махагоновата тоалетка и започна да си играе с огледалото и сребърната четка за коса. Приключи с колебливия си опит да се извини. Обърна се с лице към него.
— Ще има ли война между индианците чероки и англичаните?
— Така мисля, Франция и Англия не ни оставят на мира.
— Какво ще рече „на мира“?
Улф се облегна назад.
— Отличен въпрос. И много сложен, за да му отговоря с две думи. Можем да обсъдим подробно проблема, ако ме поканиш да остана.
Каза го така, сякаш очакваше тя да се съгласи.
Но когато се намираше на разстояние от него, Каролайн се чувстваше по-уверена. Бавно поклати глава и усети нежното шумолене на косата си върху копринения корсаж.
— Не. Благодаря ти, че ме избави от неудобното легло. — Тя посочи с глава кушетката до прозореца. — Но смятам, че е време да тръгваш… щом утре трябва да ставаме, преди да се съмне.
Улф само сви рамене и се намести по-удобно, без да обръща внимание на раздразнението, изписано върху лицето й.
— Моето племе иска справедливост. Справедливи цени за нашите кожи, справедливи цени на стоките, които трябва да купуваме.
— От англичаните? — заинтригува се Каролайн, въпреки желанието да го прогони от стаята си.
— Или от французите.
— Но аз… аз мислех, че индианците чероки са съюзници на англичаните. Защо тогава търгуват с врага?
— Англичаните спазват договорите, само докато им е изгодно. Търговците им пристигат в нашите селища, само когато това им носи печалба. Щом решат да не търгуват, жените ни остават без съдове, а воините — без патрони.
Каролайн напусна укреплението си до тоалетната масичка. Като привлечена от магнит се приближи към Раф. Той й направи място да седне до него.
— Това ли е причината? Англичаните са спрели търговията с вас?
— Това е само едната страна на въпроса. Търговията винаги е била само в тяхна полза. Но моят народ се научи да разчита на стоките от Англия.
— Но ако обясните всичко това на търговците?
Улф се засмя горчиво.
— Англичаните много добре знаят какво вършат. Това, което не разбират, сме ние. Ние ще… — Той поклати глава и стана. — Бях прав преди малко, като казах, че проблемът е сложен. — Едва се сдържа да не я докосне, преди да тръгне към вратата. — Има голяма вероятност да избухне война.
Натисна бравата и спря на прага да я погледне още веднъж. Тя седеше неописуемо красива на фона на розовата дамаска.
— Ако желаеш, утре мога да те върна обратно в Чарлз Таун.
— Защо не ме искаш тук?
Улф изненадано погледна Каролайн, която тъкмо влизаше в трапезарията. Беше спал неспокойно и стана преди другите. В момента закусваше с парче царевичен хляб, който бе намерил в кухнята. Единствената светлина в помещението идваше от малка свещ в сребърна поставка на масата. Не очакваше да види никого толкова рано, най-малко пък лейди Каролайн Симънс.
Но тя стоеше пред него, облечена като за път, и го гледаше от другия край на дългата махагонова маса. Стискаше облегалката на един стол с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Улф спокойно си намаза масло върху филията. С нарочно безразличие сви рамене.
— Не разбирам за какво говориш.
— Така ли? — гласът й прозвуча подигравателно. — Откакто се срещнахме в Чарлз Таун, непрекъснато се опитваш да ме сплашиш, за да си тръгна оттук. — Бе осъзнала това през дългата безсънна нощ. — Направи всичко по силите ти, за да ме накараш да повярвам, че е неразумно да се омъжа за баща ти. Първо в Чарлз Таун. Сега с тези приказки за война. Чудя се има ли изобщо нещо вярно в думите ти.
Липсата на отговор едновременно я ядоса и й вдъхна смелост. Пусна стола и тръгна към него.
— Получих писмо от баща ти, преди да напусна Англия. В него не се споменаваше нищо за война с индианците. — Нищо и за син със смесена кръв, но Каролайн премълча този факт. — Според мен снощи си знаел, че слушам и затова си преувеличил, за да ме накараш да се върна в Англия.
— Защо ми е да правя това? — Гласът му бе нисък, мургавото лице — безизразно.
На фона на тревожните й мисли неговото спокойствие и внимателно обмислено държание я вбесяваха. Когато рано сутринта чу стъпките му покрай вратата на стаята си, тя реши, че трябва да му се противопостави открито. Не защото това щеше да й достави удоволствие. Почти винаги се опитваше да изглажда споровете. Но откакто познаваше Раф Макуейд, а то бе само един ден, той помрачаваше дните й и завладяваше сънищата й.
Очакваше, че той ще започне разпалено да отрича или че ще си признае всичко в пристъп на ярост. Но Улф си мълчеше и я изучаваше със своите тъмни, горещи очи. Каролайн мина край него и се обърна.
— Не знам защо, но ти изглежда не обичаш баща си — реши да изплюе камъчето тя. Беше мислила върху това цяла нощ.
Пристъпи назад, за да го погледне в лицето, но ръката му се стрелна и хвана китката й като в окови. Даже нямаше кога да изохка.
— Това, което изпитвам към баща ми, няма нищо общо с предупрежденията, които ти отправих. Животът тук наистина е опасен.
Държеше я здраво и я придърпваше все по-близо към себе си. Да се съпротивлява беше напразно. Затова се опита да преглътне и да усмири дишането си.
— Няма да ме прогониш със заплахите си.
Улф не разбра дали иска да каже от Южна Каролина или от трапезарията, но като видя решителния израз на лицето й, не се усъмни в думите й. Изправи се и затегна хватката си.
Както се бе надвесил над нея, той й се стори непобедим, огромен и силен.
— Не мога да се върна. — В погледа й се четеше молба за разбиране и тя едва не му каза какво я бе принудило да дойде в Новия свят.
Но замълча, защото в този миг разбра, че той се готви да я целуне. Лицето му бавно се приближи и дъхът му погали бузата й. Някъде в дълбините на съзнанието си тя знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но изкушението беше твърде силно. Затвори очи. Сърцето й биеше лудо. От очакването й се зави свят.
— Знам, че си ранобуден, Раф, но това вече е прекалено — Ребека нахлу в стаята и се закова на място, щом видя Каролайн. Погледът й се плъзна към Раф, който отново бе седнал на мястото си.
Каролайн се подпря на масата, притиснала ръка към гърдите си. Бузите й горяха. Почти бе целунала бъдещия си заварен син. Или всичко бе плод на въображението й? Ако не беше болката в китката, където той я бе държал, можеше да повярва, че съзнанието й играе странни номера. Раф съсредоточено дъвчеше хляба си и изобщо не я забелязваше.
Отпи глътка мляко и хвърли ленива усмивка към Ребека.
— Защо си станала толкова рано? Според баща ти рядко удостояваш семейството с присъствието си преди обяд.
— А, така ли. — Без да обръща внимание на Каролайн, Ребека придърпа един стол по-близо до Раф. — Ставам, когато се наспя — усмихна се тя. — Тази сутрин се наспах рано. — Взе си парче хляб от чинията на Раф и изискано отхапа ъгълчето. Чак тогава се обърна към Каролайн. — Господи, изглеждаш така, сякаш изобщо не си спала. Надявам се, че леглото не ти е било неудобно.
Каролайн срещна погледа й, после се обърна към Раф. Той само повдигна черните си вежди.
— Спах много добре. Благодаря. — Сама се изненада колко равно прозвуча гласът й.
— Трябва да внимаваш — продължи Ребека. — Животът на границата не е за всеки.
— Ти пък откъде знаеш? — засмя се Улф. — Границата е далеч оттук.
Ребека сви розовите си устни.
— Ами! Цял ден трябва да пътувам, за да стигна до Чарлз Таун.
