Вселената-Кълбо и вече не се виждаше път напред. Развитието на човека забоксува и проблемът се превърна в заплаха, тъй като нямаше цели и стремежи. А се появи и още една космическа опасност, толкова ужасна, че дори и от Върховното командване не искаха да коментират възможностите от разразстването и.
В същото време се появи и нейната теория. Тя, проф. Анита Фалкон Бел, от Института на Разпръснатите светове, успя да докаже, че целта на човечеството е овладяването на най-могъщата енергия в Кълбото — Вселена, творческата сила на човешкото индивидуално мисловно поле.
Всъщност това не беше нова хипотеза, но само Анита Бел успя да изведе формулата за бъдещето развитие. За целта тя използва старата теория за Манасите като средство за психическото развитие на хората и чрез нея, в съчетание с историческите факти демонстрира, че именно усвояването на мисловните полета е целта на общото историческото развитие и основата за следващия цикъл на еволюцията.
Анита още от малка познаваше, макар и отдалеч, няколко от тези забележителни хора — Манасите. На родната Хирон те бяха в изобилие, а с един от тях — Андрей беше учила в последствие. Той беше и единственият, с когото се беше сближила, защото я беше спасил от едно неприятно премеждие на Земята. Иначе приятелствата с Манасите бяха невъзможни. Те твърде много се различаваха от обикновените хора. И сега добре си спомняше това странно преживяване. Намираха се на Първата планета, на Земята, във връзка с обучението си по древна история, от която Анита никак не се интересуваше. Затова, отегчена още от самото начало, разсеяно слушаше лекциите за Египет, мислейки си за съвсем други неща. Така неусетно, без да разбере се беше отклонила от обичайния маршрут на обиколката в храмовете на Слънцето в Карнак. Тогава именно попадна в онова, прилично на лабиринт нещо, от който не можа да излезе и където се въртя дълги часове, преминавайки от едно помещение в друго, без да намира изхода навън. Беше изумена, защото знаеше, че това не можеше да се случи. Храмът беше като на длан и на практика нямаше никакъв начин да се обърка. По едно време дори помисли, че сънува; единственото логично обяснение беше, че е попаднала на някакво друго ниво от постройката. Но и то нямаше как да не е известно на гидовете и учителите. Въпреки това обаче тя се беше изгубила по необясним начин, и и се наложи дълго, дълго да се върти из тези безкрайни, неповтарящи се, изпълнени с колони и древни надписи зали. На всичко отгоре, когато вече изморена до крайност, попадна в едно от поредните странни помещения неочаквано стената зад нея се затвори и тя се озова в едно абсолютно изолирано място, което вече беше истински абсурд. От това пространство нямаше никакъв изход, а всички стени на залата бяха равни и гладки като стъкло и дори въздухът не помръдваше от каквото и да било движение; тишината беше пълна и зашеметеваща, покоят — пълен. Не можеше да намери дори знак за пътя назад и в пълно отчаяние се въртеше между огромните стълбове, без да разбира абсолютно нищо. Отдавна се беше отказала от опитите да се свърже с някого отвън чрез джобният си видеозор. Той още в самото начало бе ше спрял, независимо, че можеше да осъществява с лекота връзки из цялата Слънчева система. На всичко отгоре не се откриваха и никакви камери или други съвременни съоръжения. Изолацията беше абсолютна и напълно древна. И тогава, когато тя реши, че е напълно загубена съвсем неочаквано се сблъска с Андрей. Оказа се, че и той съвсем неочаквано е попаднал тук секунди по-рано. Дотогава не се бяха познавали отблизо и тя не знаеше за необичайните му способности. Пък и като всички останали Манас той криеше това. Тогава обаче, в тази сюблимна ситуация му се наложи да използва енергията на мисълта си и така да прояви феноменалните си способности. Анита никога нямаше да забрави как удивена слушаше анализите му за храма и как макар и да знаеше, че тези хора не грешат, не взе на сериозно думите му. Всъщност и досега не вярваше на някои неща, които той каза тогава.
— Карнак е май по-голям отколкото изглежда — притесняваше се Андрей през цялото време. — Древните очевидно са създали една пълна илюзия, прикриваща добре цялостния строеж на храма. Ние сме минали през някоя от вратите, които водят до неизвестните тайни помещения.
— Не съм чувала за такива входове, не вярваше Анита. — Никой не е споменавал за такива скрити нива. А и при днешните технологии това е невъзможно, щяха да ги открият отдавна.
— Невъзможно е и да сме тук, стрелна я Манасът, но ние крачим като обезумели от часове из тези зали и това също не може да се отрече. Тя дори се стресна, защото знаеше, че Манасите са винаги доброжелателни, а този явно беше бесен и затова бързо се съгласи с него.
— Да, така е, но все пак, толкова хилядолетия…безкрайните разкопки…
— Не е споменавано нищо, но аз го почувствах още щом пристигнахме, затова се и отклоних от групата, — прекъсна я пак остро Андрей. — Първо си помислих, че греша, но ето, че наистина се оказах прав, размерите не отговарят на външните пространства. Пък и отдолу е празно…В този момент Анита почувства как агресивността му се стопява заедно с думите, той сякаш губеше сигурност.
— Празно, ти фантазираш нещо. Всъщност Анита не знаеше, дали при изследването на храмовете са били привлечени хора като Андрей, но от друга страна, това което той казваше не можеше да остане тайна толкова време. Беше най-малкото смутена, въпреки че досети, че най-вероятно това е добре охранявана тайна на Земята и на Военните. Андрей пак засилваше енергийните си усещания.
— Възможно е да направя малка грешка, разсъждаваше на глас той — но тук определено пространствата не съответстват на външните си размери…Усещам го, празнотата наоколо е огромна, особенно отдолу…
— А не можеш ли да намериш изхода, входа през който сме влезли, или нещо такова…, — реши да бъде по-прагматична Анита, отказвайки се вече да мисли върху тайната, явно военна.
— Именно това се опитвам през цялото време, но се оказва трудно, — съгласи се Манаса, — защото тук всъщност има много входове. Намерих вече четири, но те водят …надолу. Ето пак…
Анита наистина виждаше как той от време на време се застоява на някое място, след което поклащаше отрицателно глава и отминаваше, а лицето му всеки път ставаше все по-тревожно.
— Да, надолу, където мисълта ми се спира от нещо много динамично, нещо с огромна енергия, което се променя много бързо и е твърде, твърде особенно. На всичко отгоре то ме усеща и се стреми да ме отклони от себе си и е доста… как да кажа. То е отблъскващо…Да, ние не сме желани тук долу… — Когато каза това, той вече изглеждаше пак несигурен и изплашен, а миг след това дори пребледня и се облегна олюлявайки се на една от стените.
Наложи се Анита да го подкрепи, дори да плясне няколко пъти по лицето му, викайки и името му, защото очите му започнаха да изразяват все по-голям ужас, а думите му станаха несвързани. Той и беше казал още в началото, че е Манас, но въпреки това нещата, които говореше, бяха странни, пък и този страх, нарастващ с всяка измината секунда. Тогава именно тя видя нещо, което изплаши и нея. Лицето на Андрей постепенно започна да се изменя, докато в един момент придоби израза на Унищожител. Очите и не биха могли да я заблудят, но съзнанието и отричаше този факт. Андрей не можеше да бъде Отрицателен Манас, защото общността ги убиваше още от бебета, а и ако беше такъв досега щеше да е срутил целия Карнак, дори да е съсипал Земята. Въпреки това Анита никога нямаше да забрави очите, които придобиха типичното отровно зелено изражение на Отрицателните Манас — Унищожители и как това смразяващо излъчване постепенно се смегчи и изчезна, отстъпвайки място на спокойния кафяв поглед на Андрей. В този момент той се натъкна и на изход. Имаше вид на човек, на когото някой току-що е посочил пътя, само и само, за да му даде възможност да излезе от храма. Този някой обаче не го харесваше, а и той също.
— Това нещо отдолу е силно и не желае да оставаме повече тук, избоботи той тежко. — Отиваме си. Изходът е там, — посочи една висока плочка върху стената до тях. Анита така и не разбра защо той избра точно нея. Всъщност се оказа, че това не е нито изход, нито врата, а просто част от малко пространство, което водеше навън в пустинята, озовала се изведнъж над тях. Изглежда, че без да осъзнават, бяха пропаднали едно ниво надолу в храма. Изпълзяха нагоре през този отвор и именно тогава Анита видя един Манас в действие. В момента, в който Андрей откри, че отвън е пустинята използва прослувутата сила на мисълта си и плочката над главите им се завътря нагоре към свободата. Анита проследи как той без ни най-малко усилие фокусира погледа си в центъра на плочата, която само леко заблестя и бавно се отмести нагоре. Изпълзяха бързо през получилото се отверстие, което той след това затвори по същия феноменален начин. Никога не разбраха как са попаднали в този капан и какво всъщност имаше под храма. По-късно обаче Анита дочу, че Андрей е останал завинаги на Земята, специализирайки древна история в Тива. Тя също така не проумя дали той криеше способностите си на Манас, защото беше в услуга на Военните или на някоя благотворителна организация или пък защото въобще не беше от Благодетелните. Не можа да забрави погледа му на Унищожител и това, че след случката той многократно я караше да обещае да не
