Робърт напредваше бавно и когато накрая бутна вратата, тя разбра, че това не се дължи само на крака му. Киселата миризма на уиски нахлу в стаята преди него.
— Запали свещ, момиче, нищо не виждам.
От изпития алкохол говореше неясно, но тя се досети какво казва. Макар че нарочно бе изгасила свещта, сега беше принудена отново да запали фитила. Ала не можеше да събере сили и да погледне към него. Успя, чак след като той дълго стоя изправен до леглото й.
Веднага щом го стрелна с поглед, той се разсмя. От смеха му кожата й настръхна и я полазиха тръпки. Робърт пусна патерицата. Тя изтрополя по дървения под, а той се хвърли върху леглото.
Тежестта му я притисна, миризмата му я задуши. Каролайн изви глава настрана, но пръстите му се впиха в бузата й и я върнаха обратно. Едва не повърна, когато с отворена уста връхлетя върху нея. Той със сила разтвори стиснатите й челюсти и дебелият му, с отвратителен вкус език изпълни устата й.
Заради бебето, заради бебето.
Той вдигна глава, дишайки тежко… и Каролайн прехапа долната си устна, за да не изпищи. Но писъкът прокънтя в главата й, когато той сграбчи деколтето на ризата й и го разкъса.
Опипваше я, стискаше я и през цялото време приказваше. Завалени, просташки думи за това как ще й достави удоволствие и колко е мъжествен. Имаше и друго, но Каролайн го изключи от съзнанието си. Вече не мислеше за детето си и за саможертвата, която правеше, за да го узакони.
Вече не мислеше изобщо.
Наблюдаваше това, което той прави с нея така, сякаш то се случваше с някой друг. Непохватните му опити да разкопчее отвора на панталоните си; начинът, по който дръпна ризата й нагоре; и задушаващата тежест на тялото му.
— По дяволите, момиче, не стой като дърво!
Гневните му думи внезапно я върнаха в действителността. Изведнъж осъзна, че болката, която очакваше… болката от проникването му… още не бе дошла.
С животинско ръмжене той се претърколи от нея. С резки движения хвана сбръчканата си мъжественост и започна да дърпа и стиска отпуснатата плът. Звуците, които издаваше я отвратиха, а също и слюнката, която се точеше от устата му. Чак когато извърна очи към нея и погледите им се срещнаха, Каролайн разбра какво става.
Ударът дойде внезапно и тя нямаше време да се подготви. Болката избухна в лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Преди да помръдне, той я удари отново.
— Проклета да си! — извика Робърт. — Виж какво направи!
Но Каролайн не можеше да види нищо през червената мъгла на страданието си. Тя вдигна ръце да се предпази от следващия му удар, което само го разяри още повече. Той вече не можеше да сдържа потока от ругатни, които сипеше върху нея заедно с ударите си. Изглежда му харесваше да излива гнева си в думи.
С всички сили Каролайн се претърколи колкото може по-надалеч от него. Падна на дървения под. Без да се поддава на болката в бедрото си, тя с мъка се изправи на крака. По-скоро усети, отколкото видя, че той се хвърля след нея. Робърт успя да хване разръфания край на ризата й и тя чу как платът се разкъсва. Но не откъсна поглед от целта си.
Горното чекмедже.
Не успя да го издърпа от първия път и разбра, че това се дължи на треперещите й ръце. Събра сили и този път чекмеджето се отвори. Робърт накуцваше към нея. Като обезумяла тя затършува сред памучните ризи и чорапи. Почти се бе отказала и смяташе да избяга от стаята, когато пръстите й напипаха гравираната костена дръжка.
Изразът на лицето му беше почти комичен, щом Каролайн се обърна и насочи към подпухналия му корем острието на ножа, който Улф й бе дал. Робърт успя да намери патерицата си и се облегна на нея, а предпазливостта усмири гнева му.
— Дай ми този нож, момиче.
— Махай се оттук. — Ножът беше тежък и ръката й се тресеше от усилието да го държи насочен срещу него.
— Ще вземеш да нараниш някого с това. — Очите му се присвиха.
— Назад! — Каролайн замахна и той се отдръпна, но не толкова бързо и надалеч, колкото й се искаше. — Излез от стаята ми!
— Ти май забравяш, че тази къща е моя. А ти си моя жена.
— Това не значи, че ще търпя този… този… — Каролайн преглътна сълзите си.
— Признавам, че може да съм попрекалил малко. — Ножът явно му действаше отрезвително.
— Ако ме удариш още веднъж, ще те убия. Кълна се, ще те убия.
— Говориш като онези диваци. Те ли ти дадоха ножа? Или синът ми?
— Сигурно онзи английски адвокат не ти е казал всичко. — Робърт присви очи. — Има само един начин „Седемте бора“ или каквото и да било друго да стане твое. — Той се приближи към нея, накуцвайки. — И той е да ми родиш син.
Кръвта забуча в главата й.
— Ти… ти вече имаш синове.
— Пфу! — изсумтя той. — Най-големият нямаше достатъчно разум, за да не се забърква в пропаднала кауза. Средният не може да понася търговията. А пък Улф — и двамата знаем какъв е.
— Махни се веднага оттук.
Отначало Каролайн помисли, че Робърт няма да се подчини. Той постоя известно време, загледан в нея с враждебните си светлозелени очи, в които не се четеше нищо. После се обърна. Каролайн остана на мястото си, докато той излезе от стаята. Предпазливо пристъпи напред и изчака да чуе потропването на патерицата му по стълбите. Тогава затвори вратата и превъртя ключа.
Стараеше се да не мисли за нищо, докато оставяше ножа до свещта върху масичката. С треперещи ръце сипа вода в порцеланова купа. Свали разкъсаната си риза и почисти с нея лицето си. Водата я жилеше и стана медночервена в купата. Каролайн бавно се приближи до скрина, взе си чиста риза и я навлече през глава, после се строполи върху леглото.
Чаршафите излъчваха още дъха му. С последни сили тя стана и ги събра. Легна върху голия дюшек. И сълзите й потекоха — горещи и тежки, те изгаряха наранената й кожа.
Стреснаха я тежки удари по вратата и тя се събуди. Простена на глас и се пресегна за ножа, но отпусна ръка, щом чу гласа на Садаи.
— Каролайн! Каролайн, добре ли си?
— Да. — Гласът й прозвуча измъчено. — Моля те, престани с този шум. — Беше сутрин. Единственото око, с което можеше да вижда, едва-едва пропускаше светлината. — Ще събудиш Мери.
— Вече е будна — обясни Садаи, щом тя най-после отвори вратата. При вида на Каролайн очите й се разшириха. — Изпрати ме да видя защо не слизаш тази сутрин — продължи тя, възвърнала спокойствието си. Чак когато влезе в стаята и заключи вратата, Садаи я прегърна през раменете.
— Какво се е случило с теб?
Каролайн само поклати глава и се опита да се измъкне от прегръдката й.
— Инаду ли ти стори това? — Каролайн я погледна въпросително и Садаи обясни: — Инаду означава змия. Така му викаме на Робърт Макуейд.
Въпреки че се чувстваше зле, Каролайн изпита удоволствие, че съпругът й е известен с такова прозвище. Поклати глава отново и седна на стола.
— Не искам Мери да разбере, има си достатъчно грижи.
— Тя е много по-силна, отколкото си мислиш. — Садаи извади чисти чаршафи от скрина. — Поне сега има повече сили от теб. — Постла чаршаф върху леглото.
— Кажи й само, че не се чувствам добре — прошепна Каролайн, когато Садаи я заведе да си легне отново. Не беше лъжа, чувстваше се ужасно.
Тя дори не беше усетила, че индианката е излязла от стаята, а Садаи вече се връщаше с ведро, пълно с
