Светлина обаче нищо не разбра. Ала съзнаваше, че ако иска да научи нещо, трябва да се преструва докрай на Анита Бел. Той смяташе, чу тя е проф. Бел, изглежаше уплашен, но не луд. Пък ако беше клопка на тукашните тя трябваше още повече да се преструва на сестра си, не знаеше нищо и нямаше как да провали начинанието.
— Попивателните…, нечовек, какво искате да кажете, — попита тя много внимателно.
— Следях ви чрез тях, знам, че са забранени, но беше неизбежно, — Стоун очевидно нямаше време нито да се извинява нито да се притеснява затова караше направо. — Те анализираха излъчванията към вас и откриха факта че не сънувате. Знаят и, че не сте човек, а и всичко за падината в сектор на Алистър. Не могат да разберат единствено посланията — сънища.
— А за какво са Отрицателните Манас.
— Галакси Енерджи са ги опазили от военните и сега ги използват. Всъщност те не знаят, че съм разбрал за компанията им, но аз съм сигурен в това. Разпознах маниера и инициалите им, все пак съм дедектив. Замислят нещо и ще ви използват, нали сте от падината. Затова ви умолявам да ми помогнете, те са ви врагове, а аз ще ви свържа с военните, които пък ще съдействат на вас. Мога да го направя. Доверете ми се. Така ще можете и да разкриете базата им. — Тук ли е тя, тази планета ли е. — попита Светлина, която все повече навлизаше в ситуацията.
— Не, но вие ще можете да го разберете, нали не сте човек…
— Аха, — кимна разбиращо жената. Стоун независимо дали играеше или не, я мислеше за Нечовек или поне за Манас, но в никакъв случай не и за Унищожител. Явно трябваше да се преструва на такава, защото може би и другите си мислеха същото. — Ето идват, усещам, че се приближават, — в един миг човекът стана много неспокоен, приключи разговора и, изключвайки заглушителя бързо се измъкна зад вратата.
— Аз съм в съседната къща, — повтори и той почти бягайки. — Когато ги атакувате сетете се и за мен и за военните, ще ви чакам, въпреки всичко. — чу тя неясния му глас. Вече не го виждаше. Същевременно изтръпна, защото усети как в двора отзад кацна някакъв аеромобил. С него щеше да налуе и нещастието.
Влязоха двама, една съвсем обикновена жена и мъж, който беше необичайно едър. Светлина си спомни за думите на Стоун преди малко. — „Той не е дете, твърде голям и силен е, за да бъде дете.“ и „Нима има и още…“ Трябваше да внимава и никой да не разбере, коя е тя вдействителност. Иначе беше загубена, защото и те я мислеха за сестра и. — Прикритието ви е съвършено мис. Бел, — каза мъжът още щом я зърна, а тя която вече търсеше в него, Унищожителя откри, че е много по-различен от детето-Манас. Очите му бяха твърде спокойни и открити. Не излъчваха никаква коварност, злоба или прикритост. Беше едър, но обикновен, даже симпатичен и говореше същите неясни неща като Стоун — А и вече сте успели да съобщите на онези, Отгоре, че сте с нас, дори спряхте посланията. Прехвърлихте ги към Фрост, на Лъчезарни. Учудвам се на вашата проницателност, проф. Бел, учудвам се, — повтори той. — Не знаех, че Съвършените са се развили толкова в писледно време. Какво ще кажеш Алисия, — обърна се той към жената, — не е ли наистина добра, за Съвършена. — Да, наистина се е превърнала в абсолютен човек, невероятно прикритие, — поклони му се леко, когато започна да говори тя. — Не мислех, че са способни на това, скрила е дори емоциите си, а считахме, че не могат да се материлизират. Наистина са напреднали напоследък, господарю. — Алисия се съгласяваше с всичко, което казваше шефът и. — Но не за дълго, — изсмя се той и едва тогава Светлина видя странния пламък в очите му. — Дори се страхува като тях, като онзи в падината и мълчи ли мълчи, — продължаваше да се усмихва неясно мъжът. — Ще я извадя от това състояние, имам опит, господарю — Алисия му се поклони отново. Явно чакаше разрешение за действие. Получи го. — Мис Бел, — пристъпи тя леко напред, — въпреки опитите да ни заблудите, ние много добре знаем коя сте вие, защото от дълго време детайлно проследяваме вашите контакти с Великите измерения, посланията, които ви пращат и идентичността ви със Съвършените, които ви помогат като на свой. Затова е излишно да се правите, че не ни усещате и не знаете кой сме ние. Във ваш интерес е да ни съдействате. Сега ще ви отведем към падината…
— Къде сме, — изтръгна се съвсем неволно от Светлина, въпрос, който тя дори не мислеше, толкова беше объркана — Велики, Съвършени… нищо не разбираше. — В системата Черни криле от Светлините на Один, но и да го знаете няма да можете да направите връзка нито с военните, нито с Лития, затова забравете затова. Господарят се е погрижил. — Тя отново се поклони на едрия мъж. — И какво по-точно искате. — Да тръгнете с нас към падината и поддържайки връзка със Съвършения, който пристигна неотдавна там, да ни отворите вратите на Вселената. Той вече иска да се срещне с вас, доверява ви се и ще ви помогне. Останалото трябва да оставите на нас… — А Стоун, какво ще правите с него, — попита Светлина, сетила се изведнъж за човека, с когото разговаря преди малко. Дори и не помисли, че посещението му беше тайно и така го издаде. Действаше странно механично. Дори не беше уплашена. Може би защото не знаеше нищо, но и защото имаше нещо странно, нещо извън нея, което обаче усещаше силно, като светъл поддържащ допир… — Искате и мистър Стоун да дойде с нас и ще ни съдействате. — Да, той беше тук преди малко и сам пожела това, — призна си Фалкон Бел. — Знаем, — мъжът се усмихна отново. — Та ние можем да четем мислите ви, проф Бел, колкото и да се преструвате на човек, полето ви в дълбочина ви издава. Цялата сте облъхната от съвършеното тяло във вас. — А вие защо се представяте на Унищожители, Унищожител е само малкия, изтърси пак съвсем изненадващо за самата себе си Светлина. Сякаш наистина някой друг мислеше и говореше вместо нея, а и страхът и продължаваше да бъде нищожен за такава ситуация. Пълна бъркотия, знаеше, че е човек, че замества сестра си, че се замесва в нещо невероятно и непредсказуемо и че тези може би бяха Манаси, но не разбираше нито адекватното си поведение, нито какво става. Някой или нещо и помагаше. Закриляше я и явно беше твърде силен. Те дори не можеха да го открият. — Още по-добре — каза мъжът, — значи наистина усещаш кои сме. Знаеш и, че Манфред наистина е единствения Унищожител тук и други няма, а ние… — ние и зловещият му смях разтърси стаята, потрепери и къщата, — сме истинският Страх и се учудваме, че ти дори и не трепериш. Съвършените също се страхуват от нас, проф. Бел, а ти странно не… Но и това ще стане, — постепенно гласът му премина в тътен и той започна да се променя. Явно държеше на победата си над нея, на страха и съгласието и за сътрудничество. Искаше да я раздели от светлината, която и помагаше. Омразата му към нея и страхът и от него бяха оръжията му. — Може би не са ти показвали записи на събратята ми, като малка. Сигурно са пропуснали, о тези нежни, странни Съвършени, — тътнеше той и само след миг нищо в къщата не беше същото. Мъжът се превърна в създание, което и най-смелото човешко въображение не можеше да си представи. Пред Светлина стоеше и се вихреше едно огромно мастилено-черно бавновибрационно същество, от което лъхаше вече само студ и ужас. Нищо човешко, нищо вселенско, нищо дори достатъчно живо. Беше по-скоро отражение на живота, обратната му страна, някакво си огледало на създанието, самият страх. Променяше формата си шеметно, всяка секунда беше ново и неповторимо, ужасно и чудовищно, целящо недвусмислено да я покори, да я обърне срещу собствения и свят, чрез силата на ужаса. Не можеше да допусне спокойствието и. Пред очите и само за минута сякаш преминаха всичките възможни същества на Ада. Тя дори реши, че преизподнята съществува там, пред нея на Черните криле. И наистина, ако не беше тази странна, невидима и топла помощ отвън тя може би отдавна щеше да бъде мъртва. Нещо обаче я подкрепяше и тя гледаше този кошмар с широко отворени и невярващи очи, но без достатъчно страх и уплаха, сякаш той не съществуваше в действителност. Дори някаква странна любов я изпълни отвътре за части от мига, след което се отдръпна, но я държеше и държеше…
Това докарваше тези същества до яростен гняв и до още по-отблъскващи трансформации… чувството и на спокойствие сякаш ги подхранваше. — Той не е Унищожител, някакво елементарно надчовешко същество, — громолеше гласът на жената, която явно също беше от групата. Той е Велик…, Велик Разрушител, — натрапваше и тя величието му. Алисия му се прекланяше и го боготвореше, а той наистина беше нещо чудовищно и невиждано, но и напълно необяснимо. Не можеше да бъде дявол, но какво беше тогава. Светлина чувстваше, че ще се побърка. Дали не сънуваше. В противен случай трябваше отдавна да съм умряла, — помисли си накрая тя, преди да припадне. Вече не издържаше въпреки помощта. След това не помнеше нищо повече, но в съзнанието и беше останало съгласието и решението да замине с чудовищата и да ги свърже с някакви Съвършени. Щяха да вземат и Стоун. А кои ли бяха те — едрият мъж и Алисия, коя бешеЛития и кой беше Андрей, тя не знаеше. Имената им не и говореха нищо, не ги беше чувала и от Анита и беше напълно обръкана. Чудеше и защо тези могъщи създания — Леонардо и Алисия, се заблуждаваха относно нея. Кое им пречеше да я разкрият, да разберат, че е човек и дори не е проф. Бел. Може би тази вътрешна неясна подкрепа и хармонизация, която ту отслабваше, ту се засилваше, но не я
