Отново и най-вече смъртта на дете е нарцистичното изкушение на инстинкта към смъртта, на който жената е много по-подвластна от мъжа, особено ако е сексуално развита, т.е. освободена от необходимостта да насочва гениталния избор на фалическия нарцисизъм на личността си към самата себе си. Става дума за нарцистичното изкушение за бягство във фантазмите, в магията, във всичко, което би я свързало въображаемо с детето, превърнало се в неин липсващ крайник, и отричащо нейната действителност в изгубилото всякакъв смисъл времево-пространствено съществуване. А и на съпруга си, който страда до нея, тя не може, не знае как да помогне. Каква е тогава ползата от нея? И кой да я подкрепи, да й даде да разбере, че такова изпитание може да бъде превъзмогнато?
И най-сетне, може би оздравително, смъртта на дете пробужда агресивността срещу безчовечната майка природа, изместена върху боговете, или Бог за монотеистите, този Бог, на който жената се уповава като на майка и баща и който сега е безсилен, или пък се е превърнал в предедипова ревнива, отмъстителна същина. Ако Бог съществува, как допуска да спре младият живот, преди тя, старата, да е умряла? Как позволява да бъде покосено в разцвета си същество, създадено за живот? Още по-лошо — когато мисли за детето си в студената земя, жената се чувства обзета от сили за бунт и омраза. Никакъв излязъл от гърлото й писък не би могъл да облекчи изпитваната болка, по-страшна от изкормването, което в детството си е представяла като нещо ужасно, а днес в символичната реалност на тялото си изживява в любовта. А как би искала тази любов да бъде достатъчно силна, за да върне живота на детето й.
Единствената нагласа на жена, която вижда около себе си своите близки, децата, жадни за вниманието й, съпруга, на когото е необходима, е всекидневно подновяваното приемане на първичния, кастрационен страх, нарцистично пробуден в нея и удесеторен от страданието й на майка, оплакваща смъртта на реалното си дете. В моментите на уталожване на отчаянието си тя възприема смъртта като събитие, засягащо въображаемо притежание, което илюзорно е мислила за реално; не означава ли това събитие, че всъщност не е дала истински на личността на детето си свободата да разполага със съдбата си и че това важи за всичко, което мисли, че дава? Последната мисъл й помага най-добре да понася изпитанието, осакатяването, и да върне на тези, които я заобикалят, малко от правото на смях, удоволствие и радост, а на съпруга си — думите, които ще му покажат, че е с него и след трагедията. Никакво нарцистично възнаграждение не произтича от тази извършваща се в нея работа. Такъв траур е изпитание, немислимо като смъртта за този, който не го е познал и преодолял. И наистина, някаква част от нея е умряла с детето, което е незаменимо като всеки човек, но което в спомените й е свързано с толкова радости от младостта и семейството й, че тя си дава сметка, че не го е оставила да отнесе всичко и че е дошъл моментът, когато страданието й поутихне, да му върне задържаното.
Тогава тя може да даде на детето си правото на собствена смърт, което най-сетне я освобождава, без обаче някога да заличи трагичния миг на това върховно осакатяване на зрялата й гениталност. Подобно на земя, над която е преминал циклон, с месеците и годините приветливият пейзаж се възстановява и при майката, която е изгубила детето си и е превъзмогнала изпитанието. Съпругът й отново я вижда радостна и готова да му се отдава. Децата й могат да говорят за починалия, без лицето й веднага да помръква. Тя също обича да си припомня моменти от съвместния живот и приятелите й преоткриват ведрата и непринудена жена, която са познавали, която е избрала да живее, без да се взира в своето нещастие. Когато казвах, че е заплашена от инстинкта към смъртта, не говорех за това, което обикновено се нарича меланхолна депресия, това съвсем не е същото. Не ставаше дума за изкушение да се самоубие, нито за чувство, че е недостойна да живее. Въпреки, че у една още не генитална жена би могло да се появи изкушението за самоунищожение. Не, най-често тази повторна кастрация, която съдбата й е наложила, предизвиква в нея еволюция на либидото към генитално развитие в действителността и в сублимации, които иначе не би познала. Може би тя ще бъде измежду малцината, които ще могат при подобно нещастие, сполетяло други хора, да им дадат без сладникавост, без патогенно съжаление, без идентифициране, възможността да бъдат по-малко самотни в изпитание като нейното.
Означимо ли е желанието на жената за самата нея?
Като полово същество, жената е немислимо явление за човешкия вид. Жената е и човешко същество, казва Фройд. Тя преценява собствената си сексуалност на човешко същество с понакуцващата хомосексуална логика, която е запазила от предгениталното си детство. Следователно именно благодарение на своята бисексуалност тя може да опита да се разглежда в гениталната ей роля. Каквото е за мъжките представители на вида, това е и за себе си: същество, което в телесно отношение е символ на недосегаемост, колкото и да се отдава, символ на безразсъдство, колкото и да говори; символ на неетичност, колкото и да е морална. Жената може само да формулира това съждение и същевременно може само да се чувства възнаградена, че е за мъжа, когото обича и когото желае, необходимият за неговото желание абсурд, активната съучастница на въплъщаването на Аза в среща, отговорността за която е неспособна да поеме с ясно съзнание.
Информация за текста
© Франсоаз Долто
Francoise Dolto
Сканиране и разпознаване: vignn, 2009
Редакция: rumibeauty, 2009
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15395]
Последна редакция: 2010-01-23 12:45:00
1
Melanie Klein, La psychanafyse des enfants, P.U.F., Paris, 1959
2
Rend A. Spitz, De la naissance a la parole, la premiere annee de la vie, P.U.F., Paris; 1968, pp. 144–148.
3
Езикът е посреднически орган на сублимираната символична орална сила и на сексуалните избори, производни от активните и пасивни нагони на оралното, клиторно и вулво-вагинално либидо. Да се премълчат тези избори означава да се победят чрез отрицание. Изплезеният език е свободата на неговоренето, обозначаващо цялостта на нарцистичната личност, той замества отговора, даван на другия, или думата, предназначена да предизвика отговора на другия. — Б.а.
4
На френски глаголът tirer означава и дърпам, и стрелям. — Б.пр.
5
Бях поразена от една статия за четирима младежи на 16 и 17 години, разстреляни от германците през войната. В кратките писма, написани от тях на родителите им няколко минути преди смъртта им, всеки от
