впери поглед в нея. Тя държеше ножа насочен срещу него. Беше висок и страшен, лицето му бе надупчено от шарка, носът му беше изрисуван с червена боя. Странно защо забеляза тези подробности по-ясно от томахавката, която той държеше над главата си.
С всички сили Каролайн замахна. Той избегна неточния й удар, после следващия. Тя държеше ножа здраво в свития си юмрук, ръгаше и цепеше въздуха със сребристото острие. И всеки път не улучваше. Но в този миг сама не знаеше какво върши.
Пронизителен писък се чу ясно дори сред врявата на индианците, които претърсваха къщата. Каролайн се огледа и видя, че измъкват Робърт от стаята му. Стенанията му закънтяха в главата й до пръсване. Зад себе си чуваше накъсаните хлипания на Мери, а пред нея зловещият индианец сякаш не помръдваше, докато тя замахваше отново и отново с ножа към него.
Но той, разбира се, се движеше, защото колкото и пъти Каролайн да се опитваше да го промуши, той оставаше невредим. След известно време, което й се стори цяла вечност, той явно се отегчи от играта.
Хвана ръката й и ножът изтрополя по пода. Каролайн се наведе да го вземе, но стоманената му ръка се уви като змия около кръста й и я вдигна.
— Мери! — Каролайн зарита и задраска с нокти, за да се освободи от хватката на индианеца. С крайчеца на окото си видя как Мери, пребледняла, вдига пистолета. Оръжието бе насочено срещу похитителя й… и срещу нея. Сред крясъците на индианците Каролайн чу металното изщракване. Но нищо не последва. Нямаше изстрел.
Един друг индианец се втурна към тях, грабна пистолета и бутна Мери на пода. Бременната жена падна тежко.
— Мери! Мери! — Отново и отново Каролайн викаше името й, докато се опитваше да се освободи. Трябваше да разбере дали приятелката й е добре. Но индианецът я държеше здраво и я подпираше на кръста си. Понесе я към двора, а тя пишеше и риташе. Навсякъде гъмжеше от индианци, които крещяха и сновяха насам-натам.
Похитителят й я хвърли на земята. Роклята й се вдигна над коленете, но тя не забеляза. Той дръпна ръцете й напред и завърза китките й с въже. Каролайн се постара да не изхлипа, докато той затягаше примката. Не можеше да повярва в това, което се случваше, но знаеше, че не сънува кошмар. Миризмите и звуците бяха достатъчно истински, достатъчно ужасни.
После от тълпата индианци, събрали се край чинара, долетя почти нечовешки вик. Той смрази кръвта й. Беше по-жалостив и отчаян от всичко, което бе чувала досега. Многократно раздираше нощта.
Каролайн се опита да извърне очи, но нещо я накара да се вгледа. Тълпата се раздвижи и тя зърна това, което бяха направили с Робърт. Жадно си пое дъх и преглътна. Ръцете и краката му бяха омотани с въже, тялото му бе завързано за ствола на дървото. Счупеният му крак беше извит под неестествен ъгъл, а другият стърчеше гол под нощната му риза.
Докато Каролайн гледаше, индианците забиваха в тялото му заострени пръчки. Всеки път, когато пронизваха подпухналата му плът, Робърт крещеше.
— Спрете! — извика Каролайн на индианеца, който стоеше до нея. Тя допълзя на колене до него, падна в прахта и задърпа крака му, но той не й обърна никакво внимание.
Накрая изрита ръцете й и изръмжа нещо неразбираемо.
— Накарай ги да спрат — извика тя отново, но той само сви рамене и обърна поглед към мястото, където събратята му измъчваха Робърт. Каролайн се отпусна с ридания на земята и се уплаши, че ще повърне… Но не можеше да откъсне поглед.
Робърт вече нямаше сили да крещи, а диваците не се задоволяваха само да го дразнят. Виковете им „Инаду!“ се усилиха. Един от тях извади томахавката си и със силен крясък я размаха над Робърт. Преди Каролайн да успее да затвори очи, той я стовари върху главата му. Кръв опръска всичко наоколо, а индианецът вдигна своя трофей — скалпа на Робърт.
Каролайн не можеше да повярва в това, което току-що бе видяла… не искаше да повярва. Черни точки затанцуваха пред очите й и с глух удар тя се свлече в прахта.
Някой дръпна ръцете й и тя се свести.
— Ставай — нареди й гърлен глас.
Каролайн изплю пръст от устата си и с мъка се изправи. Изглежда бе изгубила съзнание и като се огледа, разбра, че сигурно не е било за дълго. Извърна очи и се постара да не поглежда към дървото. Към уродливото тяло, което висеше отпуснато между въжетата.
Не намираше в себе си сили да оплаква Робърт, пък и бе твърде късно. Каролайн обърна поглед към къщата, когато похитителят й я задърпа след себе си по пътеката към гората. Мери не се виждаше никъде.
— Мери? — Запрепъва се напред, докато се изравни с индианеца. Той не забави крачка. — Какво сте направили с нея?
Каролайн не знаеше дали я разбира или не, но във всеки случай той пренебрегна молбите й и я побутна да върви пред него. Пътеката беше добре утъпкана, но камъчетата и къпиновите храсти драскаха босите й крака. Вървяха дълго и Каролайн със съжаление си помисли, че трябваше да се облече преди битката си с индианците. Резултатът щеше да е същият, но поне сега нямаше да й е студено и краката й щяха да са по- добре.
Обзе я чувство за вина, щом се хвана, че мисли за тези дребни неудобства. Нали поне беше жива — премръзнала, гладна и уморена, но жива! Докато за Робърт не можеше да се каже същото. А вероятно и за Мери.
Явно Мери не беше с тях. Когато спряха, за да пият вода от един поток, тя се огледа наоколо. Но индианците вероятно се бяха разделили на групи, преди да тръгнат от „Седемте бора“, защото сега бяха само деветима. Дали Мери не беше пленница на друга група? Дали и тя като Робърт не беше мъртва?
Каролайн се опитваше да изгони тази мисъл. Но не й беше лесно да поддържа духа си, обкръжена от диваци, които не й казваха нищо и я караха да върви напред, а тя всеки миг щеше да се свлече на земята от изтощение.
Най-после спряха за почивка. За подслон им послужиха само короните на дърветата. Каролайн се облегна на грапавата кора на един ствол с решението да не заспива. Как можеше да спи, заобиколена от диваци? Но денят бе преминал твърде тежко за нея и макар че трепереше под тънкия ленен плат, не след дълго главата й клюмна настрана.
Под клепачите й премина в пъстра върволица всичко, случило се досега, поредица от картини, които се разгръщаха пред очите й: ужасяващите лица, боядисани в червено и черно, огънят, кръвта. Кръвта беше постоянно пред погледа й.
После дойдоха писъците и закънтяха в съзнанието й.
Но не това я събуди. А силният натиск върху устата й. Едва дишаше. Опули очи и подскочи. Поведе борба срещу ръката, която покриваше долната част на лицето й. Но силите й я бяха напуснали. Тя падна върху твърдата, покрита с листа земя.
Беше много тъмно, но дори в страха си разбра, че човекът, който я държи, е индианецът с белезите по лицето. Тялото й настръхна, когато той се приближи по-плътно до нея.
— Тихо. — Думата, пошепната в ухото й, прозвуча като заплаха. Ръката му покриваше устата й и тя нямаше друг избор, освен да се подчини.
След малко той я освободи от желязното менгеме на пръстите си. Тогава Каролайн жадно вдъхна студения нощен въздух, благодарна, че поне това не й е забранено. Задиша насечено и с мъка, но колкото и зажаднели да бяха дробовете й, тя се стараеше да не вдига шум. Похитителят безмълвно й бе напомнил колко е беззащитна. И че от него зависи дори следващият й дъх.
Но не успя да потисне стона, който се изтръгна от нея, щом индианецът остави ръката си да броди надолу по тялото й. Между гърдите. Покрай завързаните й ръце и по извивката на талията й. Господи, не! Завладя я страх и тя се опита да се претърколи настрана. Но той беше затиснал косата й и тя не можа да избяга.
Сърцето й заблъска в гърдите. През целия дълъг ден се беше старала да не мисли за тази възможност. Бъди благодарна, че си жива, повтаряше си тя. Остани жива заради детето си. Но в тъмните ъгълчета на съзнанието я глождеше мисълта какво ще й сторят индианците, когато спрат за нощувка.
С груби движения той притисна гърба й към тялото си. Ужасът й растеше като вода, чийто път е
