чувствайки се задължена да брани мъжа, който я беше предал.
— Това е добре — Робърт отпи голяма глътка мадейра. — Щях да съм разочарован, ако не се беше отнасял към теб с почитание, достойно за дъщеря на граф.
Последните думи бяха изречени с обичайното му презрение. Но не това я разтревожи. Вече бе свикнала с пренебрежението и подигравките му. Не, това, което я смути, бе начинът, по който съпругът й поглеждаше към нея, после към Улф… сякаш знаеше.
Каролайн нетърпеливо отпи от чашата си. Кехлибарената течност я задави.
— Какво ти става, момиче?
— Нищо. — Каролайн се закашля в салфетката си. Робърт я гледаше със същия мрачен и самодоволен израз на лицето и тя почувства, че не би могла да понесе повече. За миг се запита дали Улф не му е казал за нощта, която бяха прекарали заедно. Дали всъщност не беше дошъл за това? Не вярваше. Враждата между него и баща му бе твърде дълбока за подобни признания.
Не, подозренията му сигурно се дължаха на нещо, което тя е направила. Може би я беше издал тонът на гласа й, когато говореше с Улф… или това, че не бе способна да откъсне очи от него. Защото колкото и да го мразеше, Каролайн не можеше да устои на привличането му. Тревожеше се, че всички забелязват това.
— Ще ме извините ли? — Трябваше да избяга от присъствието му. Избута стола си назад и стана, преди Улф да успее да й помогне.
— Къде си тръгнала, момиче? — Робърт се изви на стола си. Счупеният му крак бе подпрян на табуретка до него.
— Аз… — Очите на Улф я привличаха като магнити, но тя бързо откъсна поглед от тях и съсредоточи вниманието си върху своя съпруг. — Трябва да видя Мери. — Преди двамата мъже да успеят да кажат нещо, тя се обърна и изчезна от стаята.
— Красавица е. — Робърт отмести поглед от вратата към сина си. — Нали?
Лицето на Улф остана непроницаемо.
— Предполагам.
— Предполагаш? Ти сляп ли си? Или така си свикнал с онези мургави дивачки, че не можеш да оцениш една хубава бяла жена?
Улф пренебрегна думите му и сам зададе въпрос с надеждата да смени темата. Не желаеше да обсъжда красотата на Каролайн със съпруга й. Но знаеше, че не бива и да се втурва навън веднага след нея.
— Как е Мери? Изненадан съм, че не вечеря заедно с нас.
Робърт махна с ръка.
— Нищо й няма. Изморява се бързо заради бебето. — Наля си още вино. — Май трябва да ти благодаря за това, което направи за Каролайн.
Улф не отговори.
— Радвам се, че ми я доведе. — Усмихна се похотливо и шумно подсмръкна. — Това момиче направо ме кара да забравя за счупения крак.
Улф постави вилицата върху чинията си.
— Чудя се откъде е научила всички тези неща. Сигурно в Англия гувернантките учат дамите как да доставят удоволствие на мъжа.
Улф стисна зъби, но не каза нищо. Какво беше очаквал? Сам я доведе тук. По дяволите, беше й отнел девствеността, само за да накара стареца да заподозре, че е взел съпругата си от остатъците от чужда трапеза. Но по думите му личеше, че това изобщо не го е засегнало.
— Ти имал ли си някоя благородна дама, момче? Хайде, не се стеснявай сега. Не изглеждаш зле, когато не си се пременил като дивак. Обзалагам се, че в Англия си завъртял ума на не една девица със синя кръв.
Робърт изглежда не забелязваше липсата на отговор от страна на Улф.
— Е, не мога да кажа, че всички са като тази. — Той посочи вратата, през която преди минути Каролайн бе излязла. — Тя е истинско зверче. Изстисква ме. Всяка нощ иска. Понякога и по-често. — Потупа отвора на покритите си с лекета панталони. — Това нещо не знае почивка. — Робърт облиза устни. — Къде тръгна, момче?
Улф прекоси трапезарията и спря до прага. Не каза нищо, страхуваше се, че ако отвори уста, ще изрече нещо, за което по-късно ще съжалява. Нещо, което Робърт би приел като доказателство, че Каролайн не му е безразлична. А ако знаеше, че…
Улф добре познаваше баща си. Много добре. Всеки и всичко, което бе важно за Улф, би могло да послужи за мишена на Робърт. Той винаги знаеше какво да каже и какво да направи, за да причини болка. Улф цял живот бе свидетел на това.
Забележките, които подхвърляше за Каролайн, вероятно се дължаха на истинското или въображаемо привличане, което той сигурно усещаше между сина и съпругата си. И щом не бе забелязал, че жена му не е дошла невинна при него, то сега вече Улф нямаше намерение да насочва гнева му срещу Каролайн.
А кой знае, може би този път Робърт казваше истината. Улф не можеше да отрече, че Каролайн е безкрайно красива и чувствена. Той не можеше да забрави допира на светлата й кожа, не можеше да забрави копринената й коса… А вкусът й не би изчезнал от устата му дори след безброй чаши вино. Всяка нощ я сънуваше и се будеше, изпълнен с копнеж.
Но тези страдания не можеха да се сравняват с мъката при мисълта, че тя е правила с Робърт нещата, които бяха преживели заедно. От тази мисъл му се завиваше свят. Искаше му се да стовари юмрук върху нещо.
Напускайки стаята, той призна пред себе си, че всъщност така му се пада — беше я използвал и изоставил. С пълното съзнание какво ще й се случи.
Но не можеше да промени действителността. Трябваше да се научи да я приема, колкото и тежко да му беше. Само че… един въпрос го мъчеше.
— Какво? Какво ме попита? — Каролайн отстъпи назад и плътно уви раменете си в шала, когато той влезе в стаята й. Носеше само обикновена ленена риза, която й служеше за нощница, и липсата на подходящо облекло засилваше уязвимостта й.
Беше късно след полунощ и тя никога не би отворила вратата на спалнята си, ако знаеше кой е от другата страна. Първата й мисъл, когато чу почукването, беше, че Мери се е почувствана зле. Появата на Улф не би трябвало да я изненада толкова, тъй като почти не мислеше за нищо друго, откакто бе пристигнал. Но тя не вярваше, че дори той ще има смелостта да дойде сам в стаята й посред нощ.
Но всичко това бледнееше пред смайването й от въпроса, който Улф й зададе, преди тя да успее да отвори уста.
— Сигурен съм, че ме чу, Каролайн. И въпросът ми не е сложен. Носиш ли дете? — Улф затвори вратата зад себе си. Ключът изщрака в ключалката.
Звукът я накара да се съвземе. Тя пристъпи напред с гняв, изместил първоначалната изненада.
— Ако не напуснеш стаята ми веднага, ще крещя.
Светлината бе оскъдна — сноп лунни лъчи и оранжевите отблясъци на огъня, — но въпреки това Каролайн успя да различи тънката му усмивка. Той повдигна вежди.
— И как ще ви помогне това, Ваше благородие? Кой ще ви се притече на помощ? Съпругът ви? — В тона му се усещаше презрение. — Съмнявам се, че е способен да се изкачи по стълбите, дори ако животът му зависеше от това. Трябваше да отидете при него тази нощ, лейди Каролайн, ако желаехте да се предпазите от неканени гости. Но не се тревожете, няма да остана дълго. И няма да ви сторя нищо лошо — добави той по-нежно.
Тя му вярваше.
Но това не облекчаваше тревогата й. Сетивата й се объркваха, разумът й отлиташе, когато бе до него. Присъствието му й пречеше да мисли. Защо тогава в този миг ясно проумя нещо, което досега не й беше идвало на ум?
— Моля те, върви си. — Тя се обърна и се приближи към прозореца, за да не забележи той треперенето на ръцете й, които стискаха вълнения шал.
— Каролайн, аз… — Улф я последва, но макар да му се искаше, не докосна стройния й гръб. — Трябва
