаше нормално, точно като в древността. Много красива, изящна, облечена цялата в бяло, с посипани от сребро черни коси и изящна кристална топка в дясната ръка. Нищо друго.
Анита разбра. Чарлз не знаеше нищо повече, а и не трябваше да го измъчва, още повече че и образът съответстваше почти напълно на жената от сънищата и, това вероятно наистина беше Лития. Остана напълно замислена. Минути по-късно смени темата. Трябваше да се разсее, информацията беше прекалено сериозна.
— Ще отидем в Детския град, смени посоката Чарлз, ще видим Нуту и ще се повеселим малко. — Карай натам — посочи му тя южната част на Вавилон.
— С най-голямо удоволствие, мис, — усмихна се и шофьорът. Той също обичаше това място, а и се
