препречен. Преди да се предаде на волята на този дивак, трябваше да… Какво? Какво можеше да направи?
Но поне засега отговор не й беше нужен. Индианецът обви с ръка кръста й. Каролайн едва смееше да диша и очакваше отново да я докосне. Но той не го направи. Тя чу хъркане в ухото си и разбра, че е заспал.
Бавно, мускул по мускул, Каролайн се отпусна. Тялото й беше притиснато до неговото — нещо, което не можеше да остане незабелязано. Но сега поне имаше топлина. Ако искаше да оцелее, трябваше да се възползва от всяко предимство.
Тя затвори очи. Намести се по-удобно до едрия индианец. Дишането му си оставаше все така равно и тя въздъхна с облекчение. Когато се стопли, си каза, че е време да спи — беше й необходима почивка. Заради бебето.
Докато се унасяше в дрямка, тя си представяше, че вижда Улф. Чувствените му устни се усмихваха одобрително. Той пое ръката й я поведе към дълбините на забравата.
Стори й се, че само след няколко минути я вдигнаха на крака. Тя премигна в полусън и се опита да си спомни къде е. Действителността болезнено връхлетя върху нея. Индианецът, когото вече мислеше за свой, я бутна да върви към гъсталака. Тя се препъна, но не падна. Погледна към него, той й кимна с глава да продължава напред.
Беше направил същото и снощи, за да й даде възможност да остане за малко сама. Каролайн забърза към няколко лози, които образуваха естествено прикритие.
Както и първия път, през главата й мина мисълта да побегне. Изкушението я завладя толкова силно, че почти усещаше как тича свободна. Но знаеше, че неизбежно ще я заловят, и това я възпря. Беше вързана, уморена и изтощена от глад. И макар че още от вчера, когато оставиха пътеката и тръгнаха през гората, се опитваше да следи пътя, тя нямаше представа къде се намират.
Към увереността й, че не може да избяга, се прибавяше й мъчителният страх от това, което щеше да й се случи, когато се озовеше отново в ръцете на индианеца. Накрая тя реши да се върне обратно при него.
Тази сутрин, преди да тръгнат, й дадоха няколко късчета сушено месо. Слънцето най-после изгря и ги дари с малко топлина, но Каролайн продължаваше да трепери.
Една стъпка пред другия. Оцеляването се свеждаше до това. Тя се опитваше да държи съзнанието си свободно от мисли, но Улф отново и отново нахлуваше в него. Отначало тя не му обръщаше внимание, но после се предаде. Погледна напред и си представи, че той стои пред тях с вдигнат мускет.
— Дойдох да те спася — каза й той. — Да те спася от тези диваци.
Завладя я безгранична радост, но скоро разумът надделя. Улф не можеше да каже това. Той принадлежеше на своя народ, достатъчно ясно й беше обяснил това. Разбира се, Каролайн не можеше да е напълно сигурна, че похитителите й са тъкмо от племето чероки.
Под боята те изглеждаха като всички останали чероки, които беше виждала — високи, мускулести, с избръснати глави и опашка, украсена с пера. Но може би всички индианци изглеждаха по същия начин? Нали не беше виждала хора от други племена.
Пък и какво ли значение имаше? Беше тяхна пленница и нямаше кой да я спаси. Дори ако Улф научеше за клането в „Седемте бора“, той се намираше твърде далеч, за да, й помогне.
Преди обед спряха да пият вода от малък поток. Каролайн коленичи върху плоска скала на брега. Търпението й се беше изчерпало. Индианецът я сбута да стане, после ритна окървавените й нозе, но тя не можеше да помръдне.
— Ставай — заповяда той, сграбчи я за лакътя и я вдигна. Наведе се над нея. — Не е далеч.
Думите му й дадоха достатъчно надежда, за да продължи.
Но явно неговите понятия за близо и далеч се различаваха от нейните. Едва се тътреше, когато най- после спряха пред една долина. Край реката се бяха скупчили двайсетина колиби, които приличаха на дома на Улф. Бяха ниски, но широки, покрити с кора и вероятно съдържаха само по едно помещение. В центъра на малка височина се издигаше по-голяма постройка с овална форма. Тя беше замазана с изсъхнала кал.
Тъкмо към нея се насочиха. Кучетата първи ги усетиха. Лаят им привлече вниманието на няколко момченца, които си играеха край реката. Те затичаха след воините, задаваха им въпроси, които Каролайн не разбираше, и я гледаха с интерес.
Докато стигнат голямата постройка, и други индианци се присъединиха към шествието. Жените й напомняха за Садаи и Уолини. Никой не й стори нищо лошо, но Каролайн усещаше любопитството и враждебността им. Тя повдигна брадичка и накара коленете си да не треперят.
Оставиха я отвън под стража, а нейният индианец и още няколко души влязоха в голямата колиба. Не се бавиха дълго. Появиха се, придружени от по-възрастен мъж. Кожата му беше набръчкана като седло, но тъмните му очи бяха ясни. Той я огледа от глава до пети и попита нещо на своя гърлен език. Похитителят й отговори и възрастният човек кимна в знак на съгласие. После друг индианец пристъпи напред и му показа нещо.
Отначало Каролайн не разбра какво е то. Но щом го видя, стомахът й се сви и тя помисли, че ще повърне. Бързо извърна очи от скалпа на Робърт Макуейд. Но доказателството за смъртта му предизвика възбуда в цялото село. Всички, от малките деца до една стара жена със стоманеносива коса, се събраха около тях.
— Инаду! Инаду! — Отново и отново Каролайн чуваше думата, която воините крещяха и по време на нападението срещу „Седемте бора“. Змията. Името, с което индианците наричаха съпруга й.
След кратък разговор с похитителя й една от жените хвана Каролайн за ръка и я поведе към някаква колиба. Жената явно не беше доволна, че са й поставили тази задача. Бутна я вътре, но след няколко минути се върна с купа, в която имаше нещо топло. Каролайн усети как устата й се изпълва със слюнка. Жената остави храната на пода и извади малко ножче от джоба си.
Каролайн извика и отстъпи към стената, но индианката не обърна внимание на страха й. С един замах сряза кожената връв около китките й. Каза нещо с разтревожен глас. После се обърна рязко и напусна колибата.
Следващите дни не се различаваха от този. Държаха я затворена в колибата, но редовно й даваха храна и вода. Жената запали огън и донесе достатъчно съчки и клони, за да може Каролайн да го поддържа.
Няколко пъти без предупреждение в колибата влизаха и други хора. Веднъж дойде възрастният човек. Погледа я известно време, после кимна и си тръгна. Индианецът, който я беше заловил, също дойде. Той говореше малко английски и я попита дали се чувства удобно. Явно държеше да й е топло и да я хранят добре и беше почти любезен.
Но щом Каролайн го попита за Мери, той внезапно стана груб. И макар че със сигурност разбираше поне част от думите й, в отговор само поклати глава.
— Кажи ми, жива ли е? — настояваше Каролайн, но той се обърна и излезе.
Тя свикна с постоянното движение и възбуда в селото. Първата вечер цареше празнична атмосфера, тъпаните и танците продължиха до зори. Винаги когато някой пристигаше или заминаваше, хората се събираха. Затова глъчката, която настана на третия ден, откакто беше тук, не й направи впечатление.
Беше се сгушила до огъня и се опитваше да се стопли, когато сянка препречи светлината, която проникваше през входа на колибата. Тя усети кой е още преди да се обърне.
Щом видя Улф пред себе си, очите й се изпълниха със сълзи. Изправи се и вече се готвеше да се хвърли в обятията му, но той я възпря с ръка и тя забеляза предупредителния му поглед. С почти незабележимо движение на главата я накара да погледне зад него и тя видя, че жените от селото са се скупчили на прага.
Улф се обърна, каза им нещо и те се разпръснаха, като мърмореха недоволно. Той внимателно затвори вратата. Когато я погледна, Каролайн вече се беше окопитила, но се колебаеше дали да го посрещне с радост.
— Добре ли си?
Тонът му не беше като на мъж, измъчван от грижи за любимата си. И това я разтревожи.
— Ако питаш дали съм жива, отговорът е пред теб.
Той повдигна тъмните си вежди и не каза нищо. Свали кожен вързоп от голите си рамене и й го
