изръмжаха срещу нея. Всеки друг би го приел за обида, но Клавдия знаеше, че това е най-топлият поздрав, който можеха да й отправят тези хора. Водеха за нея кротък късокрак кон, Бур й помогна да се качи на седлото и се отправиха към градските порти и Виа Латина.
Хората бяха привършили дневната си работа и сега напускаха града. Улиците бяха претъпкани, тълпата се буташе и блъскаше, навсякъде се разнасяха гълчавата на различни езици, крясъците на орляците деца и тупурдията от пазарите, където търговците прибираха масите си за през нощта. Занаятчиите от различни магазинчета използваха последните часове на летния ден, за да привършат работата си. Пред вратите на магазините и гостилниците пътуващи търговци и зяпачи се надвикваха в отчаяни усилия да продадат още нещо преди залез слънце. Прашният въздух вонеше на мазнина, на изпарения от лоени свещи, на прегоряло масло, подправки, готвено месо, сушена риба и преди всичко на изпотената, уморена тълпа. Войници от гарнизоните се смесваха с клиентите пред пивници и кръчми, неохотно отстъпваха пред някоя носилка или преносим стол на богат благородник. Клавдия обичаше тази гледка. Край нея се бутаха хора от различни националности — етиопци и нубийци в кожи от пантери и леопарди, самодоволни египетски свещеници, загърнати в бели туники и с бръснати глави, лъскащи от маслото, с което бяха намазани, сирийци с наметала на ивици, с тъмни брадати лица, по които се стичаше пот. Разбира се, с угасването на деня подземният свят на Рим също оживяваше: магьосници и фокусници, разбойници и джебчии, всякакъв вид танцьорки, блудници и сводници, изпъплили на улицата, готови да направят някоя пакост.
Клавдия тръгна със спътниците си по широкия път, пресече площада, където нощните стражи се караха с групичка младежи, които се опитваха да спуснат свиня от горния етаж на една жилищна сграда. Един луд старик танцуваше край някаква кървава купчинка и си напяваше преиначен химн. На стълбите на един храм се бяха събрали неколцина гладиатори, за да принесат обещаните благодарности на един от боговете. Клавдия се запита какво ли ще прави Муран тази вечер. Когато прекосиха площада, Бур и съпровождащите го застанаха начело и си проправиха път към широка улица с множество статуи от двете страни. Бяха принудени да се придвижват бавно. Отминаха крайните квартали и сега бяха на главния път към градските порти. Тук тълпите бяха още по-многолюдни, роби носеха богаташите, някакви бедняци се опитваха да пренесат свой стар роднина на ръчна количка. Отминаха алеите с колонади и стигнаха до градските порти, охранявани от самарски33 наемници, излегнали се по стените край дървените казармени помещения, които виеха като вълци след всяка привлекателна жена. Шумът, прахта, горещината и мухите правеха невъзможен какъвто и да е разговор. Бур потъна в лошото си настроение, но Клавдия разбираше колко силно му се ще на Тимотей да поговори с нея.
Когато поеха по Виа Латина, сградите започнаха да намаляват, селската миризма стана по-осезаема. Отминаха градските гробища с наредените в редица гробници, тъмнеещи срещу светлосиньото небе като плашещо напомняне за краткостта на живота. Някъде сред тълпата момче подхвана красива, жизнерадостна песничка, чиито сладки стихове разказваха за една къщурка и приветливата маса, сложена в сянката на маслинова горичка. Клавдия внимателно се заслуша, но Тимотей настоя да ускорят ход и извади императорския пропуск, за да минат по-бързо през тълпата. Накрая стигнаха кръстовището, белязано с извисяващи се дървени стълбове с черепи в подножието: тук се извършваха екзекуциите. Престъпниците сами носеха дотук кръстовете, на които щяха да ги разпънат. Някой беше запалил светилник и бе оставил букетче диви цветя край коловете. Клавдия се запита какво ли ще е значението им, докато мислеше в какъв объркан свят живее, свят, в който сега империята си имаше работа с религиозна секта, чийто Бог беше разпънала. Спомни си думите на Силвестър и докато гледаше изплашеното лице на Тимотей, се запита какво ли я чака във вила „Пулхра“. Тихичко се помоли на този бог, който би я чул, Муран да се грижи за себе си през отсъствието й и да се пази от беди.
Спряха да пийнат вода от една чешма. Клавдия се наслаждаваше на тъмната прохлада на лавровите, кипарисовите и маслиновите дървета, и на зеленината на храстите и тревата край нея, макар и опалена от слънцето. От небето устремно се спускаха надолу птици, в тревата край пътечката щурци не спираха енергичната си песен. Със стържещия си глас Бур издаде заповед и всички отново се качиха на конете. Докато пресичаха бродовете и потоците, копитата на конете чаткаха неспокойно. От време на време ги поздравяваха прислужници и деца, които търчаха по моравата пред някоя вила или чифлик.
След известно време Тимотей обърна коня си и тръгна редом с Клавдия. Бяха се срещали преди в двора, но пренебрегвайки протокола и етикета, Тимотей сега бъбреше с нея сякаш с отдавна изгубена сестра. Без да спира да поеме дъх, той описа с припряни думи как е бил откраднат свещеният меч, настъпилата бъркотия и последвалото убийство на Дионисий.
— Никой не знае кой го е направил! — поклати глава Тимотей, сякаш говореше на себе си. — Ама никой, никой, но аз си имам теория. Искам да кажа, ако тръгнеш да убиваш някого, защо просто не го халосаш отзад в главата и не го оставиш? А не като онзи нещастник. Вързали го и го влекли през градината, а после разпънали ръцете и краката му с опнати на колчета въжета като на някой престъпник в амфитеатъра! — Приведе се към нея с окръглени от ужас очи. — Кръвта му трябва да е текла, докато е издъхнал.
— И никой ли не чул виковете му?
— Устата му беше запушена с парче твърда кожа.
— Говореше за убийството. Имаш ли някаква теория?
— О, да!
Тимотей хвана юздите с едната си ръка и сниши глас, сякаш Бур би подслушвал, но германецът изглежда беше погълнат повече от старанията си да пресуши закачения за седлото му мях с вино.
— Мисля — продължи все така задъхан домоуправителят, че Дионисий е бил убит от онези, другите философи. Нали знаеш какви нехранимайковци са, как завиждат на всичко! Струва ми се, че са се скарали и са го убили.
Клавдия се засмя:
— В такъв случай защо не са направили така, както каза, защо просто не са го ударили по главата и не са приключили с цялата тази история?
— О, да!
Лицето на Тимотей се изкриви, сякаш се опитваше да се съсредоточи, за да разгадае тази огромна загадка. Разбира се, имаше отговор: че философите са жестоки нехранимайковци. Клавдия едва го слушаше, разбирайки със замиращо сърце, че влиза в змийско гнездо. От казаното от Тимотей вече успя да заключи, че убийството на Дионисий не е извършено поради разгорели се страсти, а е студен, премислен, жесток акт, при който жертвата е трябвало да страда колкото е възможно по-дълго.
Привършил винения мях и жаден за още, Бур ги накара да препуснат в галоп. Въздухът ставаше все по- прохладен, сенки падаха върху пътя, златночервеното небе притъмня. Те скоро стигнаха лъкатушната пътека към вила „Пулхра“. Клавдия беше идвала тук преди много години, но пак се изненада от величествената и богата постройка, кацнала на върха на хълма. Отминаха стражите, скупчени край лагерните си огньове, които образуваха блестяща, пламтяща алея към главната порта, разположена в защитната стена. Тимотей заповяда да отворят, един офицер излезе, провери пропуските, портата се отвори и те навлязоха в дворцовия площад, който миришеше на конюшни. Войници и слуги се изтягаха на пейки, пиеха и бъбреха, докато играеха на зарове.
Клавдия скочи от седлото. Коняри отведоха коня и тя забрави всички схващания и болежки, когато Тимотей я разведе набързо из вилата. Първо посетиха градината с перистила, ухаеща на всякакви аромати и осветена от стотици маслени лампи в прозрачни алабастрови съдове, които блещукаха като светулки в здрача. Клавдия видя тучни морави, напоявани от тесни канали и съзерцавани от безброй статуи на богове и богини, нимфи и фавни. Докато вървеше, тя оглеждаше фонтаните и бистрите езера, оградените с червени бордюри развъдници за шарани, колонадите, мраморните стени и подове, великолепните стенописи, прекрасните орнаменти, гоблените с най-изящни цветове и красивите мебели. Минаваха по коридори и галерии, охранявани от войници от императорските полкове и наемници от личната стража на императора и майка му. В пекарните и килерите се суетяха потни прислужници. Зад затворените врати тържествената вечеря беше започнала и те гледаха да стоят по-далеч от триклиния, където императорът и гостите му ядяха и пиеха под звуците на нежна музика.
— Смъртта на Дионисий сигурно не е извинение да се помрачи една приятна вечеря! — язвително коментира Тимотей.
Той заведе Клавдия в кухнята да хапне нещо — подправени зеленчуци, червени сливи и чаша изстудено бяло вино. После й показа стаята й — един тесен килер с легло, стол, резбована ракла и кука на вратата,
