Живият плет потрепна. Мъжете се разделиха. — Благодаря ти и се грижи за Силия, — повтори първият глас. — Помни, че при затруднения във връзката или каквото и да било съмнение за проблеми непременно трябва да отнесеш кутията при Военните. Иначе, мястото за срещи ще се запази тук. — Не се притеснявай. Всичко ще е наред, ще бъда изключително стриктен. Ти се пази, защото изглеждаш зле.
Нуту чу отдалечаващите се в различни посоки стъпки и се отпусна. Хората очевидно не бяха престъпници и не замисляха нещо лошо срещу него или Детският град. Това го успокои, въпреки че говореха за някаква опасност и за важна информация. Странен разговор и то на такова място. Гласовете бяха тревожни и издаваха вълнение. Всъщност говореха за ОВОС и затова най-вероятно бяха от някоя политическа групировка, която търсеше компрометиращи източници за противниците си.
Политиката обаче не го интересуваше и току-що чутия разговор не го засягаше пряко; най-добре щеше да бъде да го забрави. Започна постепено да се настройва за заспиване. Чудеше сам на себе си до каква степен се беше изнервил, че подслушваше чужди разговори. Явно трябваше да се успокои; утрото е по- мъдро от вечерта, не биваше да мисли повече за Антима и за странните и предсказания.
Нуту беше от тези, които владееха перфектно техниката за програмиране на съня на мозъка, както и много други странни неща, останали му от далечното и необикновено минало, което той така старателно се стараеше да забрави, за което никой от обкръжението му не подозираше. Днес той трябваше да се възползва от най-добрите си способности, за да не позволи на страха да го завладее и да извърши нещо необмислено. Необходимо беше спокойно, потънал в сън, като истински Манас, да дочака новия ден; след това да види символите му и да предреши бъдещето си.
14 глава
Луксозният светлосин аеромобил с инициалите на Галактическото обединение се носеше бързо по един страничен път от Привилигированата към покрайнините на огромния град. Движението не беше интензивно. Часът на оживлението отдавна беше преминал, пък и тук се издигаха само най-скъпите и мощни аеромобили; това важеше и за таксиметровите машини. Можеха да са се появят тук само ако наемателят имаше право на тази линия, затова беше необичайно колко високопоставени личности в този ненатоварен час използваха този непретенциозен транспорт. На равни интервали от време зад аеромобила на Анита Бел се качваха и слизаха различни наемни аеромобили. Бяха различни модели, всичките добри и бързи, рязко отличаващи се от останалия, макар и слаб поток возила. А това означаваше, че ги следяха непрекъснато и неприкрито. Сякаш бяха убедени, че те знаят за тях и просто изтъкваха натрапчивото си присъствие и интерес, без да си налагат тайнственост. Всъщност Майкъл и Анита отдавна не им обръщаха внимание. Наистина, забелязаха ги още в самото начало и проследиха първата смяна, но след това разговорът ги погълна до такава степен, че напълно забравиха за странния ескорт. Анита още с влизането беше изключила видеозора си и беше прекъснала и връзката си с Чарлз. Работеше само екранът, който показваше обстановката на линията и подсигуряващите системи в задната част, които в случай на авария прехвърляха управлението там. В началото беше и спокойна и внимателно слушаше информацията на Майкъл, но само след няколко минути се развълнува и разговорът се обърка. Тя беше разбрала за източника. Не реагира и по начина, който очакваше Майкъл. — Това е вече нещо, — почти извика тя, щом чу за падината. — Трябваше да започнеш с това рано сутринта, у дома. Сега, когато знаем, откъде идват сигналите ще можем да разберем и какъв е произходът им. — Да, права си, така е. Мисля, че няма грешка. Първата падина е източникът. Няма съмнение, че оттам идват посланията-сънища към теб. — потвърди пилотът като съвсем не разбираше накъде отива разговорът и какво става в главата и. Затова миг по-късно истински се удиви от следващите и думи.
— Ние трябва да отидем Там, Майкъл …Трябва да посетим тази падина и то колкото се може по-скоро — настояваше развълнувано Анита, като го държеше силно за рамото, а погледът и го притискаше и умоляваше. Ти единствено, ти можеш да ми помогнеш затова. Разбираш ли, Майкъл, — викаше тя, — така ще съумеем да разгадаем източника на сънищата, неговите цели и ще…
— Да, но това е по-скоро работа на Военн…, — опита се да я вразуми той. Стори му се, дори, че Анита заекна от вълнение.
— Нищо подобно. Те не могат да се справят сами и пак ще допрат до нас, по-скоро до мен, защото аз съм свръзката им.
Майкъл се изуми от признанието или … откритието, но тя продължаваше сякаш в думите нямаше нищо чудно. — Тъй или иначе ще ме използват, накрая дори могат и да ме пожертват, както обикновно става в такива случай, така че по-добре сами да се заемем с нещата. Спомни си случая преди 17 години на Галатея. Тогава всички загинаха, защото военните не се съгласиха да загубят дори и един от специалните кораби от флотата на Крайните светове. Били им страшно необходими, а хората не…
— Не беше точно така, — опита се да оспори той, но Анита дори не го слушаше.
— Освен това тази информация може да се окаже изключително важна не само за нас двамата, но за повечето хора във Вселената. Това е, което предчувствам от толкова време. Знаеш, че тези падини са напълно непознати, непредвидими и ако източникът е наистина там, това ще се окаже първата правдоподобна информация за тях. Помисли си, Майкъл може…
Този път я прекъсна той. Всъщност още не можеше да проумее какво точно иска Анита от него; как можеше да и помогне освен като посредник пред Военните, което разбира се и без друго щеше да направи. Опитваше се и да я вразуми. Не криеше, че беше изненадан:
— Не смяташ ли, — попита твърдо той, — че в края на краищата, каквото и да правим, пак ще опрем до Галактическата сигурност и до Военните. Всъщност ние дори не можем да помръднем, без те да разберат; наблюдават ни непрекъснато, тебе като член на ОВОС, а мен като военен пилот. Как мислиш да стане всичко това, което предлагаш. Всеки милиметър около падините, особенно около тази първата, от където се излъчват сигналите, се охранява от многобройни кръстосвачи.
Беше крайно изненадан от реакциите и. Очакваше още в началото, когато разбере за падината, тя да се стресне, да се обърка или поне да се почувства разкрита в случай, че работеше за чужди интереси. Предполагаше дори, че Анита можеше да използва сила. Нищо подобно не се случи. Проф. Бел беше само малко изненадана и толкова. През цялото време го гледаше учудено, и поклащайки многозначително красивата си глава, потваряше упорито безумната си идея:
— Ще се приближим максимално до падината и ще разберем всичко, абсолютно всичко. Да, да, — мислеше тя на глас. — Доколкото си спомням една от отсечките на Формулата минава в непоследствена близост до мястото. Лъчезарни може почти незабелязано да се отклони, да симулира повреда, привличане или нещо такова, ще видим по-късно… — Анита говореше, говореше, а очите и се бяха вперили в пространството. — Тогава просто трябва да заспя. При това минимално разстояние от падината може би много неща ще ни се изяснят. Може да стане нещо, да се появи нещо. Добре е да помислим как можеш да ме вкараш в лайнера…
Майкъл се опитваше да я спре. Каза и че това е лудост, че рискът е огромен, защото могат да бъдат погълнати от космичното образование, спомена, че може би след инцидентите напоследък маршрутът сигурно е изменен. Анита обаче настояваше на своето и Майкъл съвсем се обърка. Вече не знаеше на какво да вярва. Не можеше по никакъв начин да си обясни откъде и дойде в главата тази странна идея за приближаване до антиматериалността и защо искаше да използва точно Лъчезарни. Упорито се налагаше убеждението, че тази мисъл е по-скоро на нечовек, но същевременно улавяше и типично живото и неподправено човешко поведение, пък и уредите не показваха никакви отклонения от нормалното, с изключение на тези сънища. Всъщност стресна го още нещо, което не искаше да признае дори пред себе си и което щеше да провери по-късно. Майкъл Фрост беше напълно прав, макар и да не знаеше това, защото решението да отиде в непосредствена близост и дори да надникне в падината наистина се роди спонтанно в главата на Анита. Тя дори не успя да поразмисли върху него. Устните и сами изрекоха думите и тя даже сама не повярва на ушите си в първия миг. Независимо от това обаче продължи да настоява и да развива идеята си. За секунди беше изцяло завладяна от переспективата за такова решение, съзнавайки същевременно, че е и безумие, на което кой знае защо нямаше желание да се съпротивлява. Дълбоко в себе си отлично разбираше всички проблеми на едно такова начинание, знаеше, че във Формулата бяха заложени много пари и интереси; че най-малкото отклонение от правилника означаваше край с кариерата на Майкъл и затова беше абсурдно той да се съгласи… въпреки чувствата си. Съзнаваше, че дори да я обичаше толкова
