феерия от светлини. При редовните полети външни лица не се допускаха, а дори и най-съвършените кръгово-обемни приемници не можеха да предадат в детайли целия спектър от излъчвания, а още по-малко да внушат усещането за върховно удоволствие, което изпитваха щастливците видели на живо излитането на космически лайнер от Космодрума на Алтея.
18.08 ч. — предстоеше скокът в хипер пространството. Всеки момент щеше да се върне Майкъл, сензорите вече го улавяха по коридора. Анита стана от мястото си, заобиколи бюрото, на което седеше по време на старта, и се отправи към вратата. За секунда светлината смени излъчването си от зелено в ярко червено и на входа се появи Фрост. Изглеждаше доволен. Стартът беше преминал успешно и пилотът най- накрая беше навлязал в стихията си. Космосът ги заобикаляше отвсякъде, а пустушта му вдъхваше такава увереност, каквато той не чувствуваше никъде на друго място. Дори една и звънредна ситуация като тази не можеше да помръчи чувството му за свобода и душевен комфорт.
— Най-накрая приключихме — въздъхна той — изхабих толкова много нерви, когато видях онези двамата в командната зала. А ги очаквах и бях сигурен, че ще дойдат.
— Но не разбраха нищо, нали.
— Не, отидоха си. Мисля, че дори не усетиха напрежението ми, пък и притеснената физиономия на Бенджамин ги отвличаше достатъчно. Имаше вид на човек, на когото са потънали всички гемии. Той милият дори и не знае какво му още му, — усмихна се Фрост. Беше наистина доволен.
— Да, не знае, но и ние не знаем, — поклати глава Анита. — Всъщност ти изглеждаш вече доста по- добре — заоглежда го учудено тя. — Сега разбирам, какво значи за теб този кораб. Той така те освежава, а и ти го обичаш,… а сега го изпращаш на толкова опасно място… — Лъчезарни ще се справи, беше все така оптимистичния отговор. — Винаги сме се оправяли с него и сега също ми вдъхва увереност, която нямах на Алтея. Но вече трябва да се подготвиш. Предстои ни скока…
— Аха, — кимна му Анита, — знам и вече взех мерки, още повече, че едно от изпитанията премина. — Ръцете и обвиха раменете му, а главата и уморено се отпусна на рамото му, сякаш искаше поне миг покой след стреса. — Изплаших се ужасно, — сподели тя още непреминалото си напрежение. — Бяха страшно добри, можеха да ме открият и тогава всичко щеше да бъде загубено. Нямаше и да излетите… Просто не знам защо си отидоха така внезапно точно преди нишата. — Изтеглили са ги спешно от Центъра, поне така ми каза Бенджамин, — отговори и бързо Фрост. — Някаква неотложна задача. Гледаше ме съжалително, но и нищо повече не ми поясни, изглеждаше щастлив за старта. Успя да подхвърли само, че ще се обади в по- спокойно време, сега след скока… — Съжалително, — не разбирам, — Анита леко се отдръпна, почувствала някаква далечна тревога в гласа му. — И аз не разбрах нищо, пък и Хойлекер винаги се и едни такъв плашлив. Потупа ме окуражително по рамото и като ми пожела успех каза, че ще се обади след скока. — Да, време е да се подготвяме, — съгласи се Анита, като се отдели от него. Беше се поуспокоила след допира с Майкъл, а и информацията за Бенджамин отклони вниманието и. — Мислил ли си какво ще кажеш на хората си, когато се отклоним от курса след система Олеандър, — досети се тя за другото, което щеше да го пита.
— Още не знам, — Майкъл сякаш наистина не мислеше затова, — но по всяка вероятност ще трябва да ги убедя да излетат със спомагателния транпортен кораб, — добави спокойно той. Надявам се, но още не знам дали ще ме разберат. Тази победа не е важна само за мен, но и за всеки от тях. С Ернандо и Олистър сме заедно вече толкова години. Това е деветата ни гонка. Ще ми е трудно, но все някак ще ги убедя.
— Да, защото, ако не успеем с нас е свършено, — Анита го погледна сериозно в очите. — Ние трябва да стигнем там, длъжни сме, Майкъл — настояваше тя. — Аз усещам, …нещо в мен ми подсказва,… не, направо ме води и настоява да отида там. А тази внезапна промяна във Военните не ми излиза от ума. Те напуснаха точно преди да стигнат до моята отсечка. Сякаш самото провидение се намеси и ми помогна, а ето и сега нищо не ни спира, след секунди ще бъдем и в друга Галактика. Знам, че съм права. Всичко това няма да е напразно и неприятностите ви няма да са излишни. Трябва да убедиш на всяка цена Ернандо и Олистър. Те ще те разберат, просто е необходимо да им покажеш залога.
— Да, права си, аз чувствувам същото, но то само ме обърква. — Майкъл пак се беше оплел в мислите си. Военните наистина се бяха държали старнно. След това не му дадоха никакви обяснения или разпореждания, въпреки че ги очакваше даже сега, секунди преди скока. Вече беше крайно време. Червените светлини в стаята не случайно отдавна мигаха предупредително. — Ще мислим за това после, след прехода, и връзката с Центъра, — завърши той и я поведе към специалните седалки, смегчаващи стреса от прехода в хипер пространството. Нямаше повече какво да чака.
Целият екипаж прекарваше скоковете в определени места в каютите си, защото към тях имаше монтирани комфортни костюми с виалинов разтвор, които спомагаше за регулирането на функциите на тялото непосредствено след прехода. Моментът за скока беше настъпил, щяха да говорят пак след това. Майкъл внимателно нагласи всички връзки по Анита, провери и дали тъканта действува нормално, след което приготви и себе си. Двамата зачакаха. Ръцете им дори през дебелите уплътнения бяха една до друга, а очите им се срещаха с повече надежда. Компютърът всеки момент щеше да изчисли програмата за скока в хипер пространството, а оттам и към първата голяма опасност в космоса.
24 глава
Когато сериозният, твърде напрегнат мъж влезе в стаята, тя беше приключила с разглеждането на луксозната, претенциозна обстановка. Беше установила, че липсва само звездната светлина, независимо че прозорците умело създаваха усещане за топлина и уют. Може би такава въобще нямаше, както се случваше на някои планети, или просто достъпът до външния свят беше ограничен. Това щеше да разбере по-късно. Иначе всичко беше прекрасно. Имаше на разположение цял Рем, прекрасна цветна градина, ненатрапващ се интерпретатор на настроенията и нежно ромонящ басейн. Всичко това в съчетание с няколко вида обемни визии, общ телесен простор с най-добре подбраните за нея цветове и форми. Беше очарована, но не забравила нито за миг кошмара на прехвърлянето.
Бавно, детайлно по време на разходката из тази къща, Светлина Фалкон Бел си припомняше последните събития. Носеше трайно със себе си пронизително студения поглед на детето-Манас, вихъра от прехвърлянето и ужаса от предстоящето, което очакваше да се стовари отгоре и всеки миг, въпреки този лукс и външна добронамереност. Жив човек досега не беше видяла. Събуди се сама, единствено с Рема, който обаче не знаеше нищо. Отрицателните Манас не му говореха нищо. Пък и тя самата знаеше, че Разрушители не съществуват, защото военните никога не биха допуснали израстването на едно такова същество. Тогава откъде се беше появил този малък Отрицателен и какво искаше от нея и от сестра и. Точно когато тези мисли бяха залели съзнанието и се появи този господин с изплашения поглед и заглушител срещу подслушвания в ръка. Приемаше я за Анита и така започна, без всякакви предисловия, съвсем убеден в това. — Проф. Бел, аз съм Харисън Стоун, — представи се бързо той, — Затворен съм тук също като вас. Настанен съм в съседство, човекът показа неопределено някаква друга къща отдясно, и искам да ви помоля за помощ. — За моята помощ, — Светлина съвсем се обърка. — Но аз не ви познавам, името ви не ми говори нищо, господин Стоун. — Да, да зная, — мъжът бързаше. Те всеки момент ще дойдат и затова нямам време за обяснения кой съм, но важното е, че аз ви познавам и съм на ваша страна. Следях ви последните няколко дена, когато бяхте с Майкъл Фрост, на Алтея, в къщата на ОВОС. Това ми беше работата, поръчаха ми я, тези които са тук… — Кои. Знаете ли къде сме, кои са тези хора и най-вече този Унищожител с тях. — Вече знаете за Леонардо… — Мисля, че да, освен ако не ми говорите за Манаса, който е едно дете, но въпреки това е Отрицателен. Успя да ни прехвърли без особенно усилие тук. Отвлякоха ме. — Не, не, това не е той. Той не е дете, твърде голям и силен е за дете. Но нима има и други. — мъжът приседна, обхванал с ръце главата си. Уплахата му се засили. Тя беше съвсем нова, не предишната, с която влезе. — Значи има още от тях, — повтаряше си той все по-ужасен. После изведнъж се сепна, сетил се, че няма време, и продължи. Въобще не проследяваше настроенията и реакциите и. Знаеше си само своето. Държеше се за нея като удавник за сламка. — Вие вероятно сте по-силна от тях, мис Бел, — хвана я за ръката умолително той. — Нали не сте човек, затова можете да ме спасите. Не изглеждате опасна. Те са срещу вас, което значи, че наистина сте по-различна. Те ще ме пазят, докато всичко от Попивателните се потвърди, а после с мен е свършено, прошепна той. В гласа му се прокрадна отчаянието.
