стол.
Клавдия скочи, сграби торбичката, наметката и шапката, изкрещя на Нарцис да вземе свитъка на императрицата и кесията с пари, сетне го блъсна към прозореца…
Септим, ученик на Атанасий, предан привърженик на ортодоксалните, лежеше на леглото си и зяпаше в бежово оцветения таван. Харесваше този толкова успокояващ цвят. Ярките цветове в тази вила, да не говорим за стражите на всяка стъпка, го връщаха към спомени, които би искал да забрави. Септим добре си бе хапнал на вечеря. Бе наблюдавал как Клавдия бъбри като катеричка с онзи роб и незаинтересувано се беше питал какво толкова намира в него. В края на краищата Септим бе уверен, че „малката Клавдия“, както Атанасий я наричаше, нарочно е доведена във вилата, за да наблюдава отдалеч тях, а не някакви роби.
Септим бе доволен от начина, по който се развиваха нещата. Атанасий беше взел връх, Юстин бе разтревожен, Дионисий мъртъв. Това го радваше и той прогони всяко чувство за вина от тези си чувства. Дионисий знаеше премного за него и миналото му. Бяха отраснали заедно в Капуа, посещаваха едно и също училище и без никакво колебание бяха приели новата вяра. Мислеха, че ще живеят мирно, докато не ги връхлетяха ужасите на ада. Дионисий мислеше, че ще бъдат в безопасност — в края на краищата бяха от добри семейства, но сметките му се оказаха криви и те бяха заобиколени от агенти на Диоклециан. Една нощ в тъмна доба вратите на домовете им се отвориха и в атрия нахлуха въоръжени мъже. Претърсиха избите и градините, и разбира се намериха достатъчно доказателства. Нахлузиха каиши около вратовете им, завързаха ръцете им, повлякоха ги, заблъскаха ги в мрака и ги натикаха в каруци.
Септим никога нямаше да забрави това пътуване в ледената нощ, от което по тялото му не остана здраво място. Не им даваха да си поемат дъх, не обръщаха внимание на молбите и виковете им, на главите им бяха надянали качулки. Той и Дионисий се разпознаваха един друг само по гласовете, не знаеха кои са другите затворници. В мразовитото утро ги изсипаха от каруците, а край тях се виеха дим и пламъци от факлите на стражите им, после ги набутаха в отекващи, ужасяващи тунели. Едва тогава, подлудял от страх, Септим разбра, че се намират в подземията на големия Флавиев амфитеатър, вероятно определени за жертви на предстоящите игри.
Септим знаеше всичко за небето, домът на Господа Христа, но свещеникът, който го беше покръстил, му бе описал и мъченията в ада. В тази страховита сутрин Септим почти повярва, че е умрял и е подложен на мъченията на вечния мрак. Държаха ги затворени в една пещера, която вонеше на диви животни, чиито ревове и ръмжене отекваха в тъмнината. Часовете сякаш се влачеха, не им дадоха нито храна, нито вода. Надвит от изтощението, Септим заспа, само за да го събуди ревът на тълпата, отекващ като тътен на разярено море. Появиха се стражи с черни маски на лицата, свалиха качулките им и ги подкараха през мръсните тунели към зеещата „Порта на смъртта“, която водеше към големия, облян в слънчева светлина амфитеатър.
Септим можеше само да стои и да гледа как страхотиите на деня следваха една подир друга. Избутаха мъже, жени и деца и ги хвърлиха на дивите зверове, които започнаха да ги преследват, пантери, лъвове и тигри ги ловяха и разкъсваха, разярени бикове с огромни рога ги стъпкваха на земята. Той виждаше как други човешки същества стават на парчета и как златният пясък по арената се превръща в кървава и мръсна локва, сякаш в скотобойна. И всичко това само за да се раздразнят апетитите на тълпата. Изблъскаха Септим встрани и започнаха да завързват други жертви в насмолени и накатранени наметки за колове върху подвижни платформи, повлякоха ги на арената и запалените стрели от лъковете на стрелците ги превърнаха в пищящи живи факли.
Септим скоро припадна, но дойде на себе си от нечии ритници и допира на грубата кожа на винен мях до устните му. Помисли, че вече е дошъл и неговият ред. Огледа се край себе си и видя, че обхванатият от страх Дионисий не може да контролира нито червата, нито пикочния си мехур. И все пак, докато ужасният ден продължаваше, нито той, нито другарят му бяха изхвърлени навън с останалите. Вместо това, когато игрите свършиха, ги върнаха обратно в една килия дълбоко под амфитеатъра и при тях дойдоха мъже със забулени лица. Те му направиха предложение: живот и свобода, защита срещу ужасяващите сцени, на които беше станал свидетел, но при едно условие. Трябваше да им разкаже всичко, което знаеше за християнската общност в Капуа, сетне да продължи да им носи сведения, които ще оставя на определени места край града, когато получи нареждане. Септим се съгласи. Падна на колене, молейки за живота си. Пазачите му едва не го пребиха от бой, за да могат другите в Капуа да се убедят, че с него не са се отнасяли нежно. Сетне го нахраниха добре, дадоха му кесия с пари и го освободиха, като го снабдиха с охранителни писма.
Когато се върна в Капуа, Септим обясни как устоял на изтезанията, отказал да се пречупи и бил освободен поради липса на доказателства. Смятаха го за герой, честваха го и го славеха и той получи видно място в християнската общност. Седмица по-късно се върна и Дионисий със същата история. Двамата едва разменяха по някоя дума, избягваха общуването помежду си и никога не споменаха какво се е случило в онези тъмни подземни пещери. Гоненията се засилиха. Септим даваше своя дял от предателствата, докато не избухна гражданската война. Властите вече не се занимаваха с християните, които сякаш щяха да завземат властта в Рим. По това време Септим си беше спечелил славата на оратор и учен, а Дионисий се поддаде на учението на Арий. Това допадна на Септим. То обясняваше тяхната враждебност и ги разделяше до момента, в който Дионисий започна тайно да преговаря с ортодоксалната партия и Септим започна да се пита колко знае този човек.
Септим почувства как стомахът му се свива от страх. Болезненият спазъм в левия му крак го накара да стане. Надигна се и тогава чу викове и тропота на стъпки отвън. Той бързо нахлузи сандалите си, взе един плащ и побягна в коридора. Край него търчаха прислужници.
Всеки носеше ведро с вода. От вътрешността на двореца отекнаха звън на цимбали и викове „Пожар!“. Септим реши да разбере какво става, но той и останалите бяха спрени от стражите в коридора, който водеше към императорските покои. Един офицер рязко им съобщи, че в една от стаите е лумнал огън, но никой не е пострадал и пламъците скоро били овладени.
Септим се върна в стаята си и там намери пъхната под вратата бележка, написана с разкривен почерк. Той разтърка въглена между пръстите си, сви го и го пъхна в торбата си. После излезе от стаята и като пристъпваше възможно най-безгрижно, мина през двореца и отиде към нужниците, отвори вратата и влезе. Вътре беше празно.
— Тук ли си? — обади се Септим.
Една сянка се появи отдясно. Септим не се извърна достатъчно бързо, за да избегне зашеметяващия удар по главата си, който го прати като чувал на земята. Почти изгуби съзнание, но усети, че го влачат по покрития с плочки под. Опита се да помръдне ръце, но те вече бяха вързани. Обзе го ужасът от случилото се отдавна, кошмарът от миналите дни. Една врата се отвори и някой помъкна Септим в тъмнината. Усети, че вземат колана и торбата му. Почувства миризмата на плесен, лепкава топлина и дъха на застояла вода. Опита се да простене и осъзна, че в устата му е пъхната запушалка. Дионисий! Нима и с него щеше да се случи същото?
Болка прониза главата му, тялото му потъна в пот, затрудненото дишане на нападателя отекваше зловещо. Притиснаха го към една колона и го омотаха с въжета. Бе изгубил робата си, сега свалиха и туниката. Чу зад себе си шума на стъпки, някой си поемаше дъх, сякаш беше бягал бързо на голямо разстояние. Изплющя камшик и Септим простена, когато първият удар се стовари върху голия му гръб.
Глава седма
Cui bono?
В чия полза?
Галерата „Славата на Коринт“, която патрулираше проливите на Византион
