силно, че да рискува живота и професията си, това в края на карищата може би щеше да се окаже една напълно безсмислена жертва, а и какво значение имаше в случая любовта. От друга страна Анита премисляше и безбройните други пречки. Тя отдавна беше обект на жив интерес от Някой или Нещо и промъкването и на състезателния суперлайнер едва ли щеше да остане незабелязано, а и Военните следяха плътно маршрутите на всички движещи се обекти във Вселената. Щяха да ги спрат още при отклонението. Навсякъде беше пълно с кръстосвачи; дори и да успееха да се изплъзнат каква щеше да бъде гаранцията им за успех. Накрая можеха и да загинат безсмислено нелепо, погълнати от падината — антиматериалност.
Но най-странното беше, че всичко това преминаваше за секунди в главата и като голяма отрицателна линия срещу малкото положителни доводи за отиване до края на Вселената; но въпреки това тя не можеше да се спре, сякаш някой друг движеше мислите и. Осъзнаваше цялата сложност на положението, знаеше, че не може да иска от Майкъл невъзможното, беше убедена, че той е прав и това е работа на Военните и на службите за Сигурност; че дори един кораб, от мащабите на Лъчезарни е безпомощен пред необятността на неизвестното, но настрояваше напълно раздвоена от идеята си. В главата и се рееха различни и съвсем несвързани картини, казваше едно, мислеше друго, като същевременно установяваше трета успоредна линия, свързана с първия и сън. Той също изведнъж се появи, заедно с прозрението за авантюрата в Космоса. Именно от него беше започнало всичко преди две години. И сега тук, в мобила, сънят отново започна да преминава кадър след кадър и като далечен фон обгърна всяка друга мисъл и дума. Всъщност той беше главното в съзнанието и; Анита постепенно разба, че съноведението е в основата на странната идея да се приближат до падината; то придвижваше мисълта и към нея. Не случайно и в мига, когато осъзна това, спомените и от него нахлуха и я завладяха изцяло. Обстановката около нея, аеромобилът и Майкъл останаха на заден план. Тя спря да говори и давайки възможност на Майкъл да реагира, остана далеч, далеч във вечността на времето. Миналото я обзе напълно.
Спомни си, че току-що се беше настанила в къщата на ОВОС; още се адаптираше към новата обстановка; непрекъснатата охрана, към луксозните и непознати битови1 детайли в къщата и личния си аеромобил от най-висок клас, към изящния малък кабинет в облата сграда на ОВОС и към странната топла природа на Алтея, когато дойде този сън, посещавайки я нощ след нощ, далеч по-впечатляващ от всичко останало. Беше толкова необичаен, толкова ярък и запомнящ се, обсебващ със силата на излъчането, цветовете и с истинността си, че оставяше дори живота и на заден план. Беше единственият, който не можеше да бъде отнесен към исторически източници, защото беше най-древният и най-мистичният, свързан с легенда за сътворението от преди 50 хиляди години и с халюцинациите на екипажа на „Ра“:
Човекът приличаше на брахман, но вероятно санът му беше много по-висок. Усещането беше такова, защото от него лъхъше огромна сила, която обгръщаше всичко наоколо. Отпуснатите на коленете му ръце бяха големи и обли. В едната държеше овална чаша, пълна с вода, а в другата проблясваха перлите на 108 -зърнена блестяща броеница. Беше сам сред необятна зелена равнина, над която нямаше небе. Не че не се виждаше, а просто То не съществуваше. Беше ден, но над тучната ливада не грееше древното Слънце на Майката Земя. Нямаше го небесният свод, не се забелязваше нито едно облаче или какво то и да било друго, което да напомня за синевата. Светлината идваше от някъде другаде, незайно откъде, а над странния човек, без дори да го засенчва, стоеше като огромен похлупак непроницаема, чудовищна, черна бездна, която се въртеше и въртеше, образувайки огромен конус над главата му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг всичко долу, на Земята, щеше да бъде всмукано и погълнато от този страховит, черен хаос. Страхът обаче сякаш не съществуваше за живота долу. Въпреки заплахата нищо не се случваше, спокойствието беше необятно, около човека неизменно беше светло и уютно, топлина и зеленина го облъхваха отвсякъде. Беше тихо, свежо, въпреки че той усещаше могъществото на сянката над себе си. Тя обаче не го плашеше и той не обръщаше взора си нагоре. Напротив, гледаше нещо пред себе си, сякаш очакваше нечия вещаеща радост поява в далечината. Там зеленината наистина се избистряше и, сливайки се нежно с едва забележимо златисто сияние, бавно се увеличаваше. Долавяше се чувство на безпределно щастие, съвсем несъвместимо с вихрите отгоре и даже със спокойствието на брамина. Постепенно Нещото придоби и съвсем конкретни очертания. Носеше се леко по земната повърхност и почти не я докосваше. Беше леко и ефирно, събрало в себе си милиарди разноцветни светове, които проблясваха в сърцевината му, изпълвайки я с непоносимо лъчение. То бавно се разреждаше към периферията, огряна от червени и оранжави отблясци. Беше неописуемо красиво.
Оставаха стотина метра от човека до приближаващото се кълбо, когато той се издигна. В този миг бездната отгоре настръхнала се изкриви, предусещайки промяната в светлината. Брахманът обаче не искаше и да я знае. Вперил погледа единствено в сиянието пред себе си, той не се интересуваше от нищо друго. А там бавно се оформяше фигура на мъничка жена. Тя с лекота се раждаше от светлината, през прозрачния и ореол все по-ярко се изпъкваха познатите форми на човешко същество. Лъчите ваеха фигурата с проблясващите си движения, вливаха се в нея, потапяйки я в топлината си, завихряха се бързо в дълги, сложни спирали, пълни със сила и отново се разпръсваха в пространството. Животът обаче все още не беше изпълнил тялото; дългите мигли остаоваха тежко прихлупени върху невиждащите очи, а тялото се носеше в облаците от светлина без воля и собствени желания, подчинявайки се единствено на течението на лъчите. А те все повече го изтласкваха извън светлото кълбо. Още малко и жената щеше да падне на повърхността на земята, която му изглеждаше направо чужда и толкова, толкова груба.
А в същото време, колкото повече светлината извайваше малката жена, толкова повече по-страшно тъмнината надвисваше над равнината. Тежкият и отровен дъх се чувстваше вече навсякъде върху тревата, върху храстите, върху полските цветя, израсли по Земята. Всичко живо предувстваше опасността и се беше свело ниско, ниско. Връхчетата изглеждаха унили и тревожни, а животът в тях се беше притаил в тревожното очакване. Единствено мъжът, приличен на брахман, продължаваше да бъде все така спокоен и неизразим. С цялото си същество той изкусно повтаряша движенията на творящите лъчи в кълбото и не изпускаше дори за миг създадената фигура. И когато настъпи моментът-миг преди Тя да напусне светлата си същност и да се докосне до земята, водата от ръцете му я обля, въздухът, насочен от движението на дланите му я облъхна, а тревата, събудена от нова светлина, пое трептящото и тяло. Тогава огънят на съзнанието нахлу в нея с цялата си сила. Очите се отвориха, ноздрите поеха живителните глътки въздух, ръцете се раздвижиха и усетиха тялото, а устните потрепнаха в тихи думи. Жената се изправи. Създадена от светлина в земно тяло, тя вече знаеше защо се беше появила. Погледна равнината, върху която стоеше, погледна черната стихия над главата си и светлото кълбо до себе си, след което се взря и в брахмана с празна чаша в ръка и промълви:
— Духът на светлината ще разсее тъмнината и волята ти, Брахма ще изпълни. Звезди и светове ще се родят в безбрежното море, навред из Вселената-Кълбо, а други скрити в недрата на Земята, тайната си ще опазят. Чу се и отговорът на Великият Творец. — Владетелко на огъня — Лития, върви и със светлината си света огрей. Пази ти огъня свещен и светлината скрита в Земята, до онзи миг повратен, когато нов свят върху този пак ще създадеш.
Брахма, създателят вдигна ръката си сякаш за благословия или за разрешение и зачака, защото духът, роден от него трябваше да довърши останалото.
Жената се обърна към светлото кълбо, откъдето беше произязла и протегна длани. То само леко се повдигна, накъдето уплашена и стресната бушуваше Стихията; миг по-късно черните и страховити вихри заотстъпваха пред ярките лъчи на светлината, които раждаха безбройните съзвездия с неизброими и светове и пътища из тях. Тежката мъгла отстъпваше и, търсейки си място, запълваше пространствата наоколо, където светлите лъчи не успяха да достигнат. И там, изтласкана от всемира, продължи да бушува в страховитите тунели, които като чудовищни змии се виеха измежду световете, излизайки от краищата на огромната Вселена и вливайки се в последващи владения. Промени се и светлия кръг, който роди светлината. Той също достигна постепенно края на нещата и започна бавно да се свива, поемайки и част от тъмнината. Потъна в безкрайността на зелената морава, където остана само Брахма с огромното ново звездно небе над главата. Около него в пустата доскоро равнина бушуваше живота. Нямаше я единствено жената. Тя си беше заминала в едно със своето сияние, което я роди. Недрата на Земята поеха огъня в себе си, а заедно с него и владетелката му. Лития се беше потопила във вечността; с което и видението свърши, а съзнанието на Анита остана обвито със сивкавата пелена на нищото. Тя се сепна и то тъкмо на време, защото току-що бяха пристигнали. Аеромобилът вече паркираше в една лента край огромните ремонтни докове на космодрума, а Майкъл смутен от непредвидимото и няколкоминутно изключване, се колебаеше как да реагира:
