задникът им ще лъсне като восък. Никой не му повярва, разбира се, затова Петроний обясни на своята съмняваща се аудитория, че е открил този лек, докато служел в редовете на войската, където спечелил Hasta Pura59 за отлична служба. Това му откровение беше посрещнато с възгласи „Докажи го!“ и „Къде ти е златното копие?“. Нападките бяха подети от Дракона, посивял ветеран от една квартира на третия етаж. Възрастният мъж винаги носеше със себе си draconarius, имитация на украсено по краищата с пера знаме, той твърдеше, че е носил този знак през Дунава и че може да изброи всички племена по южния му бряг, ако някой си направи труда да го изслуша — на което малцина се съгласяваха.
Докато бъбреше с Полибий и отговаряше на поздравите, Муран преднамерено се забави в залата за хранене. Искаше Спицерий да се почувства у дома си, да се развесели и успокои от тази пъстра сбирщина от мошеници и чудаци. С полюшващи се бедра, Януария плавно си проправи път и впи широко отворени очи в Спицерий. Муран запита Полибий има ли вести от Клавдия. Кръчмарят поклати глава и отвърна, че е чул слухове за някакви неприятности, обаче не знае подробности, но дали Муран иска да отидат в градината? Полибий пазеше тази привилегия за хората, които наричаше „скъпи гости“, както и за местните стражи, с които държеше да разговаря по-надалеч от любопитни очи и наострени уши.
Той ги поведе през трапезарията и край кухните. Устата на Муран се напълни със слюнка при мириса на дъхаво месо и лук, цвъртящи в сос с подправки. Взеха си по чаша, отминаха малкия гълъбарник и навлязоха в мястото, което Полибий величаеше като своята „овощна градина“ — един сенчест кът с каменни пейки и малко езерце за шарани. За кой ли път Муран трябваше да изслуша (без да има сърце да го прекъсне) как Полибий описва градината и лехите, където обилно растяха маруля и лук, кервел, кориандър, копър и магданоз, как надълго и нашироко разказва за плановете си да разшири градината и да започне да отглежда дюли и сливи. Предложи да им покаже малкото си лозе, но Муран се изсмя, тупна го по рамото и каза, че чиния ядене и кърчаг вино напълно ще ги задоволят. Двамата гладиатори седнаха в сянката, а Полибий им сервира, докато продължаваше да бъбри за виното си, кълнейки се в мъжката си гордост, че е най-доброто в Рим. Когато си тръгна, Муран вдигна чашата си за тост.
— Мир! — каза той. — Поне докато се срещаме!
Спицерий отпи голяма глътка.
— Видях ги! — прошепна той. — Знаеш за какво говоря, за магьосника и вещицата — той потисна тръпката си. — Направих знак против уроки срещу тях.
— Прогони черните мисли! — прекъсна го Муран. — Пази се за битката.
— Един от нас ще умре там.
— Не непременно! — весело отговори Муран. Спицерий отвърна взор:
— Искам да ти кажа нещо, Муране! — Остави чашата и протегна дясната си ръка. — Виждаш ли тази татуировка, пурпурния бокал? Казах ти, че я носят членове на общество на поклонниците на Бакхус.
— И аз ти повярвах.
— Би трябвало. Искам да накарам да я премахнат — никога няма да я нося повече. Разбираш ли, Муране, при някои мъже под бокала има кръг, който значи нещо друго: тези мъже ходят в специални бордеи, където могат да насилват деца.
Муран недоверчиво го изгледа.
— Такъв е светът, в който живеем, Муране — колкото по-дълбоко навлизаш в него, толкова по-мръсен става. Аз харесвам жените, особено богатите, закръгленичките, но има някои неща, о, те са като улици, по които никога не би тръгнал. Подозирам, че мъжът, нападнал твоята Клавдия, е един от онези. Когато миналия път се срещнахме, аз видях колко силно е разстроена и поразпитах тук-там. Това е нещо, което се укрива много добре, някои от хората, които посещават тези домове, са доста богати, независимо дали са гладиатори или сенатори — той поклати глава. — Това е всичко, което знам.
— А онзи инцидент? — запита Муран. — Отравянето?
— Не съм сигурен — отвърна Спицерий. — Онова вино не беше отровено, макар и после да откриха утайка. Сигурен съм, че съм бил отровен, преди да го изпия. Между другото, чу ли слуховете, Муране? Този път се обзалагат, че ще победиш мен, но не и Мелеагър.
Муран видя, че приятелят му е на ръба отново да потъне в мрачно настроение. Той започна да го разпитва за татуировката с пурпурния бокал, но Спицерий заяви, че му е казал достатъчно и Муран смени темата. Спицерий яде доста, но почти не пи и когато Муран го подкачи, се изсмя и обясни, че пази силите си за довечера, когато Агрипина му е обещала да празнуват заедно. Дошлият да събере чиниите Полибий го чу и като някакъв заговорник започна да се почесва по носа, да смига на Спицерий и обяви, че стаята ще е готова, когато самият той е готов.
Следобедът превали. На Спицерий му се доспа, той взе чашата си и отиде в стаята, която Полибий драматично описваше като „Покоите на Венера“. Заинтересуван, Муран реши да отиде с него. Стаята беше на втория етаж, гледаше към градината и в нея самохвално се кипреше огромно легло със здрави крака, дебел дюшек и дълга валчеста възглавница в розово и златно. На украсен квадратен скрин беше поставено доста мътно огледало. Подът бе от полирано дърво, доста рядко срещан вид. Полибий обясни, че го открил, когато видял за първи път стаята и решил да го полира. Стените бяха варосани и Муран едва потисна смеха си, когато съгледа грубите фрески, с които Полибий толкова се гордееше. В една градина палуваше дебела Венера, обиколена от възпълнички ангелчета, които изглеждаха толкова тежки, че едва ли можеха да летят.
Спицерий влезе и седна на леглото, а Муран се върна в градината и се настани на сянка. Скоро усети въздействието на виното и ленивата лятна горещина, започна да се унася и клепачите му все повече натежаваха, докато гледаше как една сияйна пеперуда пърхаше сред цветята. Събуди се след известно време и разбра, че е станало късно следобед по засилващия се вятър и удължените сенки. Но почувства и нещо друго: нечия ръка докосваше косите му. Той бързо се обърна.
— Клавдия! — Муран скочи от каменния стол и я притисна към себе си — Кога си…
— Почакай да си поема дъх! — изохка тя.
Той я пусна, тя седна на тревата и докато отскубваше по някой стрък, набързо започна да му описва случилото се във вила „Пулхра“ и как бе помолила императрицата да й позволи да си тръгне.
— Тъй или иначе, всички се връщат — усмихна му се тя. — След четири дни ще се изправиш срещу Спицерий. Къде е той, между другото?
— Спи, мисля. Все пак разкажи ми отново какво се случи.
Клавдия повтори всичко за убийствата, за пожара и за нападението. Мимоходом спомена, че се е срещнала с Мелеагър, но не изрече и дума за това кой е той в действителност и колко страшно е наранил живота й. Реши, че по-добре е да изчака. Искаше да бъде предпазлива; в края на краищата имаше и други проблеми, които бяха по-важни в този момент. Известно време двамата говориха за станалото във вила „Пулхра“ и събитията в Капуа. Муран й обясни как е опознал града, известен с голямата си християнска общност, много от чиито членове бяха пострадали при преследванията на Диоклециан. Той също беше срещал хората, за които тя говореше, но това бяха мимолетни познанства. Той бе заинтригуван от откритията на Клавдия, за това, което става при обзалаганията и че Крис е заложил хиляди сестерции на него.
— Загадъчна история! — потри лицето си Муран. — На борбите винаги се случват такива неща. Този е любимец на публиката, онзи не е и често някои се намесват да насочат парите натам, накъдето трябва Но сега чуй и моите новини!
И той й разказа за хората на Даций, за предчувствията на Спицерий и за собствените си страхове.
— До смърт ли ще се биете? — попита Клавдия.
— Съмнявам се! — отвърна Муран. — Когато сме във форма, двамата със Спицерий сме с почти равни възможности. Ще направим хубаво представление. Ако някой от нас двамата падне, тълпата няма да иска смъртта ни; същото се отнася и до Мелеагър. Не сме тук, за да проливаме кръв, а за да спечелим венеца на победителя — той погали Клавдия по лицето. — И не се тревожи за залозите. Кажи на чичо си, а и на Крис, да заложат всичко на мен. Няма да бъдат разочаровани. А сега ми обясни — той взе лицето й между дланите си, — защо в действителност се върна?
— Че какво толкова, дворът се връща.
— Не, истинската причина.
— За да те видя! — тя се засмя. — Освен това искам да говоря с Издирвача Салуст. Време е някой да ми
