чувства обедняла, ако сърцето й не е влюбено в мъжа, когото желае. Половият акт сам по себе си не й е достатъчен.
Това, което желае, е недостижимо като мястото на собственото й удоволствие, чиито отвор и дълбини никога не могат, дори в максимално отдаване, да означат огромната сила, която я преобразява — в буквалния смисъл — в любовта, защото я дереализира сладостно. Мисълта за обичания човек винаги я връща към изпитанието на безпомощната й любов, защото й се струва, че все още не е съумяла да му даде нищо друго, освен силите си и децата си в замяна на възнаграждението да има истински мъж (а не блян, който безшумно да обича, може би без самата да знае), да бъде напълно осмислена от него — щастие, което й дава сили да живее и да бъде плодовита във всеки миг от живота си, в най-незначителните си занимания, от грижите за своето тяло до грижите за децата, като се мине през грижите за дома, които биха станали безплодно натрапливи, ако този, когото обича, не им придава смисъл отвъд сетивното.
Ето защо в много цивилизации девствениците и вдовиците пренасят любовта си без никакво изтласкване върху символичната личност на някакъв Бог. Може би той е частично въображаем? Полагайки в негово име грижи за дело, чието създаване и законно опазване им принадлежи, те се чувстват възнаградени и не изпитват чувство на фрустрация, каквото виждаме у толкова вдовици, недостигнали гениталното равнище, и у толкова иначе сексуално задоволени от партньорите си жени.
Това себеотдаване придава на някои от тези жени особено излъчване и потвърждава, че гениталната диалектика носи своя плод извън телата, присъстващи във времево-пространственото съществуване, искам да кажа, когато жената, която желае и обича, не може да срещне физически този, когото обича. Когато такива зрели жени посвещават на някакво дело своята гениталност, те следват законите на гениталната диалектика, тъй като тя символизира отдаването на сърцето им отвъд плътската любов, която символично включва. В действителност те не изтласкват либидото си, а го пренасят върху дело, в което намират задоволяване на нагоните си.
Това мнимо себераздаване на гениталния стадий, което в очите на свидетелите изглежда като истинско себераздаване в смисъл на безкористност, защото тези жени олицетворяват предаността, всъщност е доказателство, че гениталната диалектика (чиято природа винаги е либидна, ерогенна, символна, дори в любовните отношения между двама души, конкретно присъстващи в телата си) носи своя плод, който също носи плодове и т. н. Този тип жени творят живот. Силата на истинската преданост, която също е целомъдрена и подчинена на определени правила, представлява сублимирана генитална еротика. Някои от тези жени, чиято генитална зрелост е в основата на социалната им дейност, посветена на грижи за младите, имат витализиращо и креативно майчинско влияние върху онези, които ги вземат за пример, за идеален Аз на развитието си в момента. Между тях, между жените, отдали се на младите, има, разбира се, и символично безплодни жени, но дали са повече отколкото сред жените, които са физически майки? Колкото до верните и щастливи в семейството си жени (а не мазохистки), радостта им, неотделима от цялостния избор на съпруга, идва от това, че усещат нищожността на всекидневните изпитания в сравнение с удоволствието, което са получавали и получават, отдавайки своя ум, сили, сърце на символни социализирани изяви, по-дълговечни от нетрайната им личност, изяви, които като децата от плътта им имат повече право на живот от собствената им личност, а усилията, положени за запазването и развиването им, са етически по-стойностни от грижите за собственото им оцеляване.
Щом нито мъжкият член, нито оргазмът се търсят заради самите тях, какъв е тогава специфично женският начин на генитално задоволяване?
Този въпрос заслужава да бъде поставен. Не става ли дума за изместено изливане на нейния разтворен полов орган, който вика фалоса, означаващ с избликналата сперма майчинство, желано от нея само ако мъжът, на когото се е отдала, я желае? Ако е така, това изливане се изразява в отдаването на тялото и силите й на мъжа, дори с цената на евентуален отказ от физическо майчинство, за да бъде негова съпруга, за да се идентифицира с блясъка на кариерата му — която е най-голямото му дело и цел, — с неговия материален, афективен и социален успех.
Достатъчно е жената да достигне, отвъд фалическия външен вид на телата, до емоционалната същност на своя пол, за да започне да разбира рефлексивно по-малко себе си, отколкото мъжа; но и това, както по времето на клиторната мастурбация, от която се е откъснала, защото й се е сторила безинтересна, е нарцистична рана за нейната интелигентност, която търси — както тази на мъжа — логиката и разума, облягайки се на механизмите, производни от предгениталните и фалическите сублимации. Разбира се, всички тези истински и динамични мотивации са сексуални. И въпреки че, каквото и да казва за своя избор, дълбоко в себе си тя усеща половия си орган, той остава за нея недосегаем, невидим, полиморфен в еротичните й усещания — от най-податливите за изразяване с думи и за локализиране в периферията, що се огнася до функциите на тялото й, до най-неизразимите с думи и най-дифузните в интимността на вътрешното й тяло, що се отнася до цялата й личност и дори отвъд нейните времеви и пространствени граници, т.е. до най-неразумното, — без това да я изненадва. Половият орган, за който носи отговорността още от детството и който е постоянен източник на безусловни емоции, е формално непонятен за нея извън диалектиката на майчинството, а в самото него има такова разминаване между емоциите, които обещава, и тези, които носи, че майките невинно смесват в предназначението им матката със сърцето — орган може би по-почтен, а може би и по-правдоподобен.
Колкото до плодовитостта, насмалко да кажа плодородието, на нейната сексуалност на всички нива на нагоните, тя също е неоценима от гледна точка на телата и дори на сърцата, когато се отнася до етичните в същността си човешки същества. Смисълът на последните е в смисъла на плода, роден от техния плод, в сублимира-ния генетичен смисъл, а не във формалното раждане, нито в грижите по отглеждането и възпитанието, които жените с основание полагат за децата, нито в зрелищните постижения, производни от еректилната фалическа етика, нито в социалния успех, производен от аналната естетика, все неща, които могат да ги ласкаят за известно време. Техните страдания и блаженства са невъзможни за оценяване, за споделяне, за разбиране и въпреки това са постоянен и преобладаващ източник на радост, когато обичат.
Във всичко това става дума за здрава генитална психология. Какво тогава означава здрава жена?
Траурът по живия плод на любовта, символизирайки детето: събуждане на кастрацията и на страха от нея, потопяване в инстинкта към смъртта
Смъртта на детето й, особено ако е дете от мъжа, когото обича, е най-тежкото изпитание за една жена, и това е валидно на каквато и възраст да е то. За да остане жива и да обича генитално както личностно, така и полово, след това ужасно, драматично преживяване, от жената се изисква огромна жертва. Най- напред тя трябва да премине през изпитанието на чувството за вина, произтичащо от нейния генетичен, винаги нарцистичен Свръх-аз. Грижила ли се е добре за него, ако е било малко? Добре ли го е подготвяла за живота, достатъчно ли се е отдавала на майчинството, не го ли е заразила със своите идеали, вместо да му позволи да се откъсне по-бързо от нея и по този начин да избегне това, което за фалическата му личност е напускане на своя пост — смъртта? Жената бди на този пост като часови на границата между инстинкта към живота и инстинкта към смъртта, там, откъдето се влиза в агресивността в служба на запазването и израстването на тялото на детето й, границата, откъдето се влиза в зачитането на фалическата морфология на живите хора, която никой няма право да разрушава ненужно. Смъртта на този, когото обича, винаги поставя жената под въпрос; но смъртта на дете, момиче или момче, е нещо повече, тя е изчезване, може би разрушаване на символния смисъл, който е дала на живота си, заедно с живота, който е дала на детето. Тя е също траур по нейния ексцентриран върху детето нарцисизъм, сблъскващ се в това изпитание с мъката, изразявана от съпруга й. Защото той често реагира на страданието напълно различно от нея. Тя се сблъсква и с мъката на другите членове на семейството, понякога с безразличието им, с липсващата понякога мъка на братята и сестрите, ако не и с радостта им (един съперник по-малко). Колко изпитания, безсилие и самота!
