ГЛАВА ДЕСЕТА
— Какво значи това? — Каролайн се опита да проумее думите му, но той сякаш говореше чужд език. Преди малко, когато обърна глава и го видя да стои на прага на малката колиба, станала затвор за нея, тя предположи, че е дошъл да я спаси. Явно беше забравила колко рядко Улф оправдаваше очакванията.
Закрачи напред-назад между огнището и отсрещната стена.
— Защо тогава си дошъл? Да злорадстваш? Не те послушах, когато имах възможност, и виж къде се озовах! Затова ли дойде? Или си помисли, че ще приема по-леко съдбата си, ако първо ме изкъпеш? Ако докоснеш тялото ми?
Докато траеше нейната тирада, Улф стоеше като изваян от камък и я наблюдаваше с непроницаем израз на лицето. Само тъмните му очи следяха крачките й. Каролайн спря с треперещи устни и тогава той се приближи до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да го погледне.
— Свърши ли? — Разтърси я, а тя се опита да извърне глава от суровия му поглед. — Свърши ли?
Каролайн преглътна сълзите, които запушваха гърлото й, и кимна. Нямаше какво друго да каже. И без това вече бе казала твърде много.
— Преживяла си тежко изпитание, затова ще ти простя тези думи. Но сега ме чуй, Каролайн, и то добре. Ако искаме да се махнем оттук заедно, трябва да бъдем по-благоразумни.
Заедно. Той каза „заедно“. Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни.
— Талцуска е човекът, който те е заловил — каза й Улф. — Роднина ми е, но това няма значение. Той те желае и искането му е законно.
— Да, но аз не го искам. — Говореше като разглезено дете, но сега това не я интересуваше. Ясно си спомняше похитителя от онази нощ — изрисуваното му лице, свирепия му израз.
— Никой няма да те пита.
Прииска й се да му изкрещи. Гласът му беше равен, сякаш говореше за времето или за дърветата в гората. Но се заслуша в следващите му думи.
— Ти си пленница и въпреки че вождът осъжда нападението срещу „Седемте бора“, в сърцето си той се възхищава от смелостта на воините.
— Смелост? Та ние бяхме две жени и един възрастен мъж със счупен крак.
— Но те са се противопоставили на англичаните — обясни той. — Няма смисъл да обсъждаме това. Просто искам да ти кажа какво мисли вождът… и много други. И как ще се отрази това на твоето положение.
— Е, съвсем ясно е как ще ми се отрази.
— Само че аз също предявих права над теб.
— Какво? — Сърцето й слезе в петите и тя втренчи поглед в него.
— Член на семейството ми е убит. Имам право да получа нещо в замяна.
— Мен?
— Теб избрах. — Улф отпусна ръце и се запъти към вратата. — Старейшините ме чакат, няма защо да се бавя. — Не й каза, че и без това вече бе останал твърде дълго при нея. Беше влязъл в колибата само за да се увери, че е жива. Нямаше намерение да превързва краката й, да мие косата й… да я докосва.
— Чакай. — Каролайн го улови за ръката. — Какво смяташ да правиш?
— Талцуска и аз ще говорим поред. После старейшините ще вземат решение.
— Ами ако…? — Каролайн премигна, за да прогони сълзите си. — Не искам да оставам тук.
Улф стисна здраво ръката й и тя едва устоя на желанието си да се облегне на него.
— Няма да останеш.
Но тя знаеше, че той не може да бъде сигурен в това.
Изпълнен със съмнения, Улф прекоси утъпканото пространство пред колибата, където се съвещаваха старейшините. Скръстил ръце на гърдите си, Талцуска стоеше пред прага на овалната постройка. Той не одобряваше посещението на Улф при Каролайн. Беше се възпротивил шумно пред вожда, но той бе отсъдил Улф да види съпругата на убития си баща.
— Няма да ти позволят да я вземеш — каза му сега Талцуска. — Тя беше жена на омразния инаду.
— Който вече е мъртъв. — Улф мина край него. Нямаше желание да спори. Свързваше ги тясно родство — Талцуска беше син на вуйчо му. Но дори по-важно от кръвната връзка бе детството, прекарано заедно. Въпреки това Улф не излъга, когато каза на Каролайн, че в случая това няма да повлияе на събитията.
Някога, когато баща му го изпрати в Англия, Улф не по собствена воля напусна селото и народа на майка си. Ала за Талцуска това нямаше значение. Нито това, че Улф се върна. В неговите очи той вече беше англичанин. А Талцуска изпитваше само омраза към англичаните и към всички бели. Ето защо искането му Каролайн да стане негова изглеждаше още по-злокобно.
Улф свали кожения ремък на мускета от раменете си. Остави оръжието на земята до торбичката с барут, томахавката и ножа на Талцуска. Наведе глава, за да разкопчее колана от нанизани камъчета и черупки, наследство от дядо му, фамилната вещ в ръцете му го зареди с търпение и воля, преди да влезе в колибата на старейшините.
Вътре беше тъмно и задимено, единствената светлина идваше от малък огън, който тлееше в средата на помещението. Вождът Астугатага се вгледа съсредоточено в двамата млади мъже, които застанаха пред него. Косата, която растеше в средата на темето му, беше побеляла, лицето му бе набраздено от бръчки, но зрението му беше непокътнато, а преценките — трезви.
С тиха тържественост Улф му връчи колана на прадедите си като доказателство за истинността на думите му.
— Асийа — започна той, — дойдох да помоля за твоята мъдрост.
— Какво те вълнува, Уойа, син на Алкини?
Откакто бе влязъл, Улф не сваляше очи от Астугатага, но знаеше, че Талцуска го е последвал в колибата и стои от дясната му страна.
— Баща ми беше убит. — Не му се искаше да напомня на вожда за родството си с Робърт, но нямаше друг избор.
— Известно ми е. И вече смъмрих виновниците. — Погледът му бързо се стрелна към Талцуска, после се върна към Улф.
— Тогава сигурно знаеш, че е невъзможно тази постъпка да остане ненаказана — от англичаните или от мен.
— Аз осъдих воините, които са участвали — повтори Астугатага. — Но белият човек също има вина.
Едва ли някой знаеше това по-добре от Улф, но сега той предпочете да не говори по този въпрос.
— Разбрах, че си позволил на воините да танцуват със скалпа му.
Астугатага не каза нищо, само кимна с глава.
— Англичаните ще чуят за това. Не от мен, но те си имат начини. Може би дори в този миг приказват за това.
— Какво лошо има в това да приказват? — Талцуска пристъпи напред, без да чака реда си. — Показахме им, че не сме страхливци, които ще им паднат на колене. Ние сме велики воини.
— Които нападат сакати хора и жени! — Улф използва думите на Каролайн. От тях покритото с белези лице на Талцуска почервеня от гняв. Макар че боят бе забранен в колибата на старейшините, той пристъпи заплашително към Улф. Вперил тъмните си очи в своя противник, Улф остана на мястото си.
— Талцуска, Уойа — прозвуча твърдият глас на вожда. — Уговорихме се за размяна на думи. И нищо повече.
Улф отново насочи вниманието си към Астугатага.
— Нападението срещу „Седемте бора“ означава война. Така ще го възприемат англичаните.
— Само да дойдат, ще им покажем как нашият народ отмъщава за своите убити.
— И долините ще прогизнат от кръв. Това ли искате за народа ни? — Улф отправи въпроса си към Астугатага, въпреки че войнствените думи бяха изречени от младия воин.
— Уойа казва „народа ни“, но той не е наш. Той е син на инаду, змията. Той е англичанин.
Улф замълча. Вождът знаеше историята му. И щеше да остави делата му да говорят за него.
