— Питай приятеля си. Разбира се, човек се чувства странно преди битка. Стомахът ти се надига като лодка по време на буря. В ушите ти кънтят чудновати звуци. В главата ти започва да гърми. Искаш да побегнеш и да крещиш, но в същото време те владее ледена студенина. Започваш да осъзнаваш и най- дребното нещо.
— А на арената? — продължи Клавдия.
— Излязох — лицето на Спицерий се промени, той свали маската на циничната арогантност. — Наистина мислех, че имам шанс. Внезапно започнах да виждам двойно, както когато са те ударили по главата — той потупа корема си. — Във вътрешностите ми сякаш избухна пожар, помислих, че ще мине, но сетне краката ми изгубиха силата си. Разбрах едно: трябва да повърна, ако не повърнех, щях да умра — обърна се, привлече стария мъж към себе си, прегърна го и го целуна по главата. — Ако не беше старият ми приятел, великият Спицерий щеше да умре като роб, припаднал от страх пред лъв или пантера.
— Някой те е упоил! — настоя Клавдия. — Защо?
— По три причини — намеси се Муран, свивайки пръстите на ръката си. — Или някой обича Муран, или някой мрази Спицерий.
— А третата? — запита Клавдия.
— Някой е заложил много, че ще победя. Но със сигурност не съм аз или човек от тази кръчма.
— Но ти е трябвало да умреш! — обърна се Клавдия към Спицерий. — Не да припадаш. Твоят таен нападател е възнамерявал да те убие. — Тя погледна крадешком стария лечител, който хапеше устни с обърнато към слънцето лице, въпреки, че внимателно я наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Да му се не види! — прошепна Валенс. — Ти си имаш умница, Муране! Умът й сече като хирургически нож. Права си, Спицерий е трябвало да умре. Три неща го спасиха. Има телосложение на вол, повърна отровата и аз бях там да ръководя лечението. Има още нещо…
Гласът му секна.
— Да? — попита Клавдия. Сега разбра колко бе притихнала градината. Една пеперуда прелетя между тях, белите й крила потрепваха в лекия вятър.
— Той е трябвало да умре — прошепна Валенс — но убиецът е направил грешка. Той или тя не са му дали достатъчно отрова. Била е достатъчно да предизвика повръщане, да причини болки, но не и да го довърши.
— Спицерий!
Клавдия се извърна. Една млада жена с развяваща се като воал край лицето й черна коса прекоси тревата, гънките на скъпата й туника я обвиваха, шал предпазваше гърба и плещите й от слънцето. Зад нея стар роб носеше слънчев чадър и две дебели възглавници. Жената спря и се обърна към него.
— Не можеш ли да го държиш горе, стари глупако? — изкрещя тя. — И този чадър трябва да ме пази от слънцето!
— Агрипина! — прошепна Спицерий.
Младата жена дотича, обгърната от облак благоухания и без да е поканена, се наведе и обви ръце около врата на Спицерий, като лакомо започна да го целува по ъгъла на устата и лицето, преди да изкрещи на стария роб да свали чадъра. После се отдръпна, намести се удобно и се огледа с безсрамна усмивка върху скулестото си лице.
Когато Агрипина лепна целувка и на Муран, Клавдия се опита да прикрие ревността, която я прободе. Жената наистина беше красива. Имаше чудни, изразителни очи, кожа, бяла като слонова кост, а скъпоценностите й, обеците й с кърваво червен цвят просветваха всеки път, когато мръднеше наред с подрънкването на гривните. В косата си беше втъкнала диво цвете и носеше кърпичка, с която да охлажда потта по врата и ръцете си. Помаха с пръсти към Валенс, но удостои Клавдия само с лека усмивка и проблясване на очите.
— Търсех те навсякъде — загука тя, обръщайки се към Спицерий. — В името на боговете, какво правиш на такова място?
— Това място е мое — обади се Клавдия-и аз се питам какво прави жена като теб на това място?
Усмивката от лицето на Агрипина изчезна. Старият роб бързо се оттегли. Агрипина извади ветрило от един джоб на туниката си, тръсна го, за да се отвори, остро изгледа Клавдия, сетне избухна в смях. Свали една гривна от ръката си и я мушна в ръката на Клавдия.
— Аз съм истинска кучка! — призна си тя. — И толкова превзета! Не исках да те засегна.
— Няма нищо! — отвърна Клавдия и нахлузи гривната на китката си. — Искаш ли вино?
Агрипина поклати отрицателно глава:
— Цяла сутрин пия. За какво говорехте?
— Кой се е опитал да убие Спицерий.
— Ами не съм била аз! — заяви Агрипина, после се наведе към любовника си. — Спазихме правилата, нали? Нито пиене, нито ядене онази сутрин. Аз винаги правя, това, което прави Спицерий — в очите й се появи мекота. — Не се засягай. Муране, но мислех, че Спицерий ще победи. Баща ми е бесен. Заложих цяло състояние и загубих.
— Мислех, че трябва да върнат всички пари? — обади се Спицерий.
Агрипина го целуна по рамото:
— Не, сега всички се пазарят точно за това. Вероятно ще се съгласят да ги задържат до следващия бой. Сега слушай, Спицерий, трябва да се държиш в сянка! Клавдия! Клавдия! Ти се казваш Клавдия, нали? Имаш ли нещо против да остана тук? Ще ти помагам.
Продължи да бърбори и говореше толкова бързо, че едва спираше да си поеме дъх.
Клавдия се извини, отиде в кръчмата и изпрати Океан да провери всичко ли е наред, после се върна в стаята си. Спусна резето на вратата и легна на тясното легло. Полибий вече се беше събудил и крещеше в кухнята на всеки, който се изпречеше на пътя му. В съзнанието си Клавдия се върна обратно към катакомбите рано сутринта и татуировката върху китката на Спицерий.
— Един ден… — прошепна тя, очите й натежаха и тя потъна в сън.
Спа дълго и дълбоко, и се събуди едва по пладне. Наплиска лицето си с вода и слезе в градината. Муран и останалите още бяха там. Бяха решили да прекарат деня, като поиграят на зарове, докато поръчваха най — доброто вино и храна. Полибий, разбира се, мислеше да поднесе от най-лошото, докато не се убеди, че Агрипина е много богата. Сега готвачите бързаха да изпекат гъска, а в избите кръчмарските прислужници точеха вино от най-добрите бъчви. Клавдия реши да се присъедини към компанията. Вече добре наквасен, Муран настояваше да я прегърне и я обсипваше с миришещи на вино целувки. Клавдия го отблъсна и започнаха да обсъждат достойнствата на Великолепния Мелеагър, когато Полибий бежешком прекоси тревата.
— Вестоносец от Тибур! — обади се той. — Клавдия, трябва да се присъединиш към двора във вила „Пулхра“.
— О, богове! — възкликна Муран. — Ти имаш могъщи приятели!
Клавдия направи гримаса и поклати глава.
— Аз съм само слугиня!
Тя побърза да целуне с пълна уста Муран, преди да е казал нещо друго.
— В императорския двор ли? — вдигна чаша Спицерий. — Когато отидеш, Клавдия, предай най- сърдечните ми чувства на началника на императорската гвардия Гай Тулий. Кажи му да не се надува много. Помня как с голи задници се гонехме по полетата на Сизий. Няма да забравиш, нали?
Клавдия обеща и побърза да тръгне след вуйчо си обратно към кръчмата. Там видя Тимотей, домоуправителя с опулените очи, който с почервеняло лице се смееше на облечения в прокъсана ризница горестен Бур, когото един от кръчмарските прислужници дразнеше. Огромният германски наемник сякаш изпълваше помещението. Той не обръщаше внимание на подигравчията, а се бе вторачил в Стоика Симон, който знаеше малко езика на германските племена и не се поколеба да го използва, за да засегне посетителя. Януария обаче беше подходящо впечатлена. Тя боязливо се промъкна и взе да се пули на огромната меча кожа, с която въпреки горещината Бур загръщаше раменете си. Попея се показа от кухнята, изкрещя нещо и Януария изчезна. Клавдия поздрави двамата гости и се качи горе да вземе наметката и шапката си, и да пъхне някои неща в една кожена торба.
Когато се върна долу, целуна на сбогуване Попея и Полибий, помаха на редовните посетители и излезе навън, където се беше събрала малка група да зяпа придружаващите Бур войници. Наемниците я познаха и
