вода. На врата й висеше кожена торбичка. Тя я отвори и извади шипка кафяв прах.
— Какво правиш?
— От това подутината ще спадне — обясни Садаи и пусна билките във водата.
Тя изми лицето на Каролайн със студената течност и това облекчи болките й.
— Нещо друго боли ли те?
— Бедрото. — Каролайн не се възпротиви, когато Садаи повдигна ризата й. Чу как по-възрастната жена цъкна с език и затвори очи.
— Възможно е да… да нося дете — каза тя и усети втренчения поглед на Садаи върху себе си. — Има ли… Мислиш ли, че нещо може да се е случило с бебето?
Прегледът на Садаи не трая дълго. Когато приключи, тя дръпна ризата й надолу и я зави с одеяло.
— Няма кръв. Но ако искаш, мога да ти помогна да изгониш детето от тялото си.
— Не! — Каролайн сложи ръце върху корема си, сякаш да се предпази. — Не прави нищо на детето ми!
Садаи не отговори. Разбърка някаква смес в тенекиена чаша.
— Пий — нареди тя и повдигна главата й.
— Нали това няма да…
Индианката поклати глава.
— Само ще възстанови силите ти.
Каролайн остана в стаята си цяла седмица. Допускаше само Садаи да се грижи за нея. Ободрителното лекарство наистина възстановяваше силите й, а сместа от билки, с които Садаи мажеше лицето й, помогна на раните да заздравеят. Но тя все още изглеждаше така, сякаш е била бита.
— Нали точно това ти се случи — с отвращение изрече Садаи, след като Каролайн обърна гръб на огледалото.
Тя не обърна внимание на думите й.
— Все някой ден ще трябва да се видя с Мери.
— Тя е решила да стане от леглото и да дойде при теб.
— Въпреки че може да прихване треската?
— Тревожи се за теб.
Каролайн въздъхна дълбоко и кимна. Садаи и Уолини бяха съчинили историята, че Каролайн страда от треска, за да обяснят отсъствието й. Робърт изобщо не беше задавал въпроси, нито беше попитал за здравето й. Липсата на загриженост от негова страна не я вълнуваше. Все още спеше с нож до възглавницата, за да го използва, ако той дойде.
Усамотението й позволи да обмисли всички възможности. Първият й подтик беше да избяга и то колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Само и само да се отърве от Робърт Макуейд. И ако можеше да мисли само за себе си, би го направила. Но трябваше да се съобразява и с Едуард… и с Мери… и с детето си.
Каролайн приглади полите си и погледна Садаи.
— Май съм готова.
— Господи, какво се е случило с теб? — Мери седеше в леглото, облегната на възглавници, когато Каролайн влезе в стаята й.
— Бях болна. — Тя се забави до вратата, колкото е възможно по-дълго. — Не бива да се приближавам до теб.
Мери махна с ръка.
— Ами лицето ти? Цялото е в синини и…
— А, това ли? — Каролайн успя да се засмее и небрежно да докосне скулите и устните си. — Това е най-глупавото нещо, което ми се е случвало. Паднах, докато се опитвах да стана от леглото. Тогава треската беше най-силна.
Независимо дали й повярва или не, Мери не каза нищо. Но Улф не си замълча.
Както и преди, той се появи, когато тя най-малко го очакваше. Каролайн от няколко дни излизаше и заедно с индианките подготвяше „Седемте бора“ за настъпващата зима. През тези приятно хладни дни тя се чувстваше по-добре. Постепенно оздравяваше. Рядко виждаше Робърт. Той стоеше в салона и стаята си и рядко излизаше навън. Садаи й каза, че кракът му бил по-зле, но Каролайн не изпита съжаление. Най- голямата й грижа бе, че един ден той щеше да обяви детето й за незаконнородено. Но засега гледаше да не мисли за това.
Една ранна утрин през октомври Улф я откри край потока. Слънцето току-що изгряваше и прозрачна мъгла се стелеше по земята и се кълбеше около полите й при всяка нейна крачка. Над главата й кръжеше ястреб и тя погледна нагоре, за да проследи полета му.
— Не знаеш ли колко лесна плячка си, докато се разхождаш тук сама?
При звука на гласа му Каролайн мигновено се извърна. Беше потънала в мисли за него и сега се запита дали не си въобразява, че го вижда. Не, той беше от плът и кръв и стоеше мокър пред нея. Оловносивата светлина се отразяваше в капчиците вода, нанизани като мъниста по голите му гърди и разпуснатата му коса.
При тази гледка Каролайн затаи дъх. Улф носеше само набедрена превръзка и гамаши и макар че тя трепереше под обшитата с брокат рокля и шала си, той изглежда не забелязваше утринния хлад. Беше го виждана така и преди, докато пътуваха насам. Той имаше навик да става рано и да се къпе в най-близката река, независимо колко студена е водата.
— Какво… какво правиш тук?
Улф тръсна глава и Каролайн видя как една капка се търкулна от косата му по гладката мургава кожа на гърдите и изчезна в кожената превръзка на кръста му.
Той понечи да отговори и Каролайн, привлечена от погледа му, излезе от сянката на върбата, която я прикриваше, и пристъпи към него. Лицето му внезапно придоби мрачен израз и с три дълги крачки той прекоси разстоянието между тях.
— Кога ти стори това?
— Не… не разбирам за какво говориш? — Каролайн вече смяташе, че лицето й е добре. Раните бяха заздравели, а синините се бяха превърнали в почти незабележими жълтеникави петна.
— Не ме лъжи, Каролайн. — Улф я хвана за раменете и изви лицето й към слънцето, което вече се показваше между короните на дърветата.
— Паднах. От треската ми се виеше свят — започна тя, но щом той я разтърси, престана да отрича.
— Говориш също като Алкини, майка ми. Тя винаги го защитаваше. И ме лъжеше. — Пусна я и рязко се обърна. — Ще убия това копеле!
— Не! — Каролайн сграбчи ръката му. Беше груба и въпреки че бе студена от водата, тя усети как кожата му разпръсква топлина по тялото й. — Не бива да правиш това, не разбираш ли?
Той рязко завъртя глава, тъмните му очи я изгаряха с огъня си, но не каза нищо.
Каролайн преглътна и се опита да му обясни разумно:
— Ако… му направиш нещо, ти ще страдаш.
— А ти?
Засрамена от това, което трябваше да признае, тя премигна.
— Да. И аз ще страдам.
Той изсумтя и й обърна гръб, но Каролайн не го остави да си тръгне. Повдигна полите си, изтича напред и застана на пътя му.
— Не е така, както си мислиш. Изобщо не ме е грижа за него, но той е мой съпруг. Съединени сме пред бога.
— Моят народ вярва, че един мъж и една жена са заедно по свой собствен избор. Ако жената не желае да стои повече при мъжа, тя се връща при семейството си.
Ако можеше всичко да е толкова просто! Каролайн си пое дълбоко дъх и позволи на очите си да срещнат погледа му.
— Нямам семейство в Англия, само брат, твърде малък, за да се грижи за мен — каза му откровено. — Семейството ми вече е тук — Мери, ти… дори Робърт.
Той дълго я гледа втренчено и Каролайн помисли, че няма да каже нищо. Копнееше да обвие ръце
