подаде.
— За теб е… от Мери.
— От Мери? — Каролайн пристъпи към него. — Видял си Мери? Как е тя?
— Добре.
— О, слава богу. — Сълзи на облекчение изпълниха очите й и потекоха свободно по бузите й. — Мислех, че са я убили. Мислех… — Ридание прекъсна думите й и тя се обърна с гръб към него. Внезапно откри, че няма сили да продължи. Но след миг погледна през рамо. Той все още стоеше до затворената врата. Още държеше вързопа, протегнат към нея, сякаш не знаеше какво да прави с него.
— Робърт е мъртъв.
— Знам. — Той пусна вързопа на пода и тръгна към нея. Видя, че раменете й треперят. Тя отново му беше обърнала гръб и Улф се поколеба. Когато я видя за първи път, си беше помислил, че изглежда крехка като порцеланова кукла. Макар че вече знаеше колко много сила има в нея, все още не можеше да прогони това усещане от съзнанието си. Струваше му се, че тя ще се разпадне при допира му.
Колкото можеше по-нежно, Улф протегна ръка към нея. Красивата й коса беше сплъстена и разбъркана. Той усети, че Каролайн настръхва и понечи да се отдръпне, но в следващия миг тя се обърна и се хвърли в обятията му. Улф дълбоко въздъхна и силно я прегърна.
— Те взеха скалпа му.
— Знам — повтори Улф. Не се сещаше за нищо, което би могло да я успокои. Сълзите й падаха горещи върху гърдите му, а пръстите й се впиваха в кожата на гърба му.
— Навсякъде имаше кръв, а той крещеше ли, крещеше.
— Шшт, не мисли сега за това.
— Не мога да спра. — Тя се отдръпна леко и повдигна мокрото си лице към него. — Не разбираш ли? Виждам всичко отново и отново…
Сложи ръка на тила й и докосна с устни челото й. Разбираше я много добре. Сцената се разиграваше в неговото въображение. Но нямаше да я остави робиня на спомените. Притисна бузата й към рамото си.
— Трябва да забравиш това.
— Но…
— Да забравиш, Каролайн, чуваш ли ме? — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към него. Той омекна. — Това вече е минало. — Улф знаеше какво бе преживяла, поне доколкото успя да разбере от Мери, но изпитанията за нея още не бяха свършили.
— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Тя вдъхна мъжествения мирис на голата му кожа. — Как разбра за случилото се? Нали беше тръгнал към планините?
— Спрях във форт Лъдън, там ме настигна вестта. Веднага тръгнах обратно. — Не спомена пред нея за ужаса, който бе пронизал сърцето му, докато пратеникът разказваше за нападението. Беше стигнал в „Седемте бора“, като яздеше без почивка, и почти бе обезумял, щом откри, че Каролайн я няма. Мери се беше опитала да го успокои.
— Раф, ако искаха да я убият, щяха да го сторят още тук — разсъждаваше тя разумно.
— Опираше се на тази надежда, докато яздеше към Естато. Като пристигна в селото и разбра, че е невредима, той изпита такова облекчение, че му трябваше известно време, за да проумее какво му казва вождът.
Улф я задържа още малко в прегръдката си.
— Ела — каза накрая и неохотно я пусна. — Позволи ми да се погрижа за теб.
Заведе я до сламеника и й даде знак да седне. Отиде до вратата и повика жената, която седеше наблизо. Тя влезе, като носеше със себе си няколко глинени съда. Остави ги на пода и Улф я освободи с кимване на главата.
— Какво правиш? — Каролайн се облегна на лакти и се вгледа в него.
— Ще намажа раните ти с мехлем. Сега легни.
— Искам да ми разкажеш за Мери. Сигурен ли си, че е добре?
— Да.
— Но аз видях, че я удариха. Тя падна. — Каролайн изохка, когато той поля краката й с вода.
Стъпалата й бяха в мазоли. Улф пъхна пръсти в лекарството, което миришеше противно, и щом намаза изранената й кожа, разбра колко силно я боли. Но изразът на лицето му остана непроницаем, а гласът му — равен.
— Не се е ударила. Сега Садаи е при нея.
— А бебето?
— Още е в нея.
— Радвам се. — Каролайн легна по гръб, а той уви стъпалата й в чисти превръзки, които извади от вързопа, изпратен от Мери. Отначало Каролайн се тревожеше повече за собственото си дете. Но дните минаваха и тя не забелязваше никакви признаци, че ще го загуби.
— Нося ти и обувките, но още не бива да ги слагаш.
— Как така? — Каролайн седна в леглото и втренчено го погледна. — Искам да се махна оттук.
— Знам. — Де да беше толкова лесно… Улф седна до главата й. — Наведи се назад — нареди й той.
— Какво ще правиш сега?
— Ще измия косата ти.
— Но… — Каролайн сложи ръка върху главата си. — Аз мога и сама. — Той вече изливаше вода от кратуна върху къдриците й. Тя потече по раменете й и попи в мръсната й риза.
— Наведи главата си назад — настоя той. — Представи си, че си в Англия, а аз съм камериерката ти.
— Никога не съм имала камериерка. — Въпреки това се подчини на желанието му и го остави да върши каквото иска, пък и донякъде й беше приятно. Силните му пръсти се заеха със заплетените й коси, после започнаха да масажират главата й. И навсякъде, където я докосваха, те запалваха чувствено желание.
След като изплакна косата й и изцеди излишната вода, той свали ризата от раменете й. Каролайн не се възпротиви. Изми лицето й, после шията. И през цялото време не откъсваше поглед от очите й.
Каролайн знаеше, че трябва да протестира, когато той побутна ризата й и тя се свлече от връхчетата на гърдите й. Но успя само да си поеме жадно дъх. Зърната й станаха на мъниста. Улф свали мократа й риза и тя затвори очи. Но продължаваше да го вижда. Образът му се беше запечатал в съзнанието й — с тъмни изпепеляващи очи, с разширени ноздри.
Той се пресегна към гърба й и студеният парцал се плъзна по ребрата и гръбнака й. С всеки неин дъх гърдите й се опираха в тялото му.
— Стани. — Гласът му беше дрезгав. Помогна й да се изправи и скъсаната риза се свлече в краката й. Той се съсредоточи върху работата си. Изми заобления й ханш и гладкия корем. Потапяше парцала във ведрото с вода и бършеше светлата й кожа. Но всяко движение го измъчваше. Копнееше по нея и само споменът за това, което беше преживяла, и мисълта за това, което я очакваше, го възпираха да не се поддаде на желанието.
Краката й бяха дълги и стройни и Улф коленичи пред тях. Движенията му станаха по-бавни и гальовни. Но той не осъзнаваше колко интимни са докосванията му, докато не усети пръстите й в косата си.
— Раф.
Умолителният начин, по който прошепна името му, го накара да се върне в действителността. Облегна се на нея и притисна лицето си към плътта й.
— Не тук — каза Улф и дъхът му погали ситните косъмчета между краката й. — Не сега.
Той се изправи. Принуди се да не гледа към нея. Потърси чиста риза сред дрехите, приготвени от Мери. Косите й бяха още мокри и когато мекият лен се плъзна по тялото й, те оставиха мокри петна по плата. Улф й подаде корсет. Нямаше сили да срещне въпросителния й поглед.
— Какво криеш от мен? — Тя взе дрехата. — Нещо за Мери ли?
— Не. — Улф въздъхна тежко. — Не знам дали ще мога да те отведа оттук.
— Не разбирам.
— Талцуска те е обявил за своя пленница.
