всеки резултат, а ние с Излъчваща Светлина ти обещаваме да направим всичко възможно за връзката с Великите. Едва ли не усещат какво става. До следващия път — гласът бавно заглъхваше в съзнанието на Вибриращ Възход и той начаса се залови за работа. Имаше много задачи. Съвсем ненадейно за него Анита Бел се бе появила в непосредствена близост до мястото му и това не беше случайно. Вероятно наистина искаше пряка връзка с него. Съзнанието на Вибриращ Възход започна трескаво да я затърси в пространството. Трябваше да анализира при какви условия Анита и обкръжаващите я низши енергии могат да съществуват в условията на антигравитационната падина.
Може би щеше да се справи успешно особенно, ако получеше енергетична подкрепа от събратятата си и от Висшия контрол. В края на краищата нищо не беше случайно в Спиралата. Благоприятно беше, че Хаосът все още не беше наясно с мисията на Анита. Дори не знаеше, че тя се приближава към него. Тъмните не бяха намерили и самия Вибриращ Възход, който засега добре се прикриваше. Това му даваше шанс да разследва връзката между Мрака и хората-Манас и най-вече ролята на Великия Унищожител. Само спрямо него той нямаше достатъчно защита и трябваше да бъде много, много внимателен. Тъмният можеше да го разкрие чрез мисловното поле на Анита Бел. Затова трябваше да поддържа заблудата, че именно тя се намира в светлините на Один, поне докато истинската мис Бел не се приближеше достатъчно към мястото за връзката им и не навлезеше в падината. В момента тя спеше и колкото и да беше странно, нищо не пречеше на този сън. Нямаше излъчвания и това, което Съвършеният наблюдаваше, беше един съвсем обикновен, отморяващ човешки сън, за първи път от много време насам. В този миг той се сети за нещо. Даже се стресна от тази ненадейна, чудесна мисъл. Не можеше да разбере как никой не се беше замислил преди за тази възможност, дори и той. В този момент, когато нямаше послание от Великите към Кълбото и те явно бяха заети с нещо друго, Вибриращ Възход трябваше да поеме инициативата сам. Време беше да изпрати свое лично, индивидуално послание до Анита, да излъчи някакъв свой сигнал, че е съгласен за осъществяване на срещата и да ш се представи. Това щеше да бъде едно ново, неочаквано развитие, подсказано му от самите хора. Разрешението на проблемите сякаш дойде от само себе си. Тези човеци наистина понякога го учудваха, защото понякога бяха необичайно изобретателни и непредсказуеми в поведението си. Той никога нямаше да се сети да ги повика или да разговаря с тях, ако те самите не бяха тръгнали към него. Докъде ли щяха да стигнат, ако осъзнаеха Цялото и Любовта … Вибриращ Възход се хвана за работа и като използва човешкия начин за комуникация, чрез думи, цифри и звуци, осъществи първото предаване… Остана вън от себе си от щастие. Цял се изпълни с радостни вибрации. Бяха го разбрали. За първи път съзнанието му усети толкова жадуваната позитивна обратна информация. Анита беше наясно със съобщението. Разбираше го. Съгласяваше с него и се радваше. Приятни, заредени с въодушевление вълни, се носеха в пространството и излъчваха взаимното задоволство на две същества от толкова различни светове, свързани по необикновен начин, но същевременно станали близки, защото изпълняваха еднаква задача за общия прогрес. Вибриращ Възход беше намерил пътя към хората и сега всичко зависеше от тяхното сътрудничество и подкрепа. Можеше да им разясни опасността.
26 глава
Повече от четиринадесет часа „Лъчезарни“ се носеше със скорост близка до светлинната по маршрута си след няколко скока в хиперпространството. Внимателно следваше маршрута си, преминавайки от една звездна система в друга и до този момент повече от пет поста отчетоха движението му във възловите точки на състезанието. Заемаше безусловно първото място в унисон с прогнозите на всички галактически коментатори. Неговият екипаж както винаги с лекота избягваше метеоритните потоци в тази система, предугаждаше с невероятна интуитивност местата на зараждане и действие на опасните космически бури на Олеандър. Отстрани изглеждаше сякаш съвсем ненадейно корабът променя направлението си още преди уредите да отчетат завихрянето на светлинните излъчвания на карето от огромни бели джуджета — център на тази странна, но много енергетично наситена галактика. Оттам идваше голяма част от ресурсите на1 Вселената. Системата Олиандър бе претоварена с множество звезди от най-различен вид. Те създаваха толкова мощно светлинно отражение, че въпреки отдалечеността и от първите завоеватели, галактиката беше видяна от роботизираните изстреляни наслуки в Космоса роботи много по-рано от другите, по-близки Галактични купове. По пътя към нея хората бяха открили много светове, но едва когато достигнаха до тази невероятна по мащабите светеща маса, бяха истински възнаградени. Олеандър имаше нвероятен потенцеал от запаси от т.нар. лесно усвоими космически лъчения, които просто се прихващаха от огромни огледала и се трансформираха в по-благоприятната за съществуване на хората система Фар 11. Единственият проблем бяха тези неочаквани и непридвидими изригвания на лъчения. Те довеждаха до завихряния в пространството и пречеха на оживения трафик на транспортни и научно-изследователски кораби. Уредите улавяха предстоящата промяна, но това не винаги беше полезно; ако изригването бе мощно, корабът биваше засмукван още преди да съумее да реагира и системите му на управление блокираха. Едва след няколко дни се появяваше на съвсем неочаквано място без мощностите си, в напълно безпомощно състояние. Спасителен екип трябваше да транспортира хората и да зарежда отново двигаателите. Рядко, но все пак се случваше такива кораби да се натъкнат на някой голям твърд обект и тогава се случваше непоправимото. Лайнерите се взривяваха, а заедно с тях и намиращите се вътре хора. Именно поради тази опасност маршрутът на Формулата минаваше през системата Олеандър. Тя беше изпитание за екипажите на корабите. Пилотите считаха, че са преминали наполовина състезанието, когато оставяха зад себе си тези купища от светлини. Затова сега в командната зала на „Лъчезарни“ имаше радостно оживление. До крайната точка на Олеандър оставаше не повече от половин час, а не се очератваха никакви нови изпитания не се очертаваха. Само Майкъл Фрост все още стоеше на мястото си на капитанския пулт и наблюдаваше показанията на компютърните системи. Погледът му, въпреки успеха, беше необичайно мрачен; капитанът излъчваше непоносимо напрежение и тревожност. Не смееше да даде ухо на разговорите на другите двама пилоти, та камо ли и да ги погледне. Затова когато Ернандо го подкани за сутрешната закуска, той измърмори някакво извинение:
— Да, сега ще дойда, Лопес. Само да чуя още веднъж съобщенията от Алтея. Може да съм пропуснал някоя подробност.
— Роботът ще ги донесе в трапезарията — успокои го втория пилот — Пък и те са ясни, какво толкова могат да предават. Бурите свършиха. Не знам защо, но се чувствуам ужасно изтощен — в гласа на Ернандо пролича отегчение и желание за сън. — Ти нещо не ми харесваш — продължи той — обикновено такива сюблимни моменти те зареждадат с енергия, а сега си направо измъчен.
— Нещо не е наред ли — намеси в разговора Олистър, като чу това. Той изгледаше най-свеж и очевидно никакви лоши предчувствия не измъчваха младото му 28-годишно тяло. 14-часовата вахта почти не се беше отразила на външния му вид. Той с нетърпение очакваше закуската и подготовката за следващите скокове в пространството.
— Не всичко е наред… с изключение на едно — Гласът на Майкъл се промени. Придоби някаква вътрешна твърдост, но същевременно остана тих. — Трябва да ви съобщя нещо много важно… каза накрая той. — Наистина ще е най-добре да отидем в трапезарията. Там ще поговорим. — Превключи управлението на автоматичен режим и без да удостои с поглед някой от приятелите си, тръгна към входа. Олистър и Ернандо го последваха незабавно, озадачени от поведението му. След тях безшумно се понесе един от хуманоидните роботи, осъществяващ връзката с командната зала.
Трапезарията изглеждаше по-осветена от обикновеното. Големият илюминатор отразяваше ярката светлина на купчините от звезди и обстановката беше особенна. Преливащият спектър от лъчения обагряше всяко ъгълче и придаваше на храната странен оттенък. Правеше я прозрачна и неестествено свежа. Изглеждаше мокра, като че е все още с неизасъхнала прясна роса. Човек би си помислил, че роботите току-що са набрали плодовете и зеленчуците от близката градина и са взели млякото от съседната ферма. Илюзията бе пълна, но събуждаше един съвсем истински апетит.
Това обаче загуби всякакво значение, когато Фрост започна да говори. В началото Олистър и Ернандо само стояха неподвижно слушаха, а чиниите им останаха недокоснати под скръстените на брадичките им длани. Очите им още от първия миг започнаха да се избягват и само съсредоточено съзерцаваха някаква неопределена точка в пространството пред тях. Когато влизаха бяха нетърпеливи и буйни, но след това, което чуха, се сковаха. Накрая сякаш само безразличието към всичко им стана свойство. Разбира се остана и тревогата им за Майкъл, въпреки че той им причиняваше тази болка.
