около силното му тяло и да го накара да я разбере. Да му каже всичко. Но знаеше, че не бива.
— След като майка ми почина, разбрах, че той я е бил. Досега си мислех, че това се е случвало, защото е индианка. — Той поклати глава и се загледа отвъд потока. — Не съм предполагал, че ще направи това и с теб. —
— Ти не си виновен. Няма защо да се тревожиш. Това няма да се повтори.
— Права си. — С тези думи Улф се обърна и закрачи към къщата.
Трябваше й време, за да осъзнае какво смята да прави, но щом разбра, тя забърза след него.
— Какво си намислил?
Дръжката на нож, гравирана като онази, която й беше дал, стърчеше от гамашите му, а на пояса му висеше томахавка.
— Не! Не! Не го убивай! — Каролайн го задърпа за ръката, но той се отскубна и ускори крачка.
— Нямам намерение да те направя вдовица — рече той с презрение. — Можеш да задържиш безценния си съпруг.
— Но… — Каролайн се поколеба само за миг, после го последва в къщата. Без да почука, той нахлу в спалнята на първия етаж, прекоси стаята и сграбчи изненадания Робърт.
— Какво става тук, по дяволите? — Баща му се съпротивляваше, но Улф го държеше здраво за изпомачканата му пижама.
— При дяволите ще се озовеш, ако още веднъж вдигнеш ръка срещу нея. Разбра ли ме?
Робърт извъртя посивялата си глава и погледът му падна върху Каролайн.
— Какво ти е наговорила тая?
— Нищо. — Тя влезе в стаята. — Нищо не съм му казала. — Не искаше Улф да разбере защо Робърт я е ударил. Не биваше да знае, че тя и съпругът й все още не са прекарали нито една нощ заедно. Най-добре беше никой да не знае.
— Нямаше нужда да казва нито дума. — Улф разтърси подпухналото от уиски тяло. С мъка възпираше желанието си да стисне месестия му врат. — Веднага познах почерка ти.
Улф го повдигна още по-високо и Робърт изпъшка и посегна към крака си.
— Престани! — Каролайн се втурна към тях.
В стаята миришеше на кисело уиски и пот.
— Това няма да се повтори — настоя тя, но никой от двамата мъже не й обърна внимание.
Улф с лекота премести товара върху едната си ръка. С другата извади томахавката и я вдигна заплашително над главата на Робърт.
— Не се и съмнявам, че няма да се повтори. — Гласът му стана по-нисък. — И знаеш ли защо?
В отговор Робърт само изквича.
— Защото, ако я докоснеш, ще се върна и ще отсека главата ти с това. — Металът улови първите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца.
Бледите зеници на Робърт се разшириха, но Улф не изпита удоволствие от страха му. Без да го е грижа за счупения му крак, той пусна стареца обратно върху леглото. Чу се глух шум.
Улф постави томахавката на мястото й, обърна се и мина покрай слисаната Каролайн. Тъкмо хлътваше в боровата гора, когато я чу да вика името му. Искаше му се да продължи, сякаш околните дървета заглушаваха думите й, но въпреки това спря. Тя тичешком го настигна.
Отначало смяташе да му изкрещи, че не е трябвало да се изправя срещу баща си. Но когато стигна до него, разбра, че не бива да губи време за това. Беше направил каквото бе сметнал за добре и тя изпитваше благодарност за загрижеността му.
— Къде отиваш? — Внезапно й се стори, че е по-важно да разбере това, отколкото да влиза в спор с него.
— В планинските селища. Дойдох да ти кажа. Повечето от вождовете се съгласиха да разговарят с губернатора. Ще занеса техните послания в планините.
— Значи всичко ще бъде наред, нали?
Сянка на усмивка заигра по чувствените му устни. Той вдигна ръка и погали бузата й.
— Да, Каролайн, надявам се. Поне съществува възможност за мир между моето племе и англичаните.
После сякаш си спомни кой е той… и коя е тя и отдръпна ръката си.
— Въпреки това няма защо да предизвикваш съдбата. Не се отдалечавай от къщата, Каролайн.
Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Знаеше, че няма избор, но въпреки това не искаше Улф да си тръгва. Но той явно бе по-близо до действителността от нея.
— А сега се връщай при съпруга си — каза й той, обърна се и с едри крачки влезе в гората.
Каролайн остана да гледа след него, докато той изчезна между дърветата. После се прибра в къщата, но не отиде при Робърт. Вместо това бавно се изкачи по стълбите към стаята си. Щом влезе вътре, заключи вратата и позволи на сълзите си да рукнат.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Внезапни писъци прекъснаха съня й. Не, не писъци. Крясъци. Диви крясъци, които накараха сърцето й да забие силно и по кожата й да полазят тръпки, още преди да се изправи в леглото.
Първият й подтик бе да грабне ножа върху масичката. Ножа, който Улф й беше дал. Усети твърдата дръжка в дланта си. Тя й даде сила, когато всичките й сетива се бяха объркали. Кой или какво предизвикваше този ужасен шум? Каролайн скочи от леглото и изтича до прозореца. Навън в нощта оранжевочервени отблясъци хвърляха чудновати сенки, танцуващи по стените.
Пожар! Пламъци се извисяваха от бараките и плевнята и осветяваха двора като посред бял ден. Към къщата тичаха индианци със зловещо боядисани лица.
Внезапно по-различен звук, пронизителен и всяващ ужас, разкъса задимения въздух. Прокънтя в ушите й и я закова на място със страшната си сила. Трябваше й време да осъзнае, че в главата й ехти собственият й изплашен писък. Затисна устата си с ръка и се постара да се овладее. Но ужасът не я изпускаше от лапите си, докато наблюдаваше с широко отворени очи сцената, която се разиграваше долу.
Индианците вече влизаха с викове и крясъци в къщата. Каролайн не успя да ги преброи — бяха твърде много. Не изглеждаха като хората от племето чероки, които беше виждала досега. Носеха томахавки и мускети. Само след няколко минути щяха да се озоват при нея.
Мери! Каролайн се извърна от прозореца и се втурна като обезумяла към вратата, щом тази мисъл си проправи път през страха й. Коридорът беше тъмен и задимен. Очите й се насълзиха, гърлото й пресъхна.
Вратата на Мери беше заключена и Каролайн я заблъска с юмруци.
— Мери! Пусни ме да вляза!
— Ще стрелям! — Гласът на Мери прозвуча необичайно напрегнат и Каролайн разпозна в него собствения си ужас. Но въпреки това се опита да я успокои, докато ноктите й нетърпеливо драскаха по вратата.
— Недей! Мери, аз съм, Каролайн.
— Каролайн?
Облегнала чело на твърдото дърво, Каролайн чу тихото изщракване на ключалката. Вратата се отвори и тя се хвърли в обятията на Мери. Но прегръдката им не трая дълго.
— Хайде! — изкрещя Каролайн и я хвана за ръка. Мери наистина държеше пистолет. Той висеше тежко от ръката й. Каролайн я избута през вратата. — Трябва да изчезваме оттук!
Заради издутия корем на Мери не им беше много лесно да минат през тесния коридор. Каролайн се спусна напред по стълбите и я задърпа след себе си. Слязоха на приземния етаж и се затичаха през салона към вратата на градината.
Почти бяха стигнали, когато тя се отвори с трясък. В къщата нахлуха индианци с боядисани в черно и охра лица и препречиха пътя им. Каролайн се обърна назад и видя, че през предната врата с викове влизат още индианци. Без да мисли, тя бутна Мери към стената, застана пред нея и вдигна ножа.
Замахна към първия индианец, който се приближи към тях. Той рязко спря с разкрачени голи крака и
