притисната до Раф, след като се обърна назад. Под сянката на дърветата стоеше висок индианец със свиреп вид. Главата му беше обръсната с изключение на опашката, която растеше от върха на темето и се спускаше на гърба му. Приличаше на индианците, които бе видяла в Чарлз Таун, но беше полугол, а те носеха ризи и панталони.
Той каза нещо, което Каролайн не разбра, и Раф му отвърна на същия гърлен език. Окуражително я потупа по раменете и се приближи към индианеца. Двамата тръгнаха надолу по пътеката, като оставиха Каролайн при конете.
— Защо изскочи така пред нас?
Дауниси присви тъмните си очи.
— Следя ви още от завоя. Не чу ли сигналите ми?
Не, не ги беше чул. Мислите за годеницата на баща му бяха погълнали цялото му внимание. За негов късмет това бе Дауниси, а не някой враг. Улф се загледа към храстите.
— Какви новини носиш?
— Воините от племето крийк минават през долината.
Улф сви рамене.
— Това не е нищо ново.
Индианците крийк, които живееха на юг, често пътуваха през земите на племето чероки. Не бяха съюзници, но между двата народа съществуваше примирие.
— Но този път отиват на север да се бият с англичаните и уговарят нашите воини да се присъединят към тях.
— Някой съгласил ли се е?
— Талцуска.
Улф не очакваше друго от братовчед си. Омразата на Талцуска към белия човек бе дълбока. Но следващите думи на Дауниси го разтревожиха повече. Изслуша го с мрачен израз на лицето.
— Някои заселници във Вирджиния бяха нападнати… от наши воини.
ГЛАВА ТРЕТА
— Какво има? Какво се е случило? — Каролайн последва Раф до конете и фустите й пометоха прашния път. Червенокожият бе изчезнал в гората така безшумно, както се бе появил.
— Качвай се. — Той се наведе и посегна към стремето, за да й помогне. След миг обърна поглед нагоре, ядосан, че не му се подчинява.
— Какво каза той? — Каролайн рядко налагаше волята си и като видя мрачния израз на лицето на Раф, разбра защо.
— Връщам те обратно в Чарлз Таун.
Изрече думите така уверено, че тя само го зяпна слисана. Улф отново се наведе, за да я качи на коня, и едва тогава тя си възвърна способността да говори.
— Казах ти вече, че ще отида в „Седемте бора“.
В първия миг той не отвърна, изправи се и я погледна отвисоко с горещите си черни очи.
— Воини от племето чероки са нападнали заселници във Вирджиния. Взели са скалповете им.
Каролайн неволно ахна.
— Но защо? — Извърна глава, но моментално бе привлечена от погледа му като от магнит. — Мистър Чипфорд ме увери, че между англичаните и племето чероки цари мир. Той е посредникът, който уреди годежа между мен и баща ти — поясни тя.
— Мистър Чипфорд явно не е запознат със ситуацията.
— Но баща ти ми писа същото.
— Слушай, Каролайн — Раф дълбоко си пое въздух. Вестите на Дауниси го бяха разтревожили силно. Изгаряше от нетърпение да стигне в долните селища на племето чероки и да предаде желанието на Литълтън за преговори. Нямаше време да се занимава с лейди Каролайн Симънс и нейното твърдоглавие. — Вярвай на когото си щеш, но аз те връщам веднага в Чарлз Таун.
— В такъв случай ще трябва да ме заведеш насила. — Кобилата зад нея изпръхтя и Каролайн се отмести встрани. — Много далеч стигнах, за да се върна обратно. — Прехапа долната си устна, за да не затрепери, и издаде брадичка напред.
— По дяволите, Каролайн, не разбираш ли колко много рискуваш, заради глупавото си желание да се омъжиш за баща ми?
— Няма да се върна. — Като дете баща й бе казал, че е голям инат. С годините беше преодоляла тази черта, но сега пред Раф Макуейд незнайно защо отново я изваждаше на показ.
— Няма ли? — погледна я намръщено Улф. — Ами ако те оставя тук и сам се върна в Чарлз Таун?
Тя бързо се огледа наоколо. Заобикаляше ги гъста, почти непроходима гора, тъмна и гъмжаща от непознати същества. Преглътна и рече:
— Ще продължа сама.
И преди изразът на лицето му беше мрачен, но сега вече наистина предвещаваше буря. Направи крачка към нея, после още една, докато я принуди да отстъпва назад или да рискува да бъде смазана от него. Гърбът й се притисна до топлия хълбок на кобилата, но тя не отмести поглед от Улф, дори когато той постави длани на раменете й.
— С какво толкова те привлича баща ми?
— Той… той не ме привлича.
„По-скоро синът му.“ Каролайн безмилостно прогони тази мисъл. Нямаше право да мисии за мъжа пред себе си по друг начин, освен като за заварен син. Защо тогава я вълнуваше мирисът на кожа и мускус и непоносимата топлина, която се излъчваше от него? Защо трепереше всеки път, когато я докоснеше, и дори когато само я погледнеше?
— Той няма да бъде добър съпруг за теб.
Гласът му бе нисък и в тона му имаше нещо недоизказано. Но в съзнанието й нахлуха хиляди ярки картини… и нито една от тях не бе свързана с годеника й. Човекът, който владееше мислите й, бе мъжът пред нея. Мъжът със силни ръце и чувствени устни, който я докосваше в този миг. Можеше само да се досеща каква наслада щяха да й доставят тези устни. Но в един безумен миг я завладя толкова силно желание да узнае това, че почти усети вкуса им…
— Не можеш да ме спреш! Отивам в „Седемте бора“! — Каролайн се измъкна от ръцете му и притисна юмрук към устните си. Гласът й издаде тревогата и уплахата, които изпитваше. Но не от нападенията на индианците, нито от неодобрението на Раф Макуейд.
— Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил. — Той я хвана през кръста, повдигна я и я настани в седлото. После постави крака й в стремето и й подаде поводите. Навярно само й се стори, че пръстите му се задържаха малко повече от необходимото върху нея. Каролайн го изчака да възседне коня си и пришпори кобилата по пътя на запад.
Сега яздеха по-бързо от преди. Вечерта, когато спряха да пренощуват, Каролайн беше уморена до смърт. Тази нощ подслонът им не приличаше на просторния дом на семейство Уолкър. Беше малка къщурка от грубо издялани греди и сламен покрив. Но храната бе вкусна и стопанката предложи на Каролайн чисто и удобно легло на тавана. Ала дори умората не прогони еротичните видения, които смущаваха съня й.
Призори отново тръгнаха на път с отпочинали коне и бодра крачка. Каролайн вече знаеше, че пътуването до „Седемте бора“ ще им отнеме две седмици, ако всичко вървеше добре. Разбра го от мисис Кембъл, която живееше заедно със съпруга си и петте си деца в малката ферма.
Двете седмици, които й предстояха, сякаш бяха цяла вечност, но пък в сравнение с пътуването през океана не изглеждаха чак толкова дълги. Беше доволна, че сега има поне твърда земя под краката си, макар че конете напредваха бавно. Вече не се страхуваше от нежната дореста кобила. А може би съзнанието й бе твърде заето с други неща, за да се занимава с това.
— Сигурно имаш намерение да мълчиш чак до „Седемте бора“ — Каролайн смушка коня и се изравни с Раф. Откакто му беше отказала да се върне в Чарлз Таун, той не разговаряше с нея, освен ако не беше крайно необходимо. А имаше какво да каже. Снощи, дълго след като се бе качила на тавана, го чуваше как
