същото. — Погледът му отново я хвана в примката си. — А тогава ще унищожат тези, които са им сторили зло. Искам да си далеч оттук, в безопасност, когато това се случи. — Силата на последното му признание озадачи самия Улф. Беше си повтарял, че отива в „Седемте бора“, както би отишъл навсякъде, за да предупреди обитателите. Не се чувстваше особено длъжен да стори това за баща си, но се тревожеше за жената на брат си.
Ала сега трябваше да признае пред себе си, че всъщност най-много се тревожеше за Каролайн.
Мислите й се блъскаха отчаяно. Това, което му каза, беше самата истина. Откакто бе пристигнала тук, по нищо не личеше, че между индианците и белите заселници съществува вражда. Обаче досега не беше срещнала индианец, който да изпитва нещо друго освен презрение към Робърт. Ала и тя не изпитваше нищо друго.
Но ако Улф беше прав… ако предстояха битки… какво щеше да се случи с него? Тя трябваше да знае.
— Ти на чия страна ще застанеш?
— Ако избухне война? — Той се загледа отвъд потока. — Не знам. — Обърна се отново към нея и улови погледа й. — Може би има надежда. Разбирам и двата народа. Сега отивам при вождовете, за да ги убедя да разговарят с губернатора Литълтън. През това време искам двете с Мери да се настаните във форт Принц Джордж.
— А баща ти?
Тъмните му вежди се свъсиха.
— Ако желае, и той може да дойде с вас.
— Той ми е съпруг. — Каролайн се вгледа в очите му.
— Знам. — Садаи му беше казала за сватбата. И макар Улф да знаеше, че това неминуемо ще се случи, оказа се, че му е по-трудно да приеме новината, отколкото бе очаквал.
— Как… — Улф се поколеба, защото не му достигаха думи. — Добре ли си?
— Да. — Тя се извърна с гръб към него, за да не забележи нещастния й израз. Сложи ръце на хълбоците си и въздъхна:
— Смятам, че трябва да съобщиш това, което ми каза, на твоя… на Робърт и Мери.
— Върви по дяволите! — изплю Робърт срещу сина си.
Улф бе последвал Каролайн при стареца и сега крачеше напред-назад из стаята. По нейно настояване беше изложил пред него всички факти, както ги знаеше. Не се изненада, че Робърт се изсмя при вестта, че ги очакват кръвопролития.
— Индианците няма да направят нищо. Искаш ли да знаеш защо? — Не изчака отговор. — Защото са шайка пъзльовци.
Каролайн, застанала до засенчените прозорци, видя как Улф настръхна. Той пристъпи към Робърт, но спря.
— О, много ги бива в приказките — продължи баща му. — Талцуска и ония, дето се влачат след него. Но нито един от тях няма кураж да вземе пушката и да се бие.
— Не са много мъжете на честта, които не отвръщат, когато ги мамят.
Въздухът между двамата мъже сякаш пращеше, зареден с омраза. Каролайн видя гневна светкавица върху бледото лице на съпруга си. Той сграбчи облегалките на креслото, но не направи опит да стане. Може би знаеше, че дори прав изглежда като джудже пред високия си син.
— За какво намекваш, момче? И ти ли като събратята си се страхуваш да кажеш това, което мислиш?
Единствената светлина в стаята идваше от малка свещ, горяща върху масата до креслото на Робърт. Улф пристъпи напред, докато се увери, че е достатъчно близо, за да наблюдава добре стареца… и самият той да се вижда ясно.
— Казвам, че удряш в кантара и продаваш развалени стоки. — Улф присви очи. — Казвам, че търгуваш нечестно.
Думите му бяха произнесени с нисък и сдържан тон, но според Каролайн това ги правеше дори по- жилещи. Тя не се съмняваше, че всичко е истина. Но се чудеше какво ли ще направи Робърт сега, когато обвиненията бяха изречени открито. Той отметна глава назад и челюстите му се затресоха в смях. Тя изпусна затаения си дъх.
— Ти носиш желязо в себе си, момче. Не си като другите страхливи диваци. — Той изтри очите си с опакото на ръката. — Но винаги съм знаел, че е така, защото моята кръв тече в жилите ти.
— Не се гордея с това.
Веселието напусна лицето на Робърт.
— А би трябвало. Колко души от твоята раса имат това, което аз ти дадох? Изпратих те да учиш в Англия. Похарчих пари, за да направя от теб джентълмен, бях готов да пренебрегна индианската кръв, която те очерня, а ти какво? Сега можеше да носиш копринен костюм и да ми помагаш в управлението на „Седемте бора“. Вместо това ти живееш в онази колиба и се обличаш като дивак.
— Не мисля, че… — започна Каролайн.
— Ти не се меси в това, момиче.
Думите бяха на Робърт, но това, което я накара да отстъпи назад в полумрака и да се откаже от всякаква намеса в спора, бе погледът на Улф. Пък и, каза си тя, тези неща не я засягаха. Не беше свързана с онова, за което се караха. Но продължи да наблюдава Улф, който отново закрачи из стаята.
Той се приближи към прозореца, опитвайки се да обуздае гнева си. Споровете с Робърт бяха безполезни. Отдавна се беше убедил в това. Човекът, който го беше създал, не изпитваше разкаяние за извършеното — нито за това, че бе измамил хора, които бяха разчитали на него, нито, че бе използвал и захвърлил жена, която го бе обичала, нито, че бе унижавал сина си. Каролайн привлече вниманието му и за миг погледите им се срещнаха.
Господи, какво беше направил, като я бе довел тук?
Той се обърна с лице към баща си.
— Вече ти казах какво става в момента и какво може да се случи в бъдеще. След час тръгвам към форт Принц Джордж. Идваш ли с мен?
— По дяволите, момче. — Робърт се плесна по бедрото. — Никъде не мога да ида.
— Тогава поне прати жените там, където ще са в безопасност.
— Ами… ще помисля.
Каролайн пристъпи напред, за да обясни, че Мери не е в състояние да пътува, но пронизващият поглед на съпруга й я спря.
— Но не мога да реша по-рано от утре сутринта. — Бледите му зелени очи се върнаха към Каролайн. — Не е ли най-добре да видиш дали онези мързеливи жени са ни приготвили нещо за ядене?
— Ще остана през нощта, но нямам особено желание да вечерям с теб — каза Улф.
Обидата изглежда не улучи целта си, защото Робърт се изсмя. Смехът му, според Каролайн, бе зловещ.
— Глупости — отсече той накрая. — Нали не искаш да лишиш хубавата ми съпруга от очарователната си компания?
Проклетият старец! Улф седеше срещу Каролайн на махагоновата маса и съжаляваше, че се бе поддал на ловката провокация на Робърт. Много добре знаеше, че трябва да прекрати срещата колкото е възможно по-скоро, но не можеше да пропусне шанса да прекара вечерта с Каролайн. А имаше и тягостното усещане, че старецът подозира това.
— Каролайн — започна Робърт, — не си ми казвала как се спогаждахте с Раф по пътя дотук.
Тя продължи да реже телешката пържола и не позволи на очите си да се отклонят. Преглътна и отговори:
— Ами… добре.
— Това, че той не е бял, не ти е причинило неудобство, предполагам?
— Не! — Думата заседна в гърлото й и този път погледът й се стрелна към Улф. Той седеше с изправен гръб, а на красивото му лице бе изписано презрение. — Раф се държа като истински джентълмен — каза тя,
