щеше да живее. Муран се наведе и притисна върха на меча си към врата на противника.
— Би се като маймуна — изсъска той, — а сега ще умреш като стар пес.
Отстъпи и ритна меча на противника си към него.
— Използвай го — подигра се той, — за да се изправиш и да закуцукаш обратно към пропадналите ти приятели.
Муран тръгна встрани. Изправена на входа на „Портата на живота“, Клавдия гледаше пред себе си, сякаш всичко наоколо беше сцена от пиеса. Муран вече бе свалил щита си, но все още стискаше меча и закрачи към нея, обутите му в сандали крака подритваха пясъка пред него. Хората в императорската ложа се бяха изправили, тълпите одобрително крещяха и поздравяваха героя на игрите. Клавдия видя, че Мелеагър се раздвижи. Той докопа падналия си меч, изправи се и полуприведен, с насочен меч, с мъка започна да се прокрадва към Муран. Клавдия отвори уста, за да извика, но не можа. Муран внезапно се обърна и вдигна меч. Той блъсна встрани ръката на противника си, заби своя меч дълбоко в стомаха на Мелеагър и го завъртя в двете страни, придърпвайки Мелеагър по-близо, да за може да гледа как животът изтича от очите му. Едва тогава, той измъкна меча си и остави трупът да се стовари върху пясъка в локва кръв, която бликаше от неравния разрез, разсякъл стомаха му.
Тълпата тропаше с крака и крещеше, към арената полетяха монети и цветя, тръбите прогърмяха. Муран свали щита, захвърли го върху пясъка и с вдигнат меч, от който се стичаше кръвта на Мелеагър, се обърна да приеме ръкоплясканията на императора и народа на Рим.
Клавдия не можеше да помръдне от мястото си, с напрегнато, треперещо от вълнение тяло, гледаше как този мъж обикаля арената, високо запял победната си песен. Императорът беше позволил на Мелеагър да живее, но падналият гладиатор бе нарушил както императорските желания, така и единственото правило на арената: човек може да живее заради смелостта си, но трябва да умре, ако е страхливец. Нападението на Мелеагър беше предателско. Ако Муран не беше го убил, Константин щеше да изпрати войници да го довършат. Съвсем малко сред зрителите разбраха, че Муран е предизвикал противника си, преди бавно да тръгне да се отдалечава. Клавдия го бе видяла как обръща лявата си ръка така, че в раменния предпазител на Спицерий да може да наблюдава какво става зад него. Мелеагър беше мъртъв още в момента, когато вдигна меча си и реши да предприеме последното си страхливо нападение.
Всички надежди на Клавдия, че ще оставят нея и Муран насаме, бързо се осуетиха. Веднага щом Муран влезе през „Портата на живота“, пристигнаха императорски служители със заповед от императора Муран да отиде в императорската ложа, за да получи лавровия венец. Константин очевидно беше много доволен и нямаше търпение да се сближи с новия герой на Рим въпреки, че знаеше, че паметта на тълпата е слаба и подвигът на Муран скоро ще отстъпи на заден план пред нещо, случило се в дните след края на игрите. Муран сви рамене и целуна Клавдия. Служителите взеха оръжието му и го поведоха през тунела по коридорите натам, където Константин го очакваше. Клавдия го гледаше как тръгва. Не можеше да овладее треперенето си и усещаше как малкото храна, която бе приела сутринта, се надига в стомаха й. Въздъхна с облекчение, когато се върна в тунела и от полумрака се появи Нарцис.
— Точно ти ми трябваш! С теб ли са тоягата и плащът ми?
Нарцис посочи с ръка една лавица зад себе си.
— Добре! — пое си дъх Клавдия. — Връщам се у дома, Нарцисе, и ти идваш с мен. Искам да забравя Мелеагър и да заспя под дърветата в градината, а ти ще ме пазиш.
Слънцето започваше да залязва и вятърът освежаващо разхлади въздуха, когато Клавдия се събуди от шума, който вдигаха Полибий и Попея, които подготвяха градината за нещо, което чичо й гордо назоваваше „среднощен пир“. Тя се опита да се разсъни и разтърка лицето си.
— Много съм зает, не може да говорим сега! — заплаши я с пръст Полибий. — Пратих Океан с още някои от местните хора да пазят на вратата, иначе половината Рим ще се изсипе тук. А ние трябва да почетем Муран, да отпразнуваме победата му и да се напием като пънове.
— Някой идвал ли е да ме види? — попита Клавдия.
— Да е идвал да те види? — отвътре се показа Попея, понесла пълен със съдове поднос. — Къде е проклетата маса? — извика тя.
— Някой да е искал да ме види? — повтори Клавдия.
— Не знам — въздъхна Попея. — Тук нахлу половината Рим, а ти говориш за някой, който искал да те види!
Клавдия скоро разбра накъде духа вятърът. Попея и Полибий не само празнуваха, но даваха отдушник и на собственото си облекчение. Полибий обожаваше Муран, гледаше на него като на син, какъвто винаги бе искал да има, и по време на приготовленията без да млъкне продължаваше да коментира видяното на арената през този ден. Клавдия помогна на чичо си да извадят навън лежанки, столове, светилници и свещи, преди да отиде в кухнята да огледа онова, което Попея нарече пиршество, достойно за император. Океан вардеше на вратата и допускаше да влязат само някои подбрани посетители. Щом се промъкнаха вътре, те, сред тях и Стоика Симон, и Сводника Петроний, веднага бяха повикани от Попея да помагат в приготовленията.
Вече се здрачаваше, когато виковете и крясъците отвън показаха, че Муран се е върнал. Той пристъпи в трапезарията, увенчан с лавровия венец на победител, със сребърна чаша в едната ръка и позлатен кърчаг в другата.
— Сам императорът ми ги даде! — завалено изломоти той. — Ще се омъжа за майка му!
После погледна към потона, извъртя очи и рухна на пода. Чашата и кърчага се разлетяха на различни страни по пода на стаята. Клавдия помогна да го отведат в градината, където внимателно го настаниха на импровизирано легло от възглавници с Извинявай, приклекнал край него да пъди мухите.
— Ще се оправи! — извика Полибий. — Няколко часа сън и ще е като нов!
Клавдия остана да побъбри с Извинявай, а Попея извика Издирвача Салуст в градината.
— Имам вести за теб — той погледна към прострелия се Муран. — Щях да ти ги донеса по-скоро, но трябва да виниш твоя човек — героя на деня.
Клавдия отведе Салуст към дървените решетки с увити по тях лози и внимателно го заслуша, докато той й предаваше какво е открил в Капуа неговият пратеник. Когато привърши, тя предложи да му плати, но Издирвача поклати глава и посочи приготовленията.
— Ако Полибий ме покани на пира, ще решим, че е пито-платено.
Клавдия уреди въпроса с чичо си и когато Попея помъкна Салуст към кухнята да опита от месото, тя се качи в стаичката си, взе дъсчицата за писане и се върна заедно с нея долу, за да направи списък на всичко, което бе научила. Сега предположенията й се бяха потвърдили, но тя се питаше какво да прави по-нататък. Долу в градината някой тихичко подхвана песничка за несподелената любов.
— Това е причината! — прошепна Клавдия. — Отхвърлената любов се превръща в омраза.
Взе решение и отведе Извинявай в стаичката си. Там пъхна монета и парче пергамент в ръката му.
— Ще отидеш в двореца на Палатина! — нареди му тя. — Ще потърсиш началника на гвардията, името му е Гай Тулий.
Клавдия потупа късчето пергамент.
— Извинявай? — каза момчето.
— Гай Тулий. Предай му, че трябва да потърси помощ от… О, няма значение! — рязко се пресече тя — Задръж монетата.
— Прощавай? — проплака момчето.
— Не, не, това е сложна работа — отвърна Клавдия — Ще накарам Салуст да иде. Хайде, Извинявай, кой ще се грижи за Муран? Трябва да го вдигнем на крака за пиршеството.
Муран се събуди след час и разбра, че пиршеството е готово, а сам той ще е почетният гост. С усилие се изправи на крака, почеса се и се прозина, сетне помоли за кана бистра вода и се заинтересува дали музикантите не биха могли да свирят по-тихо. В края на краищата пиршеството мина при огромен успех. Всички непрекъснато разпитваха Муран, особено за ловкия скок и накрая само Океан успя да го спре, когато той предложи да го повтори. Издирвача Салуст се върна от Палатина и пошушна на Клавдия, че утре сутринта Гай Тулий ще доведе Бур и Тимотей в „Магариците“.
— Казах му, че е важно. Работата е неотложна!
— Да, да, така е! — съгласи се Клавдия. — Хайде, Салусте — подаде му тя бокал с вино, — време е да
