Любовта нямаше място тук. Особено любов без отговор, каквато беше нейната. Защото Улф я желаеше, но това беше всичко. Беше го доказал още когато я бе изоставил в къщата на баща си. А тя, глупачката, очакваше нещо повече от него. Но сега вече знаеше.
Пътуваха почти през целия ден с кратки почивки и късно следобед навлязоха в разчистената площ пред „Седемте бора“.
Каролайн се бе подготвила за картината, която очакваше да завари. Гледката, която я изпроводи, когато индианците я отвеждаха. Но сега уродливото тяло не се гърчеше до големия чинар. От помещението за опушване на месо беше останала само купчина овъглени останки, също и от бараката, в която складираха стоката за продан. Но къщата си стоеше непокътната.
Улф докосна кръста й и тя осъзна колко дълго е стояла, вперила поглед пред себе си. Вдигна очи към него и той кимна към обраслата с трева могила отдясно на къщата. Трябваше й време, за да разбере, че това е гробът на съпруга й. Засрами се, защото не изпита тъга.
Пилетата на двора се разпръснаха, недоволни, че Каролайн и Улф се приближават към къщата. Преди двамата да стигнат до верандата, входната врата се отвори и на прага се появи Мери. В ръцете си държеше мускет.
— Защо си станала от леглото? — запита я Каролайн и се спусна да я прегърне. Въпросът й се стори глупав, като си помисли за всичко, което ги бе сполетяло, но само това успя да каже, преди очите й да се изпълнят със сълзи.
Мери отвърна на прегръдката й и през замъглените си очи. Каролайн забеляза, че Улф взема пушката от ръцете й. Постоя за миг край тях, после влезе вътре. Когато се появи отново на верандата, двете жени бършеха мокрите си лица.
— Къде са Садаи и Уолини? — попита той.
— От време на време идват при мен, но нали си имат семейства… Освен това вече нямам какво да дам срещу труда им.
Преди Улф да се обърне, Каролайн успя да зърне мрачното му лице.
— Съгласиха се да останат — Мери се приближи до него, — но аз се чувствах добре. Единствената ми тревога беше Каролайн, ала сега вече съм спокойна. — Тя стисна ръката й.
Думите й не разведриха лицето му. Той огледа пространството около къщата. С изключение на опожарените постройки всичко изглеждаше тихо и спокойно. Сред брезите кряскаше сойка, а поточето бълбукаше и се търкаляше по гладките камъчета.
Но Улф много добре знаеше колко измамна може да е тази картина. Побутна жените към вратата.
— Съберете си багажа. Само най-важните неща — подчерта той. — Тръгваме веднага.
Мери я погледна въпросително и Каролайн обясни:
— Раф ще ни заведе във форт Принц Джордж.
— Но защо? Садаи каза, че вече няма страшно. Вождовете осъдили нападението. — Мери хвана ръката й. — Не искам да напускам „Седемте бора“.
Нещо в погледа й накара Каролайн да я заведе до най-близкия стол. Щом я настани, тя клекна на килимчето пред нея.
— Раф смята, че е най-добре да отидем във форта… Аз също. — Потърси с поглед подкрепата му, но Улф явно предпочиташе тя да говори. Изчезна зад ъгъла на къщата. — Вождовете отиват в Чарлз Таун, за да сключат примирие с англичаните, но въпреки това ние не бива да забравяме какво се случи тук.
— Раф погреба Робърт на хълма. — Мери затвори очи. От ъгълчетата им потекоха сълзи. — Нямаше свещеник да каже няколко думи над гроба му. — Тя вдигна мокрите си мигли. — Никой не заслужава да умре така.
— Така е. — Каролайн облегна глава на коленете на Мери. Скутът й беше зает от огромния корем.
— Не го обичах — простичко каза Мери. — Знам, че не е хубаво, но…
— И аз не го обичах. Не беше добър човек.
— И все пак… ако беше видяла какво му сториха.
Каролайн бе сплела пръсти в пръстите на Мери и сега ги стисна.
— Видях. — После вдигна глава. — Трябва да се приготвяме за тръгване, Мери — подкани я тя нежно.
— Логън не знае за баща си.
Каролайн си пое дълбоко дъх.
— Ще разбере, като се върне.
— Няма да знае къде да ме търси. — Мери сключи вежди. — Ще си дойде вкъщи, ще види гроба… — Гласът й заглъхна. — А аз няма да съм тук, за да му кажа какво се случи.
— Раф ще му каже. — Прииска й се да извика Улф. Да го накара той да говори с Мери. Вместо това вдигна бременната жена на крака. — Не се тревожи за Логън, той ще те намери.
— Ами ако не дойде? — Мери се спря пред стълбите и се обърна към Каролайн. — Ако не се върне вкъщи?
— Ще се върне — увери я тя. Погледна към салона и реши да заведе Мери там. — Хрумна ми нещо. Защо не полегнеш на канапето, а аз ще ти донеса чаша чай. Искаш, нали? — Тя кимна и Каролайн се усмихна. — Нещо за ядене? Сигурно си гладна…
Мери не отговори, но изглеждаше по-спокойна. Каролайн продължи да й говори тихо. Настани я удобно и се завтече към кухнята. Надяваше се да намери Улф, но от него нямаше и следа.
Огънят беше почти угаснал, затова Каролайн го разпали и наля в чайника вода от ведрото. Потърси нещо за ядене. Нямаше нито пресен хляб, нито кифли. Откри ябълки и поизсъхнал царевичен хляб. Докато чаят се запарваше, тя наряза ябълките, после занесе всичко върху калаена табличка в салона.
Мери изглеждаше заспала, но щом влезе, тя отвори очи. Усмихна се и Каролайн въздъхна от облекчение. Макар че бе много уморена от напредналата бременност, страхът беше изчезнал от лицето й.
— Благодаря. — Мери пое чашата с чай и се облегна на възглавницата. — Толкова си добра! — Погледите им се срещнаха. — Страхувах се, че ще те убият.
— Нищо лошо не ми сториха — увери я Каролайн. — Раф дойде и ме отведе.
— Радвам се — усмихна се Мери. — Ти няма ли да пиеш чай?
Каролайн погледна към ръцете си, скръстени в скута.
— Не ми се пие. Май ще се кача горе да събера багажа. Ти не се безпокой, знам какво да ти взема.
Гласът на Мери я спря на прага.
— Не искам да тръгвам. Логън… — Не довърши мисълта си.
— Раф ще се погрижи за него — отсече Каролайн и изчезна зад вратата.
От стаята на Мери Каролайн взе чисто бельо и мъничките бебешки дрешки, които двете бяха приготвили през есента. Уви ги в одеяло. После отиде в своята стая и направи същото с долните си ризи и чорапите. Знаеше, че ще трябва да избира само най-необходимото. Но нямаше представа колко дълго ще останат, а бебето със сигурност щеше да се роди далеч оттук.
Тъкмо вадеше чисти чаршафи от скрина, когато чу гласа му зад себе си:
— Дяволите да те вземат, Каролайн! Казах — най-важното.
— Не ме ругай! Само това не прави! — добави тя почти шепнешком и хвърли чаршафите върху леглото.
Улф влезе в стаята и затвори вратата.
— Какво има?
— Казах ти. Не желая да…
— Чух какво каза. — Той пристъпи към нея.
— Знаеш ли… — Каролайн нави чаршафа на руло. — Баща ти ми крещеше и ме ругаеше непрекъснато. Няма да търпя и синът му да се отнася с мен по същия начин.
— Не желая да ме наричаш негов син.
— Само че си точно такъв! Рафърти Макуейд — син на Робърт Макуейд.
Улф я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Какво ти става?
