Клавдия обходи с поглед помещението. Кой от тези гости беше виновен за случилото се? Крис, който не я обичаше? Атанасий бе разговарял с нея точно преди пиршеството да започне, доста раздразнен, че не може да намери колегата си Септим. Клавдия се почувства изкушена да отпие още една глътка от виното и така да успокои нервите си, но не искаше да се опива. На съседната лежанка до нея Руфин се опита да я заговори, но жена му Юлия го усети и продължи да гугука като горски гълъб, задържайки вниманието на съпруга си.
Клавдия реши да разгледа фреската на отсрещната стена на триклиния. Помещението носеше гръмкото име „Марсова зала“, защото стените му бяха украсени с военни теми, възхваляващи славата на Рим. Фреската отсреща изобразяваше опустошаването на една процъфтяваща страна. Вражеските войски бяха избити. Виждаха се бягащи мъже или пленени войници, градските стени бяха разрушени от обсадни машини, укрепленията бяха щурмувани в море от кръв, защитниците, които не можеха да се съпротивляват, вдигаха ръце в знак, че се предават. Една череша се удари в масата пред нея. Клавдия се огледа. Силвестър въпросително я поглеждаше, сякаш също беше озадачен от случилите се събития. Клавдия бързо му се усмихна. Римският презвитер, като всички останали в залата, трябваше също да бъде сред заподозряните. Да, помисли Клавдия, да не говорим за хората отвън, дори Нарцис с тъжното лице. Клавдия присви ноздри. И около Спретнатия Нарцис имаше нещо не съвсем в ред, нещо, което бе казал, но тя не помнеше точно.
Шепотът от разговорите стихна, измъкнаха поета, защото императорът го замери със сребърен съд. Управителят Крис излезе напред; веднага го посрещнаха с ръкопляскания. Крис беше някогашен актьор, винаги готов да възвести най-новите скандали около Лициний, източният император, и корумпирания му двор в Никомедия.
— Пресни новини от Изтока! — разпери ръце Крис — Лициний организира предметна лотария! По време на обед раздава късметчета, изписани на лъжици. Може да бъдат десет камили, десет мухи, половин килограм месо или дори мъртви кучета. Мисля, че е закъсал за пари — направи знак с ръце към слушателите си да не се смеят. — Този човек е луд. Иска да яде риба в син сос. Впряга четири огромни кучета в колесницата си и слушайте, слушайте само. Когато се напие, заключва приятелите си по спалните им, а сетне среднощ им праща там лъвове, леопарди и мечки!
— И аз би трябвало да започна да го правя тук! — извика Константин срез взрив смехове — Какво би предпочел, Крис, мечка или пантера?
— Твое величество — поклати глава Крис, — Лициний е свършен. Той праща на хрантутниците си жаби, скорпиони, змии и други отвратителни влечуги, държи затворени в стъкленици мухи и ги нарича опитомени пчели — Крис беше приковал вниманието на всеки в залата, това не беше игра. Икономът съзнателно се подиграваше на съперника на Константин и нагорещяваше атмосферата в двора, което бе още един остен за Константин да опита късмета си на Изток.
Клавдия наблюдаваше императрицата. Елена не хапна нищо, както и не пи. Клавдия внезапно разбра, че някой липсва: сянката на Елена, мъжът, който първи нае Клавдия в служба на императрицата, християнският свещеник и писар Атанасий. Защо императрицата го беше пратила в Рим? Какво друго бе се случило? Имаше ли и други опасности като сигналните огньове? Клавдия се запита защо Елена се беше карала със сина си. Нещо повече, след като поетът си тръгна, в залата непрекъснато пристигаха и пак заминаваха пратеници, съобщаващи на Елена за нещо важно, което вероятно ставаше на друго място във вилата. Клавдия се огледа и потисна тръпката си. Елена беше поела ръководството на пиршеството. Още преди започването му бе заповядала да задържат всички на местата им и да ги забавляват. Дали зад това не се криеше някаква заплаха?
— Лициний скоро ще умре! — Крис сега беше във вихъра си. — Някакъв сирийски свещеник предсказал, че ще умре от насилствена смърт. Затова си бил приготвил усукани въжета от пурпурна коприна, да може сам да се обеси, ако стане нужда, и златен меч, върху който да падне, когато настъпи съдният ден! — в този момент Крис твърдо погледна в очите августейшия си господар — Лициний очаква смъртта. Говорят, че криел отрова в аметисти и смарагди. Бил си построил много висока кула със златни и обсипани със скъпоценности плочки в подножието й, върху които ще може да се хвърли. Навярно вече е време, твое величество — завърши с апломб той. — Време е Лициний да се заиграе по-сериозно с тези играчки!
Думите му бяха поздравени с гръмогласни одобрителни викове. Всички вдигнаха бокалите за тост. Константин се огледа, лицето му с тежки челюсти пламна и той кимна в съгласие. Музикантите подеха песен, но бяха толкова пияни, че Крис им заповяда да замълчат. Банкерът Руфин се възползва от момента, за да се обърне към Клавдия.
— Още ли се тревожиш за Муран?
— Да — усмихна се тя. — Но съм заинтересувана и от думите на Крис. Наистина ли мислиш, че Муран би могъл да убие човек, който изобщо не е в състояние да се защити?
Руфин сви рамене.
— Такъв е законът на амфитеатъра, Клавдия. Виждал съм препънали се или лошо паднали гладиатори, но това не ги е спасявало от смъртта. Обаче ще ти кажа нещо — той криво й се усмихна. — Или по-скоро ще се повторя. Край цялата тази работа се въртят големи пари и много от тях са заложени на победата на Муран.
— Но това не е краят — прекъсна го Клавдия. — Той ще трябва да застане срещу Великолепния Мелеагър, Чудото на сто града.
— Искаш ли да се срещнеш с него? — запита Руфин. — С Мелеагър? Той е във вилата още от пристигането ти. Мелеагър! — подвикна Руфин към тъмнокосия непознат, когото Клавдия забеляза по- преди. — Хайде, ела тук, искам да ти представя някого.
Мелеагър се смъкна от лежанката и доближи. Беше висок и по начина, по който вървеше, заприлича на Клавдия на пантера. Беше набит и здраво сложен, но се движеше грациозно като танцьор. Той се сви в краката на Руфин и впи поглед в Клавдия. Имаше дълбоки, близко поставени очи, високи скули, леко крив нос и тънки устни над твърда брадичка. Черната му коса беше подстригана и сресана така, че да прикрива ужасяващия белег до лявото му ухо. Клавдия огледа китката му: нямаше татуировка.
— Мелеагър, може ли да ти представя младата Клавдия, пратеничка и прислужница на августата, скъпа приятелка на Муран, с когото ще се срещнеш на арената?
— Господарке! — Мелеагър пое ръката на Клавдия и я вдигна до устните си. — Твоят приятел си е спечелил много добра репутация. Надявам се да се срещна с него на игрите в чест на рождения ден на императора. Господарке, добре ли си?
Устата на Клавдия пресъхна. Искаше Мелеагър да пусне ръката й. Не желаеше той да разбере как всичко в нея замръзна. Може и да нямаше татуировка на китката, но тя разпозна този глас, спомни си миризмата, сместа от благовоние и пот, дори докосването й беше познато. Това беше мъжът, който я изнасили, убиецът на бедния Феликс.
— Аз… — Клепачите на Клавдия трепнаха. Молеше се да не припадне. Залата край нея се въртеше. — Знаеш ли — изсмя се тя и бързо изтегли ръката си — доста пих и сега трябва да се облекча.
Плъзна се от лежанката и избяга навън. Не знаеше къде отива. Изтърча край стражи и часови, не обърна внимание на предизвикателното подвикване на някакъв офицер. Втурна се по една колонада, прескочи стената и побягна в мрака. Стигна до едно дърво и усети, че не може да продължава. Краката й натежаха, темето й пулсираше с ужасна болка. Имаше чувството, че дъхът й сякаш е спрял, падна на колене и повърна. После като обезумяла започна да търка ръката си, която Мелеагър бе държал, искаше да изтрие не само докосването, но и кожата, която той беше пипнал. Продължи да повръща, докато стомахът й се изпразни, киселините продължаваха да напират в гърлото й, но се почувства по-добре. Отмести се и падна по лице върху тревата. Беше влажна и студена, като пясъка, където тя и Феликс играеха. Той търсеше раковини, когато се появи сянката. Клавдия започна да вика, за да позволи на сълзите да бликнат.
— Клавдия! Клавдия!
Усети как някой гали косата й и се напрегна. Една ръка я стисна за рамото и леко я повдигна, тя не оказа съпротивление, а се остави да увисне и разпозна изплашеното лице на Силвестър. Той свали наметката си, зави я, приседна до нея и отскубна стръкче трева.
— Видях те да излизаш. Другите помислиха, че ти е прилошало. Клавдия, на теб не ти прилошава, ти никога не се напиваш! Какво стана? Мелеагър мисли, че те е изплашил.
— Изплаши ме — отвърна Клавдия и се опита да стане. Взе наметката на Силвестър и зави раменете си. — Този човек ме ужаси, магистре. Той е!
