откакто индианците заклаха децата й.
Слънцето беше залязло и само огънят и ниската луна осветяваха поляната. Каролайн се вгледа в сенките, танцуващи върху широкото, открито лице на Джейн. След малко събра сили да попита:
— Убили са децата й?
— Взеха скалповете им — поклати глава Джейн. — Как се променя човек, като намери децата си убити…
— Кога… — Каролайн преглътна — кога се случи това?
Джейн потропваше с крак веселата мелодия, която Сам изтръгваше от цигулката.
— Преди години в Пенсилвания, откъдето идваме. Ирокезите го направиха. — Тя потръпна. — Те са зверове. Индианците чероки не са като тях… Поне доскоро не бяха.
— Какво искаш да кажеш?
Децата, с изключение на по-големите, си бяха легнали. Цигулката заглъхна и в нощта се разнесе самотен вълчи вой.
— Имало е няколко нападения срещу заселници. Мъжът ми се тревожи, но нали ги знаеш какви са мъжете. Не мога да повярвам, че индианците ще ни сторят зло. Често са спирали тук по пътя си към Чарлз Таун и сме купували разни неща от тях. И въпреки това — тя си пое дълбоко дъх и слабите й гърди се повдигнаха и спуснаха под износения сукман на цветчета — все си спомням как беше на север. Там французите непрекъснато подстрекаваха диваците.
— И тук ли става същото?
— Какво казваш? — Джейн се беше замислила дълбоко. — Не, ако имаме неприятности с индианците тук, вината няма да е на французите. Сами ще сме си виновни. Поне така казва мъжът ми.
Преди Каролайн да успее да я попита какво има предвид, съпругът на Джейн, Джон, се приближи към тях, хвана жена си за ръцете и я заведе да потанцуват заедно с другите. Цигулката засвири веселата мелодия „Лорд Алвемарл“.
Дрехите им бяха груби и избелели, за дансинг им служеше утъпканата земя, но докато пляскаше с ръце, Каролайн осъзна, че тези хора се наслаждават на танца не по-малко от гостите на баловете, които родителите й някога организираха. Може би дори повече. Смехът им се носеше далеч извън пределите на малкото селце. И тя се почувства по-уверена в успеха на пътешествието си през пустошта.
Докато погледът й не попадна върху Раф.
Той седеше, облегнат на стената на къщата на семейство Фланъри. Беше се изтегнал, широко разкрачен и със скръстени ръце. Приличаше на човек, който си почива, но очите му говореха друго. Дори отдалеч тя усети напрежението в огнения взор, отправен към нея. Развети поли, потропващи крака и струйки дим го закриваха от време на време. Но всеки път, когато между тях се отваряше пролука, Каролайн разбираше, че той не е отместил погледа си от нея. Тя също не отместваше своя. Въпреки разстоянието, което ги делеше, в този миг тя се чувстваше по-близо до него от всякога.
Привличането между двамата беше силно и тя не можеше повече да го отрича. Искаше й се да се обърне, но нямаше сили. Във въображението си го виждаше как идва при нея, как протяга ръце и я изправя на крака. Как я докосва.
Но той не помръдна. Нито пък тя. Последните акорди на цигулката се понесоха над гората, която ги заобикаляше отвсякъде, и Каролайн осъзна, че е забравила да диша. Сепна се, когато Джейн се строполи на пейката до нея.
— Танцуването наистина може да ти завърти главата — засмя се тя и почна да си вее с ръка. — Ама ти защо седиш тук сама и не помръдваш? Нали току-що пристигаш от Англия? Покажи ни някой нов танц.
— О, сега не мога да си спомня — задърпа се Каролайн, но Джейн не отстъпваше.
— Глупости. Хайде, поразмърдай се. За какво са ти иначе тия два крака? Джон, иди да танцуваш с Каролайн. И следвай нейните стъпки!
Две загрубели от работа ръце й помогнаха да стане и Каролайн нямаше друг избор, освен да се присъедини към танцьорите. Всички отправиха погледи към нея в очакване да видят най-новите танцови стъпки, идващи отвъд океана. А тя нямаше представа какво да им покаже.
Върна се в мислите си към последния бал, който бе посетила. „Посетила“ не беше точната дума. Двамата с Едуард се бяха промъкнали тайно в балната зала, за да видят гостите на родителите си. Но това беше още докато майка им бе жива и преди баща им да ги изпрати в провинцията.
Макар че оттогава бяха минали много години, Каролайн още си спомняше как на другия ден бе накарала Нед да танцува с нея, докато тя тананикаше мелодията, чута предната вечер. Още тогава брат й живееше в своя свят на книгите, но този път се бе постарал да й достави удоволствие.
Сега сред тези хора, които я гледаха с очакване, тя се опита да си припомни стъпките. Отправи поглед зад кръга от хора. Сега тя беше центърът на внимание за всички с изключение на Раф, който сякаш не я забелязваше. Беше потънал в разговор с един от мъжете.
— Танцът не е нов — събра мислите си тя, — но винаги е бил един от любимите ми. Мистър Дабни — Каролайн се обърна към съпруга на Бетси, — знаете ли мелодията „Богини“?
— Я да видим… — Сам мушна полираното дърво под брадичката си, плъзна лъка по струните и изсвири първите няколко такта. — За това ли говориш?
— Да, точно за това. — Тя се обърна към Джон Фланъри. — Сега трябва да застанем в два реда, мъжете срещу жените. — За миг се поколеба: — Някой знае ли този танц? — Всички до един поклатиха глава, затова тя продължи да им обяснява. Щом се наредиха, Джон викна на жена си:
— Ела тук, Джейн, и ти трябва да се научиш.
— Аз само ще погледам — отвърна тя, но си личеше, че изгаря от желание да се присъедини към останалите.
— Хайде, Джейн — Каролайн я дръпна за ръката и я заведе срещу мъжа й, а Сам Дабни поде мелодията.
— Ами ти? — Без да пуска ръката на Каролайн, Джейн се обърна към Раф. — Ти знаеш ли танца?
— О, не бива да безпокоим мистър Макуейд. — Каролайн се опита да се изтръгне от хватката на Джейн. Но не успя. Думите й също не подействаха.
— Да го безпокоим? — изсмя се тя. — Че той каква работа има? Зает ли си с нещо важно, Раф?
— Няма нищо по-важно от това да партнираш на красива дама.
Каролайн се обърна и видя, че той стои до нея. Отвърна с реверанс на поклона му и го придружи до началото на реда. Огънят пращеше, а сърцето й биеше в такт с бързата музика.
Всички съмнения, които имаше относно това, дали Раф знае танца, се разпръснаха, щом той взе ръката й и я завъртя в кръг. Разделиха се, тя поведе жените, той — мъжете, но Каролайн не можеше да откъсне поглед от него. Той притежаваше естествена грациозност, която се проявяваше не само в ездата, но и в танца. В ризата и гамашите от еленова кожа изглеждаше не по-малко елегантен от кой да е херцог в копринени одежди.
Докато се разминаваха, той отвърна на усмивката й.
— Личи си, че си танцувал този танц — каза му тя.
— Веднъж-дваж…
Музиката отново ги раздели, но Каролайн постоянно усещаше погледа му върху себе си. Тя също го наблюдаваше, отначало тайно, после, когато танцът стана по-бърз, се престраши и го погледна открито. Другите сякаш изчезнаха и на поляната останаха само двамата — срещаха се, докосваха се и се разделяха в танца-имитация на човешкия живот.
Каролайн не очакваше краят да настъпи толкова скоро и чувственият ритъм да заглъхне. Музиката секна. Фантазията свърши. Джейн я прегърна през раменете с пухкавата си ръка и я обърна с гръб към Раф.
— Е, не беше ли по-забавно, отколкото да седиш настрана?
Каролайн кимна, не смееше да отвърне, защото нямаше вяра на гласа си. След танца с Раф, повече не можеше да отрича влечението, което изпитваше към него. То беше истинско и силата му чак я плашеше. Можеше само да се надява, че той няма да разбере.
Минаха три дни, докато стигнат форт Деветдесет и шест. Раф я остави да си почине в дома на вдовицата Александра Тревор, а самият той отиде да разговаря с командира на форта. За нейна радост
