— Новините, които ще чуете не са приятни, но за съжаление са абсолютната реалност, — съобщи им капитанът, като дълбоко си пое дъх и решително продължи. Беше станал сух и студен като войник, който трябва да изпълни невроятно сложна задача на каквато и да е било цена:
— Вие добре знаете, — говореше той, — че има неща по-важни от състезанието, по-съществени дори от самите нас, нещо на което е възпитаван всеки пилот на междугалактически лайнер във Вселената. Сега може би е дойшъл моментът, когато трябва да си спомним този закон. Както аз, така и ти Ернандо, и ти Олистър сътрудничим на секретния отдел на службите за сигурност на Обединените светове. Това е неотм енен дълг на всеки екипаж, тъй като няма нищо по-важно от сигурността на човечеството в тази Вселена.
Прекъснаха го. Олистър не издържа на напрежението:
— Но за какво става въпрос всъщност Майкъл, — погледна го остро той. — Говори направо и без заобикалки. Какво общо може да има Формулата със сигурността на Вселената. Всеки от нас съвестно е изпълнявал задължението си да изследва всяка необичайна подбробност при пътуванията в Космоса и да я докладва след края на рейса.
Олистър Винченцо нетърпеливо се раздвижи върху стола си. — Нещата едва ли са толкова сложни. Не мога да разбера за какво са тези увъртвания и патриотични речи.
— Ще ти кажа, — Майкъл беше търпелив и внимателен. Той знаеше за срива, който им предстоеше да преживеят. — Нещата са свързани с падините, в една, от който едва не попаднахме при експеримента си миналия път на път за Алтея. Вие си спомняте мощното гравитационно притегляне, което едва не завлече „Лъчезарни“. Всъщност мястото беше недалеч оттук. В момента не е опасно, защото ние сме на сигурно разстояние, но проблемът е, че лайнерът… — Майкъл се запъна, — че „Лъчезарни“ не може да довърши състезанието. — Разтрепери се. Не значеше ли това присъда за кораба. Щеше ли лайнерът да се върне от това пътешествие невредим, щеше ли някога да броди горд между звездите и да покорява със силата и красотата си хиляди почитатели в необятните светове на човека. Майкъл почувствува как ръката му инстиктивно погали масата пред себе си. Тя беше част от него, от „Лъчезарни“, който все още нищо не подозираше и се носеше уверено по добре познатия му маршрут.
— Ти си луд. Какво значи не може да завърши състезанието. Та ние сме първи. Останалите само дишат отражението на плазмата ни. Оттук нататък не могат да ни настигнат, освен ако не спрем. Това е най- добрият състезателен кораб, гордостта на флотата. — Ернандо беше готов за избухне. Стиснатите му юмруци стояха притиснати към повърхността на масата и всеки миг можеха да се стоварят върху нея с цялата си сила.
Изглеждаше бесен и това състояние се засилваше с всеки изминал миг. Обслужващият робот започна да проявява безпокойство, а хуманоидът объркано сновеше около входа, чудейки се дали да повика обичайната охрана от роботи за такива случаи.
— „Лъчезарни“ ще трябва да се доближи максимално близо до падината. Заповед от Щаба, която … не подлежи на обсъждане. — Гласът на Майкъл отново си беше възвърнал непоколебимата категоричност. Беше напълно твърд и решителен. За първи път капитанът погледна пилотите в очите.
— Няма начин, приятели. Засякохме сигнали за дългогодишни предавания на информация от това място с извънчовешко естество, Напоследък това става с все по-нарастваща сила.
— Но защо, тъкмо ние и то по време на състезанието. — Пилотите бяха изпаднали във вцепенение. Отбраняваха се, но вече доста вяло. — Не може ли това да свърши флотът на военните кръстосвачи, мислеше на глас Олистър. — Защо не пратят роботи. Какво ще стане с нас. — Въпросите се сипеха един върху друг и Майкъл трябваше да изчака известно време, докато настане затишие сред новия порой изригвания, ругатни и гневни удари по близките стени. Беше дал сигнал на роботите да не реагират. Все пак психиката на пилотите на междугалактически лайнери не беше тази на обикновено човешко същество.
— Замесени са множество интереси, за които нямам право да говоря тук, — обясни накрая той. — Разбира се Вие няма да останете на кораба. Рискът е огромен. Никой не се е измънал невредим от привличането на тези образования, въпреки че това не се огласява. Затова мисията е експериментална. "Лъчезарни " е избран поради много лични причини, в които съм намесен случайно аз. За съжаление не мога да говоря и за тях. Освен това, както знаете лайнерът е най-бързият кораб във Вселената. Той е конструиран за светкавично преминаване, проникване и адаптация към неочаквани среди и обстоятелства. Военните кръстосвачи са по-мудни. Те са проектирани за военни действия, а не толкова за проучвателни мисии. В момента „Лъчезарни“ експериментира; той е единственият кораб, на който, са монтирани допълнителни преобразователи на плазменна енергия. Именно те дават възможност за по-голяма мощност, от една страна, а от друга, при явна опасност обвиват целия кораб в гъвкава, еластична пелена от вещество, което го предпазва от почти всички известни външни въздействия.
От отсрещната страна явно настъпваше някакво по-трайно успокоение. Ернандо и Олистър вече примирено слушаха думите му.
— За нас, както разбирам, е отреден транспортният кораб и среща с някой от патрулиращите „Соколи“ — в позата и гласа на Олистър се чувствуваше нескрита ирония. — Евентуалните победители от „Лъчезарни“ дами и господа — ръката му описа красива дъга. — бяха наистина първи, но за съжаление поради непредвидими обстоятелства се върнаха с това малко корабче по обиколен маршрут. В спорта изненадите са нещо обичайно. А сега да ви представим новите победители. За първи път в състезанието за голямата награда на…
— Но какво ще каже Бенджамин, когато „Лъчезарни“ се отклони от маршрута — не можа да понесе излиянията му Ернандо и изрече първото нещо, за което се сети. После продължи с явна печал, защото осъзна, че това в момента имаше най-малко значение — Боже мой, като си помисля, че никой никога няма да разбере истинската причина за тези мъки…Кога тръгваме, командире.
— Вие се оттегляте с транспортния кораб след около час, незабавно ще последва изменение на курса и съобщение до патрулите и базата на Алтея. Аз оставам на „Лъчезарни“. С тези думи Майкъл Фрост решително излезе от трапезарията, последван от изумените си пилоти. Чувстваше се ужасно. Те, на всичко отгоре, се тревожеха за него:
— Това е безумие, самоубийство, трябва да се откажеш, Майкъл, и да дойдеш с нас, — настояваше Ернандо. — Корабът може да остане на автоматично управление, роботите ще предават, докато са в състояние. — Какво ще кажем на Анита. От друга страна никой не може да те задължи. Ти не си професионален военен. Глупаво е да затриваш по този начин таланта си.
— Това е заповед на Адмирала. — Майкъл беше категоричен. — Ернандо, Олистър съжалявам. Обърна се и прегърна двамата, които объркано го следваха по петите. — Може някой ден да се видим отново, — каза им той. — А що се отнася до Анита, аз сам ще и съобщя. — Стресна се, когато произнесе съвсем неволно тези думи, но в същия момент осъзна, че никой не можеше да разбере колко буквално беше изречена тези фраза. Скоро на „Лъчезарни“ щяха да останат само двамата с нея.
Роботите безшумно се въртяха около хората, опитваха се да налучкат емоционалните им настроения и не знаеха какво точно да правят. Всичко изглеждаше толкова нелогично и объркано. Най-смутен беше Майкъл Фрост, защото беше трудно да разпределя силите си в три различни посоки. Но това вече нямаше значение, щеше да се справи, ако разбира се оцелееше. Сега трябваше да се подготви за новия курс на лайнера; след отделянето на транспортния кораб да се срещне и с Анита, за да се опитат да осъществят нова връзка с тези от падината. Те току-що поискаха тази среща и посланието им беше разбрано по недвусмислен начин. Съществото отсреща се беше представило и беше заявило готовноста си за среща и подкрепа. Сигналите му излъчваха светлина и доброжелателност. Може би наистина мисията вече не изглеждаше толкова безумна. Майкъл с мъка си спомни за Алтея, за тълпите почитатели, за сребристите отблясъци на победната купа, която този път така неочаквано му се изплъзваше. Но във Вселената имаше неща по-важни от всичко останало, далеч по-ценни от собствената му човешка личност.
27 глава
Августкото слънце безмилостно сипеше ярките си лъчи по извития път към Тива. Всичко беше нажежено до бяло и безкрайната пустош на пустинята само увеличаваше умората и усещането за тягост. Най — неприятното беше, че модерната климатична инсталация, с която бяха снабдени аеромобилите трябваше да поддържа температура не по-ниска от 30 градуса, защото смъкването под тази граница можеше да
